Article_top

— Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието, на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме. Е, добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше, че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно, както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои. Задълженията да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен. Щастлив е този, комуто провидението е дало парче хляб, без да се чувства задължен да благодари за него на когото и да било друг освен на самото провидение.

— И все пак — рече Санчо, — въпреки това, което ваша милост ми казахте, не бива да бъдем неблагодарни за кесията с двеста златни ескудос, които ми даде домоуправителят на херцога. Държа я в пазвата, до сърцето си, като целебен пластир за непредвидени случаи, защото невинаги ще намираме замъци, където ще ни гощават, а може и да попаднем на ханища, където не е чудно и да ни набият.*

 

Терминал 2. Младежи с куфари се редят на опашка. Възрастни хора просълзени им махат за сбогом. От уредбата кънти „Моя страна, моя България“. Край опашката разговарят двама господа. Единият е висок, бледен, опърпан, с брада и плетено през 90-те пуловерче. Дугият е нисък, дебел, опакован в анцуг и ланци, нагъва луканка. Направо преяжда с луканка. Поглежда към спътника си и с пълна уста фъфли:

.- И какво, другарю? Свободата била на върха на копието, а? Баш на салама си е, мен, ако питаш. Тия всичките къде мислиш, че отиват? На Запад, при салама... Не им пука за родината и за родния салам – от устата му падат трохи салам.

- Господин! Не съм ти другарю, Санчо, господин съм. А това за копието никога не съм казвал. И за салам никога не съм говорил. Това е измислица. Само за свободата говорих. Нещо не ти се услажда, ако не си свободен – опровергава го тъжно брадатият мъж и зиморничаво се загръща в синьото си шалче.

- Ба, не се услажда! Муат салам и ушите им плющят. На кой му пука кое е измислица и кое истина? А и измислицата по-хубаво продава, да ти кажа. Ето, моят салам „Санчо“, се продава като топъл хляб.

- Да, ама ти не ядеш от него – укорява го господинът с брадата.

- Не ям, ми. Аз и преди да дойде свободата не го ядях. Кой ще ти яде салам кучешка радост? Виж, като му сложих новото име, и тръгна. Що месо продадох... – повишава глас ниският.

- Месо... – апострофира го господинът с шалчето.

- Е... и месо слагам... Понякога. Ма то месото е вредно – искрено възкликва дебелият. – А твоята свобода? Яде ли се, пие ли се, сметки плаща ли, а? Колко хубаво си беше преди нея. Парите малко, ама и работата никаква. Апартамент, топла вода, парно до дупка. По потник ходих насред зимата, ей. Лятоска на бунгалата в Ахтопол. Зет ми партиен секретар, уреди ме с Лада без ред. Колежките радостни, нагиздени. Нямаше престъпност, спокойствие, образованието - образование - изрежда носталгично дебелият- А сега? Безработица, наркотици, норвежци, колежките едни кисели, намръщени, а си ги щипнал, а са те нокаутирали...

- Че на теб какво ти е, Санчо? Всичко си имаш. Къща. Коли. Всички за теб работят, скъсват се, а ти пак не им плащаш. Заводите твои. Телевизиите твои. Полицията е твоя – отново се възпротивява господинът.

- Бе аз имам, ама хората нямат, бе другарю господин! Хората нямат! Страдат, мъчат се. Като ги гледам от Майбаха и ми се свива сърцето, значи...  Мислиш, че като имам, съм без сърце ли? И богатите също плачат, да знаеш! – тросва се дебелият и после по-скромно добавя: - Т‘ва за богатите не съм го измислил аз. Тони Дачева го пее, ма все едно аз съм го изпял.

- Това за свободата на върха на копието го е казал Мао Дзъдун. Всъщност той не е говорил за свободата, а за властта. „Властта идва с дулото на пушката!“ Как успяха тая реплика да ми я припишат на мен, не знам. Голяма измама! – продължава високият, сякаш не е чул дебелия.

- Ами умен човек е тоя Мао, па аз да ти кажа, господине! Знае как стават нещата. Аз да можех да взема ония заводи за пушки, сега къде щях да съм, ехеее. Ма нищо, де. Не е късно. Една игра имам там, вкарал съм ги в затвора тия, дето се правят на Мао Бао, ще поседят, ще ми ги припишат – клати глава заканително дебелият.

