30 години след 10 ноември 1989 г. обществото ни продължава да е разделено по всички въпроси, свързани с „мирната ни революция“. А българското интернет пространство прелива от митове, легенди, конспирации, слухове и контраслухове за това как започна т.нар. преход, кой кого излъга, кой се сниши и покри, къде са парите, защо този или онзи взе властта, защо и до днес сме „на това дередже“... Всеки има право на свой прочит и интерпретации, но не и когато става дума за исторически факти. Затова Клуб Z ви предлага поредица от материали и интервюта, посветени на годишнината. Ние ще ви кажем фактите и ще ви срещнем със свидетелите на прехода, тълкуването оставяме на вас.

- Г-жо Червенкова, тази година достигаме 30 години от знаковия 10 ноември 1989-а. Какво не се промени за това време?

Знаете ли, обикновено въпросът е какво се промени. А вие питате провокативно какво не се промени. И аз, също провокативно, ще ви кажа, утрирайки, естествено, че нищо не се е променило. А ако бъдем по-сериозни, трябва да се каже, че има редица промени, голяма част от които обаче са козметични – те създават илюзията за нещо радикално ново, а всъщност базовите елементи на нашия живот не са променени. Имали сме свобода... В какво се проявява тя? Може би единствено в правото ни да напускаме страната без разрешение от властите. А всякаква друга свобода – икономическа, политическа, е силно редуцирана. Да не говорим за прочутата свобода на словото, която става все по-привидна. И не толкова заради класацията ни на не знам си кое място, а заради конкретните наблюдения върху тукашната ситуация. Словото например е така контролирано, както преди 1989 г. Справка – последните сюжети в Националното радио. Да, наистина има множество източници, които подлъгват, че съществува терен за разгръщане на някаква свобода, но всеки от тях всъщност е собственост и слуга на конкретен корпоративен интерес.

- А какво трябваше да бъде направено около и през първите години след 10 ноември, та да бъде преломна дата, а не преносител на козметична промяна?

С днешните си очи виждам, че да се направи нещо повече от това, което беше направено, едва ли беше възможно. Всъщност след 10 ноември, вън от естествената, дори бих казала автентична еуфория започна делбата на наследството – наследството на предишната държава. Еуфорията се дължеше на илюзията, че в делбата ще участват всички – нещо като реабилитация на комунистическата идея за равенство. Нищо подобно не се случи обаче. Наследството беше поделено между малцина – имаше списък на наследниците, рекрутирани от новия елит.

Все повече се убеждавам, че най-големият ни проблем е в елита, който излъчихме след 1989 г. Макар че, сега си давам сметка, елитът е такъв, какъвто го иска времето. Онова време в онази държава вероятно е имало нужда от точно такъв елит. Независимо че на мен не ми харесва.

Знайно е, че всеки подобен обществен катаклизъм, промяна или революция, както искате го наречете, първо подменя елита. Новоизлъченият елит след 1944 г., след кратки колебания, в крайна сметка си избира Тодор Живков. Когото имахме удоволствието да търпим 35 години. А сегашният, този демократичният елит, също след кратки колебания, какво излъчи? Излъчи пожарникаря. Същата одиозна персона като Живков.

Социолозите твърдят, че зад него стоят 1 000 000 избиратели. Може. Аз обаче знам лично имената на хората, част от т. нар. нов елит, които го произведоха в политическа фигура, преди зад него да застане милионът. Малък пример: не знам дали си спомняте, че някъде през пролетта на 2008 г. се появи една нова телевизия – Re:tv, измислена и платена от банкера/филантроп/милионер Светослав Божилов и компания. Тя трябваше да се заяви като различната медия, която подкрепя свободата на словото и качествената журналистика. Впоследствие се оказа, че тази медия съществува единствено за да подкрепя и гради кариерата на тогавашния кмет, а по-късно министър-председател Бойко Борисов. Телевизията беше закрита два-три месеца след неговата изборна победа през 2009 г. Под претекст, че не била рентабилна... И имало световна икономическа криза. Икономическа криза имаше и предишната година – когато телевизията се появи. За всички беше ясно, че телевизията си е изиграла ролята и Божилов няма защо повече да се харчи. Ето това е елитът, за който говоря. Можем да го обвиняваме за всичко, което ни се случва или не ни се случва. Но нека помним – ние го излъчихме, ние го търпим.

- Как стана така, че бивши активисти на БКП днес са най-гласовитите антикомунисти?

Може би генезисът на феномена пак е в новия елит, който излъчихме. Все пак трябва да знаете, че 80-те години бяха абсолютно оперирани от идеология – всичко беше подчинено на кариера. А и, трябва да се признае, тогава до управлението на държавата бяха допускани и професионално грамотни хора. На които им беше омръзнал, а и вече им пречеше правешкият манталитет на Живков. Разбира се, интелигенцията беше по-гласовитата, тя се оказа говорител на недоволствата, но по същество промяната стана без катаклизми точно заради отношението на този, както сега го наричат, меритократичен слой на обществото. Тези хора обаче, за да се впишат в „новото време”, си занулиха биографиите и чисто самосъхранително се заявиха като яростни антикомунисти.

- Ретро ли е антикомунизмът?

