Article_top

Необикновено увлекателна книга. Най-важният етап в историята на Русия става ясен благодарение на това, че хората, творили тази история, са показани удивително живи; понякога направо ти се иска да им кажеш: „Не, не трябва, това е грешка, вие погубвате Русия!“

Не мога да се сетя за нито една друга книга която така пълно, точно и мощно да представя на читателя смисъла на ключово историческо събитие.

Владимир Познер, журналист и телевизионен водещ

Зигар превръща Русия от края на XIX и началото на ХХ век в своеобразен ретро фейсбук: десетки персонажи, преминаващи от история в история, преплетени съдби, крехки алианси, скандални раздори, страстни сдобрявания. Спешно трябва да си вадим уроци от този опит със столетна давност. Ако тогава властта поне малко по-слабо беше завинтвала гайките и навреме да беше дала на страната достатъчно свобода, можеше да минем и без тези сътресения.

Галина Юзефович, литературен журналист, Meduza

 

Клуб Z публикува откъс от "Империята трябва да умре" на Михаил Зигар, превод на Здравка Петрова, изд. "Жанет-45".

Сергей Вите не може да възпре Русия от нахлуване в Китай и завземане на Пекин

Благодарение на икономическия подем през втората половина на ХІХ век се разраства търговското съсловие, което в Русия играе ролята на буржоазия. Новата руска средна класа се състои от доскорошни селяни, които са се захванали с търговия и са забогатели. Впрочем според преброяването на населението през 1897 година търговците са само 0,5% от населението, дори дворяните в Русия са повече – 1,5 процента. Като правило най-мощните търговски династии са московските и те принадлежат към старообрядчески кланове. 

Търговските династии се появяват в Русия едва в началото на ХІХ век. Основател на династията Морозови е Сава Морозов, крепостен селянин, който забогатява и успява да се откупи. Той е спечелил огромно състояние от производство на платове – за това обстоятелство е способствал съюзът на Русия с наполеоновска Франция и участието в континенталната блокада на Англия. Поради блокадата в Русия изчезва евтиното английско сукно и заместването на вноса бързо обогатява вътрешните производители. (Сава Морозов-старши купува английски тъкачни станове и започва производство на памучни платове, което по-късно се превръща в текстилна империя.)

В търговската среда цари много по-сурова атмосфера, отколкото в кое да е силно патриархално дворянско семейство. Староверците са консервативни и в бита, и в икономическата политика: те са за протекционизъм и подкрепа на отечествения производител, против проникването на западен капитал. Чуждестранните банкери са техни преки конкуренти. Спомените как старите търговци отстоявали традиционните ценности ужасяват. 

Съпругата на Сава Морозов-старши, която родила сина си Тимофей на 45 години, се молела той по-скоро да умре и да я избави от този позор (престанала да моли Бог за това едва когато синът ѝ навършил 20). Внукът на основателя на династията, синът на Тимофей, който също се казвал Сава Морозов, завинаги скъсал с родителите си, когато решил да се ожени за разведена жена. Бащата на неговата любима Зинаида Зимин, също богат старообрядец, работещ в една от фабриките на династията Морозови, щом научил, че тя се развежда с първия си съпруг, за да се омъжи за Сава Морозов, казал на единствената си дъщеря: „По-добре да беше умряла вместо този позор“. Фактът, че дъщеря му престанала да пости, му изглеждал едва ли 73 не като признак на побъркване: „Вие, госпожо, скоро ще тръгнете с краката нагоре“ – спомня си Зинаида думите на баща си. Родителите на новия ѝ съпруг Сава Морозов впрочем се отнесли към снаха си, парясницата, доста толерантно за онези времена. Свекърът ѝ я укорявал само задето ходела без кърпа на главата („А на вас, душичке, много ви отива забрадка“), а свекърва ѝ била „крайно нелюбезна“ само през първите 20 години съвместен живот. 