- Заради властта се отказа от свободата, така ли Санчо? А бяхме спътници едно време, заедно се борихме с вятърните мелници – тъжно въздъхва високият.

- Абе господине, вие с тия приказки как мислите, че ще ги победите вятърните мелници? Вятърни мелници са това, истински колоси. Бой трябва, а не пушеци и балони, мирни протести, пърформанси. Взимаш сопата, отиваш и бой, бой, докато ти предадат властта. А ако вземеш властта, господине, е тогава пръв до теб ще съм отново, да знаеш. Можеш да разчиташ на мен. Но дотагава, предпочитам да си продавам салама и бизнесът да върви – отсича дебелият.

- Поне да продаваше истински салам, ми то същият като едно време, само марката нова – въздъхва отново брадатият.

- Рекламата е всичко, господине! Всич-ко! Дай ми три сутрешни блока и ще накарам всички да повярват, че земята е плоска, „войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила“, дето викаше оня, улавият.

- Оруел – добавя тъжно господинът.

- Същия. И което е по-важно, докато им приказваш, трябва да им подхвърляш и достатъчно салам за дъвчене. От мен да знаеш, господине, най-хубаво се запушват устите на хората със салам. Дай му да дъвчи и няма да чуеш и гък. Е, на – отчупва той парче луканка и го подава на идалгото. Господинът гладно преглъща и гордо отвръща поглед.

- Всичко си има цена, а най-солена е цената на безплатния салам – отговаря той, докато устата му се пълни със слюнка.-

- Вярно е, аз затова не ти го давам безплатно. От мен салама, от теб ей тва синьо шалче, дето си го загърнал. Помисли си хубаво, това е сделка един път. Така хем ти ще ядеш салам, хем аз пак ще съм син – подсмихна се хитро дебелия и се запъти към Майбаха си на паркинга.

 

* Оригиналният цитат от романа „Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча“ на Мигел де Сервантес Сааведра. Превод от испански Тодор Нейков

Ключови думи
 

— Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието, на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме. Е, добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше, че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно, както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои. Задълженията да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен. Щастлив е този, комуто провидението е дало парче хляб, без да се чувства задължен да благодари за него на когото и да било друг освен на самото провидение.

— И все пак — рече Санчо, — въпреки това, което ваша милост ми казахте, не бива да бъдем неблагодарни за кесията с двеста златни ескудос, които ми даде домоуправителят на херцога. Държа я в пазвата, до сърцето си, като целебен пластир за непредвидени случаи, защото невинаги ще намираме замъци, където ще ни гощават, а може и да попаднем на ханища, където не е чудно и да ни набият.*

 

Терминал 2. Младежи с куфари се редят на опашка. Възрастни хора просълзени им махат за сбогом. От уредбата кънти „Моя страна, моя България“. Край опашката разговарят двама господа. Единият е висок, бледен, опърпан, с брада и плетено през 90-те пуловерче. Дугият е нисък, дебел, опакован в анцуг и ланци, нагъва луканка. Направо преяжда с луканка. Поглежда към спътника си и с пълна уста фъфли:

.- И какво, другарю? Свободата била на върха на копието, а? Баш на салама си е, мен, ако питаш. Тия всичките къде мислиш, че отиват? На Запад, при салама... Не им пука за родината и за родния салам – от устата му падат трохи салам.

- Господин! Не съм ти другарю, Санчо, господин съм. А това за копието никога не съм казвал. И за салам никога не съм говорил. Това е измислица. Само за свободата говорих. Нещо не ти се услажда, ако не си свободен – опровергава го тъжно брадатият мъж и зиморничаво се загръща в синьото си шалче.

- Ба, не се услажда! Муат салам и ушите им плющят. На кой му пука кое е измислица и кое истина? А и измислицата по-хубаво продава, да ти кажа. Ето, моят салам „Санчо“, се продава като топъл хляб.

- Да, ама ти не ядеш от него – укорява го господинът с брадата.

- Не ям, ми. Аз и преди да дойде свободата не го ядях. Кой ще ти яде салам кучешка радост? Виж, като му сложих новото име, и тръгна. Що месо продадох... – повишава глас ниският.