Антикомунизмът е парола за принадлежност – към корпорацията, към купона, към всичко, което днес създава комфортно живеене. В този смисъл той още дълго време ще бъде ефикасен механизъм както за достъп до финансовата ясла, така и обяснение на провали. Ако се направи дори и бегла хронология на нашите провали, ще видите, че в крайна сметка като инструмент за оправдаването им винаги е влизала в употреба сакралната двойка комунизъм/антикомунизъм. Колкото до достъпа до яслата, най-пресен пример е присъствието на няколко прононсирани антикомунисти в новото евроатлантическо начинание на Цветан Цветанов. Интересно как и за какво си говори претенциозната Келбечева с „интелектуалеца“ Цветанов? За Христо Христов не питам – при него „антикомунизмът“ е начин на препитание.

- Защо т.нар. преход не успя да роди истинска и автентична левица?

Предишният режим успя да компрометира задълго всяка идея, която прилича на лява. Както виждате, роят се десни образувания, без да е ясно каква е електоралната им база. Видимо такъв е трендът, лявото поне у нас продължава да е срамна дума.

- Кои са днешните дисиденти?

За дисидентство можеше да се говори, когато живеехме в тоталността на партията държава. Дисидентът е всъщност отцепник от цялото. А сега поне такава цялост не се наблюдава. Друг е въпросът, че някои политически номади за благозвучие се наричат дисиденти. А те са просто най-банални измекяри, наемници, които се продават за дребни пари. Подбиха цената, така че вече и да искаш, няма смисъл да излизаш на пазара...

- Как виждате разликата в журналистиката преди 10 ноември и след това?

Не как, а къде – бих казала аз. Виждам я в чудовищната неграмотност, посредственост, а и в инертността, в леността на журналистиката. Разбира се, и за това може да се намери обяснение – медиите се размножиха до необозримост и в тях влезе куцо и сакато. Спомням си, преди години в един доста претенциозен вестник прочетох с какво нетърпение се очаква изпълнението на някакво произведение от композитора Ричард Щрос. Доста се озадачих, преди да проумея, че става дума за Рихард Щраус. И това беше информация в техния културен отдел, съчинена от някой репортер с културни претенции. Примерът може да ви се стори дребен, но е показателен за равнището. Преди 10 ноември имаше идеологически рестрикции, но такъв тип неграмотност не се допускаше.

А последният скандал около предсрочното освобождаване на Полфрийман е драстично доказателство за липсата на критически рефлекс у журналистическата колегия. След като и за слепия цар е видно откъде тръгва скандалът и как той директно обслужва тандема Цацаров/Гешев, журналистите, дори и тези, които се мислят за прилични, се втурнаха да участват в линча срещу съдебния състав, освободил австралиеца. И най-неприятното е, че в този случай натискът не дойде отдолу, от тълпата. Той беше произведен отгоре, а журналистите станаха доброволни проводници на тази срамна разправа. Жалкото е, че и преди, и сега журналистиката, а по-общо казано, представителите на интелигенцията, нарекли се днес интелектуалци, са с много пластичен морал. Което означава едно-единствено нещо – липса на свобода. Или липса на необходимост от нея. Което в нашия случай е едно и също.

- Има ли устойчив образ простакът? Какъв е той?

Човек, лишен от самооценка. В ancienne époque оценката идваше предимно отвън – от началници, институции, партия, правителство и т.н. Те ти съобщават какво си и ти се съобразяваш с пашкула, в който са те положили. Сега, когато тези ограничения паднаха, хората без морален интегритет и вътрешна взискателност (а те са за съжаление мнозинство) се плъзгат по най-лекото съпротивление. Така де, толкова години са се съобразявали с какво ли не, сега е дошъл техният час – да бъдат това, което дълбинната им същност жадува.

- А какво е лицето на българската култура?

По-скоро фасетъчно. Върху него има всичко – и висока култура, и интелектуални пробиви, и вторичност, и провинциализъм... А – да не забравя – има и една образцова посредственост, която се прави на висока култура, но не е; тя е най-коварната. Балансът между всички тези елементи е сложен. И съотнесено към предишния ви въпрос, в момента е обяснимо, че сякаш надделяват провинциализмът и вторичността. Аз обаче от доста години наблюдавам процесите в културата, затова мисля, че нищо не е окончателно.

- Може ли днешното време да роди Шекспир? В коя сфера би се изявил той?

Един Шекспир е достатъчен за човечеството. Така както той е разказал властта, едва ли друг е в състояние да го направи. Властта при него е навсякъде – и в комедиите, и в трагедиите, и в хрониките. Не разбирам защо мнозинството днешни автори се занимават предимно с гърчовете на човешката душа, а не с властовите нагони, които маркират целия ни живот. И в крайна сметка предизвикват тези гърчове. Може би защото властта, която търпим, е толкова примитивна, че не става за обект на сериозна драматургия.

Напоследък доста често си спомням един афоризъм на Брехт, който звучи приблизително така: „Победих тигрите, избягах от акулите, бях изяден от дървениците.” Това изречение, мисля, най-добре описва днешния ни хал.

---

Този материал е публикуван в октомврийския брой на сп. "Клуб Z" за 2019 г. Още текстове от същия автор можете да прочетете тук.