С една дума, през ХІХ век нравите и моралните принципи на търговците оставали много по-близки до селските, отколкото до дворянските. „При търговците почти никой не беше близък с децата си – спомня си Зинаида Морозова. – Мисля, че беше така, защото при селяните не е имало такава близост, изисквали са само уважение към родителите... страх пред Бог и пред родителите.“ 

Ситуацията се променя при смяната на вековете: появява се ново поколение търговци. На мястото на пионерите на бизнеса в Русия, които стават милиардери по време на реформите на Александър ІІ, идва ново поколение, „златна младеж“, която никак не прилича на децата на полуграмотните „търгуващи селяни“. Те са добре образовани, пътуват на Запад и виждат по съвсем различен начин своето положение в света. 

Наследникът на империята на текстилните магнати Морозови Сава Морозов учи в „Кеймбридж“. Третият син на търговеца на водка и „крал на държавните поръчки“, строителя на железопътни линии Иван Мамонтов, също Сава, толкова се увлича по театъра, че заминава за Милано да учи пеене и дори се изявява на сцената на Ла Скала. Децата на строгите старообрядци откриват и за себе си, и за цяла Европа импресионистите, правят това направление скъпо и модерно. Първи в света започват да колекционират съвременна френска живопис Сергей Шчукин, 74 син на фабриканта Иван Шчукин, и братовчедите на Сава Морозов Иван и Михаил. През това време наследникът на „памучната империя“ Третякови Павел Третяков и производителят на коприна Козма Солдатенков (по прякор Козма Медичи) събират огромни колекции руска живопис. 

Най-далече от всички в своето увлечение по изкуството отива синът на търговеца Сергей Алексеев, близък роднина на Мамонтови и Третякови, Константин. Той решава изобщо да не се занимава със семеен бизнес (може да си го позволи – има девет братя), а да посвети живота си на театъра. Алексеев става актьор и режисьор – и взема псевдонима Станиславски. 

Зинаида Морозова си спомня, че към началото на ХХ век именно търговското съсловие се превръща във висше общество на Москва: „Дворянството вече беше започнало лека-полека да слиза от сцената.

Търговците започнаха да се интересуват от изкуство. Филхармонията почти изцяло се състоеше от хора от търговското съсловие. Дамите от съсловието бяха красиви, обличаха се добре, пътуваха в чужбина, учеха децата си на езици, даваха балове“. 

Подобна радикална промяна в начина на живот, отбелязва Зинаида Морозова, оказва силно въздействие върху психиката на златната младеж, внуците на основателите на търговските династии. „Културата беше не постепенна, а твърде бърза. Дядовците не можеха да четат и пишат, бяха откупили се крепостни, „самородни хора“, бяха създали големи фабрики, на децата си бяха взели гуверньори, пращаха ги да учат и мозъкът не можеше да се справи с това натоварване.“ 

Психологическият дисонанс между външната свобода и семейните патриархални традиции, който изживяват представителите на „третото поколение“, вероятно може да се сравни със състоянието на съвременната младеж, да 75 речем, в Саудитска Арабия, където младите хора трябва някак да съчетаят принудителното уважение към традициите на собствената си страна и омагьосването от западната поп култура. „В някои семейства все още цареше невежество, но при това имаше и бързо израждане, което се изразяваше в голяма нервност – констатира Зинаида Морозова, – старците вярваха в Бог, имаха нравствен устав (разбира се, не всички), а младите бяха отхвърлили всичко, но не бяха намерили нищо ново за себе си.“ 

Конфликтът между поколенията в търговското съсловие се изразява ярко например в отношенията между Сава Морозов и неговите родители. Бащата Тимофей Морозов, син на основателя на семейната корпорация Сава-старши, е крайно суров в управлението, неговите работници се трудят при нечовешки условия, постоянно ги глобяват и унижават. Всичко завършва с бунт на работниците и последвал съдебен процес, който Тимофей Морозов губи. Това разклаща здравето му и той отстъпва управлението на производството на сина си. Сава, противоположно на баща си, проявява максимална лоялност към трудовия колектив: намалява работния ден до девет часа, строи къщи за служителите, организира корпоративни културни мероприятия, на които кани популярни певци, дори Шаляпин. Родителите осъждат нововъведенията на сина си, макар че неговите инвестиции си струват парите – печалбите растат. Въпреки това, вече на смъртно легло, Тимофей Морозов назначава за главен акционер и директор на заводите не сина си Сава, а съпругата си Мария Фьодоровна. Синът работи като управител на семейните фабрики. 

МОСКОВСКИТЕ ОЛИГАРСИ И ПИТЕРСКИТЕ ЛИБЕРАЛИ

Златната младеж от търговското съсловие за разлика от своите родители изобщо не смята, че дължи всичко на властта. Тези младежи спорят с чиновниците, отстояват своите интереси и създават големи главоболия на министъра на финансите Вите. Отношенията между „питерските либерали“ от правителството начело с Вите и московските „олигарси“ стават все по-напрегнати. 

През 1896 година в Нижни Новгород се провежда конференция на индустриалците, на която се обсъждат митата. Участва и 68-годишният Дмитрий Менделеев (прочутият химик и автор на Закона за митническите тарифи), който в желанието си да постави всички свои противници на мястото им заявява, че е безполезно да спорят с него, тъй като с него е съгласен императорът. Залата смутено се умълчава. Но изведнъж един от младите участници казва: „Изводите на учен, подкрепяни от мнението на царя, не само губят своята убедителност, но и компрометират науката“. 
Присъстващият в залата 28-годишен нижегородски журналист и писател Максим Горки изумено пита съседите си: Кой е този нагъл човек? Обясняват му, че това е наследникът на текстилна империя Сава Морозов. Морозов е на 34 години, той е два пъти по-млад от Менделеев. 

Буквално два дни по-късно Морозов става инициатор на още един скандал – на панаира в Нижни Новгород. Това е главното събитие в деловия свят на Русия, във форума участват всички видни бизнесмени от страната, както и представители на правителството. Малко преди откриването на панаира е станало известно, че министърът на финансите Вите е отказал на Комитета на индустриалците да удължи сроковете на кредитите от държавната банка. Отначало Морозов произнася предизвикателна реч: „Сега държавата трябва да се изгражда върху железни греди... Нашето сламено царство не е жизнеспособно... Когато чиновници говорят за положението на фабрично-заводското дело, за положението на работниците, всички вие знаете, че това е „полагане в ковчег...“ – така си спомня неговото слово Горки. После Морозов предлага да напише ответна – много по-остра – телеграма до Вите с искане на кредит. Останалите бизнесмени, макар да смятат, че текстът е предизвикателен, го одобряват. На другия ден Вите удовлетворява молбата им. 

ОПЕРА, ДРАМА, ТРАГЕДИЯ

Константин Станиславски си спомня, че когато бил съвсем млад, в Москва имало два популярни домашни театъра: единият бил алексеевският (тоест принадлежащият на неговото семейство), другият – мамонтовският, в който главен режисьор бил самият милиардер Сава Мамонтов. Именно в мамонтовския театър под псевдонима Станиславски за пръв път излязъл на сцената начинаещият 17-годишен актьор Костя Алексеев. 

