Теодор Ушев-Тео е един от най-изявените български аниматори с международно признание. Той има номинация за „Оскар“, награда „Сезар“ и редица други отличия за работата си. През миналия месец стана известно, че новият му филм по романа на Георги Господинов - „Физика на тъгата", е в списъка, от които Канада ще избира своето предложение за "Оскар" в категорията за късометражен филм. Филмът „Физика на тъгата” вече има 5 награди от 4 престижни световни фестивала. Преди две години анимацията на Тео Ушев „Сляпата Вайша" също стигна до Академията.

На 17 ноември аниматорът ще е гост на "Киномания" в София. А в НДК ще бъде представена специална програма, наречена "Нарисувай ми тъга". 

Г-н Ушев, на „Киномания“ ще има специална вечер, посветена на вас, наречена „Нарисувай ми тъга“, ще бъде показан за първи и единствен път и филмът ви по романа „Физика на тъгата“. Какво да очаква българската публика?

Благодаря на "Киномания", че ме поканиха да направим тази вечер. Особено в частта й с кино концерта по "Четирите годишни времена". След толкова много представяния по света най-накрая дойде момент, в който да можем да направим този спектакъл и в България. Кино концертът на „Четирите годишни времена“ на Вивалди ще бъде с живо изпълнение на музикантите от квартет „Кварто“ и цигуларя Иван Пенчев. Симултанно ще бъдат излъчвани 4 експериментални анимации, вдъхновени от всяка от частите на произведението.

Моят филм е по „Зимата“, останалите аниматори, които участват с филми, са Прит и Олга Парн (Естония), Атсуши Вада (Япония), Анна Буданова (Русия). Във втората част на вечерта ще бъде премиерната за България прожекция на последния ми филм „Физика на тъгата“. Той има вече своя фестивален живот, но прожекцията му в София ме кара да се вълнувам искрено. 

Тъгата ли е най-силната движеща сила за един творец? 

Мисля, че да. Изкуството се ражда от тъгата. Дори когато е прикрита с ведро настроение и смях. Нали знаете - най-великите комици са тъжни хора. Тъгата ражда красиви и мощни послания.

Имате ли обяснение защо българските творци, които живеят в чужбина – артисти, музиканти, художници, имат по-голяма слава навън, отколкото в България? 

Не съм анализирал или следил кой, колко и къде е известен. Не съм сигурен, че са по-известни навън, отколкото в България. Но със сигурност са по-харесвани, по-уважавани и по-ценени, отколкото у дома. Известността не е еднозначна с признанието. Можем мързеливо да го замажем с библейското "Никой не е пророк в собствената си страна", но ми се струва, че проблемът е друг. От години се забелязва една тенденция на отричане и обругаване на български артисти, работещи в чужбина или имащи успехи зад граница. Мога да дам много примери - станахме свидетели на безпрецедентна злонамереност и атаки срещу достойни български творци, които изложиха творчеството си „у дома".

Отношението е сякаш не си добре дошъл, все едно разваляш рахата на някой. И то не от публиката, а по-скоро от колеги, а за мое изумление  - и от овластени хора. Още по-зловещо става, когато в атаката се включат политици и жълти медии, което е абсолютно недопустимо. В резултат изключително качествени български творци не искат вече и да чуят за България, камо ли да показват нещата си у нас. Признавам, имах голямо колебание, преди да се реша на тази стъпка и да покажа тези филми сега тук. 

Как бихте оценили съвременното българско изобразително изкуство - по-скоро приближава ли се до световните тенденции, влияния и теми, или все още си остава в примката на един културен провинциализъм?

Отговорът е и в предишния въпрос. Липсват образование, информация, има вечно омотаване в добре познатото, без поглед навън. Няма как да се приближаваш към нещо, отричайки го.

Разбира се, че има творци на световно ниво в България - интелигентни, разбиращи, четящи. Но те са изолирани от войнстващата овластена посредственост, обругавани, поругавани в медиите. И се капсулират в тесни кръгове като корабокрушенци в гумена лодка. Това не помага никому - нито на тези творци, които стават затворени, параноично-подозрителни, самодостатъчни, нито на публиката, която се лишава от общуване с интересни автори, сугестирана от злонамереност и нарочни кампании. Сякаш някой нарочно иска българското изкуство да остане фосилизирано и бездарно неинтересно. 

Какво трябва да прави истинският творец - да се затвори в кула и само да прави изкуство, или да е на улицата и да "диша" идеи за изкуството си?

2019-а сме, почти 2020-а... Ако изкуството ти не вълнува никого, ако не дискутира важни, актуални теми, ако на един творец му липсват базови социални умения - той е загубен. Разбира се, че е възможно за един артист да се затвори в абаносовата си кула. Често се случва, ако вече си минал по-голямата част от пътя, постигнал си каквото искаш. В един момент просто ти писва. Но това се случва в един по-късен, зрял етап, когато си надживял суетата, актуалността, политиката, модите, славата, парите. И просто искаш да завършиш достойно, ненатрапчиво това, което си започнал. Т. е. - ако сте творец под 50 г., вашето място е в "социалната градина" на Бойс.

Кои имена на български художници бихте отличили? 