- Месо... – апострофира го господинът с шалчето.

- Е... и месо слагам... Понякога. Ма то месото е вредно – искрено възкликва дебелият. – А твоята свобода? Яде ли се, пие ли се, сметки плаща ли, а? Колко хубаво си беше преди нея. Парите малко, ама и работата никаква. Апартамент, топла вода, парно до дупка. По потник ходих насред зимата, ей. Лятоска на бунгалата в Ахтопол. Зет ми партиен секретар, уреди ме с Лада без ред. Колежките радостни, нагиздени. Нямаше престъпност, спокойствие, образованието - образование - изрежда носталгично дебелият- А сега? Безработица, наркотици, норвежци, колежките едни кисели, намръщени, а си ги щипнал, а са те нокаутирали...

- Че на теб какво ти е, Санчо? Всичко си имаш. Къща. Коли. Всички за теб работят, скъсват се, а ти пак не им плащаш. Заводите твои. Телевизиите твои. Полицията е твоя – отново се възпротивява господинът.

- Бе аз имам, ама хората нямат, бе другарю господин! Хората нямат! Страдат, мъчат се. Като ги гледам от Майбаха и ми се свива сърцето, значи...  Мислиш, че като имам, съм без сърце ли? И богатите също плачат, да знаеш! – тросва се дебелият и после по-скромно добавя: - Т‘ва за богатите не съм го измислил аз. Тони Дачева го пее, ма все едно аз съм го изпял.

- Това за свободата на върха на копието го е казал Мао Дзъдун. Всъщност той не е говорил за свободата, а за властта. „Властта идва с дулото на пушката!“ Как успяха тая реплика да ми я припишат на мен, не знам. Голяма измама! – продължава високият, сякаш не е чул дебелия.

- Ами умен човек е тоя Мао, па аз да ти кажа, господине! Знае как стават нещата. Аз да можех да взема ония заводи за пушки, сега къде щях да съм, ехеее. Ма нищо, де. Не е късно. Една игра имам там, вкарал съм ги в затвора тия, дето се правят на Мао Бао, ще поседят, ще ми ги припишат – клати глава заканително дебелият.

- Заради властта се отказа от свободата, така ли Санчо? А бяхме спътници едно време, заедно се борихме с вятърните мелници – тъжно въздъхва високият.

- Абе господине, вие с тия приказки как мислите, че ще ги победите вятърните мелници? Вятърни мелници са това, истински колоси. Бой трябва, а не пушеци и балони, мирни протести, пърформанси. Взимаш сопата, отиваш и бой, бой, докато ти предадат властта. А ако вземеш властта, господине, е тогава пръв до теб ще съм отново, да знаеш. Можеш да разчиташ на мен. Но дотагава, предпочитам да си продавам салама и бизнесът да върви – отсича дебелият.

- Поне да продаваше истински салам, ми то същият като едно време, само марката нова – въздъхва отново брадатият.

- Рекламата е всичко, господине! Всич-ко! Дай ми три сутрешни блока и ще накарам всички да повярват, че земята е плоска, „войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила“, дето викаше оня, улавият.

- Оруел – добавя тъжно господинът.

- Същия. И което е по-важно, докато им приказваш, трябва да им подхвърляш и достатъчно салам за дъвчене. От мен да знаеш, господине, най-хубаво се запушват устите на хората със салам. Дай му да дъвчи и няма да чуеш и гък. Е, на – отчупва той парче луканка и го подава на идалгото. Господинът гладно преглъща и гордо отвръща поглед.

- Всичко си има цена, а най-солена е цената на безплатния салам – отговаря той, докато устата му се пълни със слюнка.-

- Вярно е, аз затова не ти го давам безплатно. От мен салама, от теб ей тва синьо шалче, дето си го загърнал. Помисли си хубаво, това е сделка един път. Така хем ти ще ядеш салам, хем аз пак ще съм син – подсмихна се хитро дебелия и се запъти към Майбаха си на паркинга.

 

* Оригиналният цитат от романа „Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча“ на Мигел де Сервантес Сааведра. Превод от испански Тодор Нейков

Коментари

Обретенов се е преработил тоя уикенд.

Ама пак не става.

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията