Равновесието крепи Вселената, както знаем. Срещу една система стои друга, срещу една утопия – контраутопия. „Великото време на интелигенцията“, пишеше Желю Желев в статия и надеждата бе след рухването на комунизма,да настъпи времето на разума.

Забравяхме, че за да се осъществи един замисъл, е нужна критична маса. Номенклатурата, градена половин век, превъзхождаше хилядократно силите на надеждата. Борбата, както се казва, бе неравна. Осланяхме се на международното положение. Бедите ни бяха последица от някогашното международно положение, сега вятърът бе сменил посоката – вятърът на надеждите, както гласеше метафората.

Идея за държава

Но с метафори не се взема власт, не се управлява държава. За да има държава, е нужно ОБЩЕСТВО.

Нямаше го на 11 ноември, нямаме го и днес. (Сори!)

Общество означава идея за държава – въображаема, виртуална, за да ме разберат младите – представа за нещо целокупно, за нещо общо. Парадоксално е, че през първите две-три десетилетия на Третото българско царство вече са били положени основите на Общество.

Но човешката (първичната) природа започнала бавното му ерозиране – от алчност, интереси, сметки, апетити... Така стигаме до войните. След тях – партизанлък, котерии, партии, бунтове, атентати, въстания, хайдушко-шумкарски митове... Обществото е в перманентна двуполюсна възбуда, което си е гражданска война.

Цял един век.

А от половината на века думата опозиция е табу в политическия живот. Нито трибуни, нито клубове, нито дейци, транширащи изкуството да се управлява държава.

Без опозиция

На 11 ноември осъмваме без опозиция. Ще я създаваме панически в сутерена на института по социология, в подвала, както се отглеждат култивираните печурки.

Притокът към сутерена бе оскъден: страхът възпира свободомислието, червените барети с калашниците са отвън, в градинката зад Двореца. Прииждат командированите от Шесто – Берон, Венци (Коня), Стоян Ганев, Гайтанджиев, Аврамов; надничат лумпените Йоло Денев, Киро Либерало, Жорж Бизнесмено и тъй нататък, и пр., и пр.

По бившите страни от Лагера кипеше лустрация: осветяване на досиета, забрана на комунистическите партии, отнемане правата на бившите управници от властта, от банките, органите за сигурност, идеологическите институти. Това, което гилотината през вековете е отстранявала като минало, сега го вършеше кадифената революция, безкръвно, макар бавно, не всякога ефективно, но продуктивно за обществото.

Нова буржоазна класа

Демократичният когломерат на „Раковски“ 134 избра пътя на „бързо създаване на нова буржоазна класа“ (тези гласове още звучат в ушите ми). Вместо парична реформа, раздаване на 300 „нови борци“ кредити – днес ги знаем само като кредитни милионери, нито един от тях не върна лев в обощонародната хазна.

Отварянето на досиетата се забави с десетилетие, съзнателно саботиране от инфилтрирани доносници, някои станали членове на Конституционния съд (Георги Марков, председателят на Г-39).

„Великите депутати“ от Г-39 се впуснаха в реституция на личната си собственост, осъществиха я, „с малко, но завинаги“ и пет пари не дадоха за милионите българи, на които болшевизмът отне земята, частния поминък, създаденото с години фабрично производство.

„Великото време на интелигенцията“ с преобладаващ състав от полуинтелигенти проигра вестник „Демокрация“ и подобни трибуни на свободомислието, които са същността на гражданското общество. Допусна маргинализирането на творческите фигури, не подкрепи търсенията, споровете, критиките и всъщност даде път на примитивизма, графоманията, пошлостта, бездарието. Така се създаде хранителната среда за чалгата, порнографията, жълтите медии...

Преминаването от комунизъм към капитализъм не стана като смяна на зимното време с лятно. Номенклатурата, тази заспала лисица, въртеше своята подривна реставрационна програма към власт и геополитическа стратегия. Едно завръщане към същото.

Мечтаната зора на свободата и лекото дишане се бави. Получи се римейк на песента на вековете страдания български: „Дали се зора привърши, или се две нощи преляха?“

И тъй, вместо модерно гражданско общество, сплотяващо своите членове, изградихме баровско общество – от клиенти на бара, които си пият питието и от време на време само вдигат палец към бармана (не си правят труд и да говорят!), само с жест сочат чашата: „От същото!“

---

Този материал е публикуван в октомврийския брой на сп. "Клуб Z" за 2019 г. Още текстове от същия автор можете да прочетете тук.