Двадесет и пет години след самоубийството на Кърт Кобейн нова биография разглежда последните турбулентни години на фронтмена на „Нирвана“. Излязла през април в Америка, сега книгата „Да служиш на слугата. Спомен за Кърт Кобейн“ от мениджъра на групата Дани Голдбърг су появява и на български език (изд. „Кръг“).

Верен приятел на Кобейн и управител на голяма музикална компания, Голдбърг работи с „Нирвана“ от 1990 до 1994 г., последните впечатляващи години на групата, тръгнала от малка ъндърграунд формация в Сиатъл през 1984 г. и превърнала се в световен феномен. В началото на ’90-а той и не подозира, че фронтменът на групата, с която току-що е подписал договор, ще стане попкултурна икона. В тези 4 години Кобейн приема Голдбърг за „втори баща“, както сам казва в едно свое интервю. Пазил дълги години Кърт от медиите, мениджърът се проваля в задачата да спаси Кърт от самия себе си. Авторът не отдава причините за самоубийството на Кобейн само на наркотиците, а на „нещо по-дълбоко, нещо психическо, с което някои гении се раждат“.

На 25 март 1994-а, само 11 дни преди Кобейн да се застреля, Голдбърг хваща самолета да Сиатъл, за да предотврати самоубийствените намерения на звездата. Безуспешните си усилия и последните си спомени от вокалиста на „Нирвана“ той разказва в „Да служиш на слугата“ с топлина и много детайли, отбелязва списание „Ролинг Стоун“. Но мемоарите обхващат в дълбочина единствено периода, в който Голдбърг е работил с Кобейн.

Авторът на биографичната книга разказва как албумът „Nevermind“ става повратен момент в историята на групата, как е подкрепял вокалиста по време на създаването на „In Utero“, когато задната корица на албума трябва да се промени, за да бъде пуснат за продажба в магазините „Уолмарт“. Кобейн искал да кръсти „Nevermind“ „Sheep“(„Овце“), а „In Utero“ – „I Hate Myself and I Want to Die“ („Мразя се и искам да умра“), пише Голдбърг. Двата албума имат интересна история извън Америка – в Саудитска Арабия излизат с цензурирани обложки. Върху пениса на бебето от „Nevermind“ местният лейбъл изрисува бяла пелена, а женското тяло на обложката на „In Utero“ е облечено с черна дреха, наподобяваща фередже.

Голдбърг по това време е женен за Розмари Керъл – адвокат на Кобейн и Кортни Лав. Цяла глава е отделена на опитите на семейството да защитят звездите от статия във „Венити феър“ от 1992 г. Мениджърът се оказва по средата и на спора между Лав и Кобейн за попечителството над дъщеря им Франсис Бийн, когато урежда полусестрата на Лав да стане временен попечител. (Лав е обвинявана от медиите, че е употребявала наркотици по време на бременността си.)

За историите авторът разчита на собствените си спомени, на интервюта с близки до Кобейн личности, цитира неизвестни досега документи. Книгата не задълбава в депресиите и гнева на певеца, на които пресата отделя много внимание, а рисува портрет на творческия му гений, на състраданието, амбициите и наследството на музиканта.

Предлагаме ви откъс от „Да служиш на слугата“.

Панаир на суетата

В Territorial Pissings Кърт предупреждава: „Това, че си обзет от параноя/не значи, че не те преследват“. Кортни сигурно е трябвало да се сети за това, когато решава да разговаря с Лин Хиршбърг за голяма статия за нея във „Венити Феър“.

Хиршбърг обикновено пише за знаменитости, намиращи се на цяла вселена разстояние от пънк рока, но Кортни не предполага, че навлизането ѝ в мейнстрийм медиите няма да бъде поредният триумф. От две години неспирно ѝ върви. Изминала е необикновено разстояние – от живот в периферията на обществото, препитавайки се криво-ляво като стриптизьорка, до подписването на договор с „Карълайн“, привличането на Ким Гордън за неин продуцент, топлото посрещане на рок пресата, влюбването в Кърт, женитбата с него и присъединяването към „Ди Джи Си/Гефън“. Чрез алхимията на нейната интелигентност, талант, постоянство, будистки песнопения и подбиране на точния момент тя като че е разгадала шифъра за мечтания живот.

Дългите представяния в списания се подготвят месеци. На по-късен етап от процеса Лин ми се обади и аз ѝ предоставих няколко цитата, но внимавах как си подбирам думите. Кортни, уви – не. Заля ме вълна от тревога, когато я видях оживено да бъбри с Хиршбърг и да зарибява тази журналистка от върхушката с фензин на „Райът Грррл“. Розмари се оплаква: „Лин очевидно я прелъсти. Кортни си мислеше, че тя дърпа конците. Вярваше, че Хиршбърг яде от нейната ръка и че статията ще бъде страхотна“.

Материалът излезе в средата на август. Предварително копие циркулираше по факса седмица преди да се появи по вестникарските будки. Беше унищожителен. В няколко пасажа улавяше остроумието на Лав, но цялостно ошлайфаният стил на Хиршбърг беше отровен от снизхождение и презрение. Почти не се споменаваше, че Кърт и Кортни са артисти визионери. Вместо това бяха описани като аморални, упадъчни личности, повърхностни като анимационни герои. В стремежа си да убие персонажа на статията си Хиршбърг разчиташе главно на „цитати“ от „приятели“ и „хора от бизнеса“, без да посочва имена. Не се и съмнявах, че е изнамерила неколцина, които мразят Лав, но това не означаваше, че е честно да приемаш подобни клюки за чиста монета.

Онова, което превърна материала в кошмар, а не просто в грешка на пиара, бяха два абзаца:

„В средите, в които тя се движи, смятат Кърт Кобейн за светец. Междувременно мнозина я възприемат като харизматична опортюнистка. Съществуват безброй репортажи за проблемите на двойката с наркотиците… Те чакат дете през този месец и дори и най-толерантните вътрешни хора от индустрията са боят за здравето му. „Дали е отвратително да мислиш, че ще се дрогира, когато е знаела, че е бременна? – казва една близка нейна приятелка. – Всички се тревожим за това бебе.“

Още по-голяма вреда донесе това:

„Двайсет различни източника от цялата звукозаписна индустрия твърдят, че семейство Кобейн са били силно зависими от хероина. По-рано тази година Кърт съобщи пред „Ролинг Стоун“, че се е отказал, но Кортни представя друга, крайно обезпокоителна картина. „Друсахме се като разпрани – казва тя за период през миналия януари, когато „Нирвана“ са в Ню Йорк, за да участват в „Сатърдей Найт Лайв“. – „Вземахме много наркотици. Отидохме в „Алфабет Сити“, Кърт и аз бяхме с шапки и гепихме малко дрога. После се надрусахме и отидохме в „Сатърдей Найт Лайв“. След това вземах хероин към два месеца.“

Убиецът е последното изречение и Кортни отричаше да го е казала. Тя винаги е настоявала, че е спряла дрогата веднага след интервенцията – само няколко дни след участието в „Сатърдей Найт Лайв“ и след като разбира, че е бременна. Следвала е наставленията на доктор Крейн, за да опази плода. Този сценарий може да не е бил чак толкова привлекателен за някои читатели на „Венити Феър“, но съществуваше огромна морална разлика между това да си бие дрога, преди да е разбрала, че носи дете, и да продължава и след това. Аз вярвах на Кортни. Бях сигурен, че доктор Крейн не би се заел с бъдеща майка, която не внимава за здравето на детето си. И действително Франсис Бийн Кобейн се роди здрава.

Веднага разбрахме, че публикуването на тази статия ще породи криза, която може да има и юридически последици за тях като родители. Когато получихме първия факс с материала, Кортни вече беше в болница „Сидърс Синай“, защото щеше да роди след дни. Доктор Крейн искаше да ѝ окаже извънредно внимание. Като предпазна мярка, за да се погрижи никой да не се опита да ѝ отнеме бебето, за кратко тя обмисляше да роди някъде другаде. На 13 август, деня, в който видяхме статията, получихме несдържано написано мнение от адвоката Майкъл Леванас, който предлагаше две други възможности. Някой казал на Кортни, че шведските власти не биха направили проблем, ако здраво бебе се роди с метадон в организма, но предвид наближаването на термина беше рисковано да лети със самолет. И дума не можеше да става за полет от Ел Ей до Стокхолм, траещ десет часа и половина. Друга теоретична възможност беше да влезе в местна клиника под чуждо име. Но Леванас предупреждаваше: „Съобщиха ми, че болницата „Мартин Лутър Кинг“ докладва всичко и че учреждения като „Сидърс Синай“ са по-дискретни в своите доклади“. Затова Кортни остана, където беше.

Кърт също беше там, на друг етаж. По мои спомени пак лекуваше наркозависимост, но Ерик ме поправи: „Помня само, че лежеше етаж по-нагоре от Кортни и се бореше със стомашните си проблеми“. Какъвто и да е случаят, когато тя започва да ражда, Кобейн е до нея.

„Голд Маунтин“ пусна изявление от двамата по повод обвиненията, че Лав съзнателно е рискувала здравето на бебето си: „Ние недвусмислено отричаме това… Веднага щом Кортни разбра, че е бременна, тя незабавно се свърза с акушер и с лекар, специалист по зависимостите от химически препарати. Оттогава е под техните грижи и получи уверения, че може да очаква раждане на здраво бебе“.

***

Статията освен това заявява, че Кортни е отговорна за проблемите на Кърт с наркотиците, като отново използва неназовани по име източници („мнозина вярват, че тя е запознала Кобейн с хероина… твърди се, че той само е пиел и не е вземал нищо по-сериозно, преди да я срещне“). Все още понякога ме питат, дори и хора, които доста добре познаваха Кърт, дали смятам, че тя го е зарибила с хероин. Категорично не. Певецът винаги е казвал, че го е пробвал многократно като по-млад и известен брой негови приятели го потвърждават. Negative Creep, първата песен от Bleach, написана много преди да се запознаят, включва стиха „Аз съм негативно настроена отрепка и съм друсан“. Както отбелязва Крист: „Кърт обичаше хероина. Обичаше въздействието му върху себе си“. В писмото на Розмари до „Конде Наст“ се твърдеше, че три отделни източници, всички желаещи имената им да бъдат цитирани, са съобщили на Хиршбърг, че „господин Кобейн е употребявал хероин, преди да се ангажира с госпожа Лав. Самият той признава това в интервю за „Ролинг Стоун“ с Майкъл Азерад, публикувано на 16 април 1992 година“.

Цялостно Кърт е покрусен от начина, по който е представен. По време на турнетата той често използва името Саймън Ричи (истинското име на Сид Вишъс) като псевдоним при регистрацията в хотелите, но го прави като ироничен коментар за своя имидж. Знае, че е един милион пъти по-талантлив от басиста на „Секс Пистълс“ и да бъде принизен до стереотипа на пънкарлив боклук дълбоко го възмущава. По думите на Крист: „Мразеше да го унижават. Мразеше!“. Както и се очакваше, Хиршбърг защити статията и не се предвиждаше никакво извинение от „Ванити Феър“. Да се подаде жалба в съда, беше неприлично скъпо и много трудно щяхме да спечелим, при положение че бяха замесени известни хора, затова изоставихме идеята за съд.

Площад Славейков