Ще отговоря само за живите и активни творци. Няма да изненадам никого, ако спомена Кристо. Сещам се и за артисти в дизайна, фотографията, киното, пърформанса. Като Люба Лукова (плакатист). Или Кико Костадинов - млад дизайнер, който направи фурор с авторските си колекции за Assics, Camper и Mackintosh 001. Т. е. хора, които оставят ярка следа с творчеството си, без непременно да са известни в България. 

Има ли друг български автор освен Георги Господинов, който би ви провокирал творчески, чиито произведения искате да превърнете в образи? 

Това, което е сигурно, е, че ще работим с Владо Тодоров, с когото ще снимаме догодина филм по дистопичната му книга "Пумпалът". Интересно ми е да преработя идеите му за "инфектиран език" в "инфектирани образи". За съжаление другите ми планове и проекти не предвиждат в бъдеще сътрудничество с други български писатели.

И все пак, надявам се, преди да се откажа окончателно от киното, да успея да намеря време за един филм по някой от ранните разкази на Емилиян Станев…

Как ви изглеждаше отвън скандалът с фалшификатите в българската галерия "Структура"?

Сложен въпрос… Каквото и да отговоря, някой ще се почувства обиден, всички страни изглежда са свръхчувствителни и лесно раздразнителни. Изглежда очевидно този скандал да е подготвен целенасочено. От десетилетия в България е създаден, дори институционализиран и подпечатван от "авторитети", изключително нечистоплътен колекционерски пазар на фалшификати. Той е неразривно свързан с фалшивия "художествен живот" още по времето на соца. Жалкото е, че жертви на тази клика станаха както българският модернизъм, така и галерия "Структура".

Фалшификати има по цял свят. Различен е начинът, по който се процедира при наличието на скандал. Не със замитане на проблема, а с честно и отговорно към българското изкуство поведение. В търсене на решение, а не на стоппауза.

Какво говори като послание от България тази история с фалшификати на известни творци?

Едва ли някой е разчел чак пък послание. Просто беше поредната непрестижна новина, идваща от страната ни. Като цяло културата е реклама и посланик на държавите. Дори да е добра, тя трудно намира видимост. Но ако е отрицателна, тя лесно съсипва и малкото престиж, който имаме в чуждите медии. Не сме много богати на интересни идеи, че да си позволяваме толкова често ексцентричността на проклети деца, които все вършат зулуми. Казано на прост език - всичко се пише на имиджа ни.

Защо толкова се вълнувате от ставащото в България, какво ви кара да не късате връзката за разлика от мнозина други българи в чужбина?

Аз се интересувам не само от България, любопитен съм към всичко, което се случва с днешна дата в света - от отново надигащия се шовинизъм в Квебек до глобалното затопляне. За съжаление ми се случва да избухвам, за което често съжалявам. Така беше и с реакцията ми в социалните медии, която съвпадна с кончината на Светлин Русев и която, ако не греша, и вашата медия разпространи като новина – нещо, с което, ще съм честен, не мога да свикна. Заставам зад мнението си, но не прецених момента, беше неуместна импулсивност. За което дължа извинение на близките му. Всъщност това беше гняв от сервилността, с която изграждаме култ към личността на определени хора.

На пълната безкритичност и недосегаемост, овластяване по презумпция. Против мазненето и целуването на ръка на силните фигури на деня. Скандалите, които се случиха след това около колекцията му, бяха доказателство, че съм бил прав. Но, да - давам си сметка, че с коментари във ФБ не променяме нищо. Единственият начин да променяме света е да променяме собствения си микросвят, държавата, къщата си през това, което правим. А моята работа е да правя филми, да рисувам, да преподавам. А чувствителността ми към социални теми е част от сетивността ми на артист. Никога не съм твърдял, че съм безгрешен, напротив.

Как оценявате днешните политически герои? 

Сигурен ли сте, че можем да говорим за герои? Аз не съм.

Какво ви прави впечатление в българския политически живот?

Какъв политически живот без политици?! Все едно да отидете на опера без оперни певци. Политическият шум е главозамайващ, обратнопропорционален на желанието животът ни да става по-добър. Отстрани изглежда като една голяма менажерия и хаос, в която все по-трудно намираш логика и причина. Единственото повторяемо изречение на хората е „Не може да стане по-зле“.

От години. И изглежда все по-безнадеждно. А всъщност политическият спектакъл е на плейбек. Тези на сцената само си отварят устата. Музиката е свирена и изпята другаде от други. И да махнем "певците", ще се намерят други. Музиката е от същата плоча.

Георги Господинов разказа за своето детство чрез образа на черешата. Какъв е образът на вашето детство?

Ще го видите във филма ми, заповядайте на 17-и, моят начин да раказвам е да рисувам!  

Спомняте ли си вашата първа рисунка – каква беше тя?

Със сигурност като дете не съм живял със съзнанието, че рисувайки, извършвам важен акт на творчество.  

Ако трябваше да нарисувате днешна България, как би изглеждала във вашите очи?

Като светещия знак "Затегнете коланите" в самолет. 

Какъв е цветът на щастието за вас? 

Контрастният на тъгата.