„Мамонтов имаше удивителната способност да работи пред хората и да върши по няколко неща едновременно – спомня си Станиславски. – И сега той ръководеше цялата работа и през същото време пишеше пиеса, шегуваше се с младежите, диктуваше делови документи и телеграми във връзка със своите сложни железопътни дела, на които беше инициатор и ръководител. В резултат на двуседмична работа се получаваше своеобразен спектакъл, който възхищаваше и същевременно вбесяваше. От една страна, чудесните декори, проектирани от най-добри художници (например от Виктор Васнецов), отличният режисьорски замисъл създаваха нова ера в театралното изкуство и караха най-добрите театри в Москва да се съобразяват с него. От друга страна – на този превъзходен фон се изявяваха любители, които не бяха успели не само да репетират, но дори да научат ролите си.“ 

По думите на Станиславски на Мамонтов вечно не му достига търпение: отначало се увлича, после губи интерес към работата, не успява да я доведе до съвършенство. „Странно е, че самият Мамонтов – толкова чувствителен артист и художник – намираше някаква прелест в самата небрежност и припряност на своята театрална работа. На тази почва ние постоянно спорехме и се карахме с него, на тази почва се създадоха известната конкуренция и антагонизмът между неговите и нашите спектакли“ – пише Станиславски. 

Ала след като се увлича по италианската опера, „железничарят“ Мамонтов решава да създаде собствен частен оперен театър, тоест да посегне на държавния монопол: дотогава операта в страната принадлежи изцяло на държавата. 

Това е звездният час на Мамонтов. За оформянето на декорите за новия театър той кани своите приятели художници: Валентин Серов, Михаил Врубел и Константин Коровин. При него пеят предимно италианци. Изключение правят оперната дива Татяна Любатович (с която той е в любовна връзка), а също 23-годишният Фьодор Шаляпин, с когото Мамонтов се запознава през 1896 година и веднага го кани в своята опера. 

„Феденка, вие можете да правите в този театър всичко, което пожелаете! Ако ви трябват костюми, кажете и ще имате костюми. Ако трябва да се постави нова опера, ще поставим операта!“ – така си спомня думите на стопанина на театъра Шаляпин. 

През 1897 година Мамонтов кани като втори диригент в театъра 25-годишния Сергей Рахманинов. „Мамонтов беше голям човек и оказа голямо влияние върху руското оперно изкуство – спомня си Рахманинов. – В известно отношение влиянието на Мамонтов върху операта беше подобно на влиянието на Станиславски върху драмата. Мамонтов беше роден режисьор. Много пъти съм слушал как Мамонтов даваше съвети дори на Шаляпин. Тези съвети обикновено бяха много кратки: подхвърлена между другото забележка, обща мисъл, кратка фраза. Шаляпин схващаше от половин дума.“ 

По същото време със „свои“ театри се сдобиват наследниците на други богати търговски фамилии. През 1898 година Константин Алексеев – Станиславски се запознава с 39-годишния драматург Владимир Немирович и двамата намислят да създадат частен драматичен театър, свободен от натруфеност и фалш, с актуален съвременен репертоар. На премиерата на първия спектакъл „Цар Фьодор Йоанович“ идва 36-годишният наследник на текстилна империя Сава Морозов. Морозов толкова харесва спектакъла, че изкупува практически всички акции на театъра от другите инвеститори (акционери остават само Морозов, Станиславски и Немирович), започва да го финансира, построява за театъра нова сграда. 

Московски художествен общодостъпен театър (бъдещият МХТ) – така наричат своята рожба Станиславски и Немирович. Те поставят съвременна драма: Чехов, Толстой, Ибсен. С Толстой имат най-много проблеми – за всяка негова пиеса трябва да се преборват с цензурата. 

Впрочем за Морозов театърът е почивка. Той е толкова изтормозен от работата по време на Нижегородския панаир, в частност от борбата с пламналата епидемия от холера, че губи всякакво желание да се занимава с бизнес. Отначало, по думите на жена му, лежи в своя кабинет и повтаря: „Уморен съм и не мога да работя“. А после се увлича по театъра – и вече се занимава само с него. 

Зинаида Морозова е недоволна. „Разбери, Сава, признавам, че Художественият театър е като почивка за тебе, но да зарежеш заради него фабриката и народа, който те цени и обича, за който можеш да направиш много, с това не мога да се примиря – казва Зинаида на мъжа си. – Ти можеш да направиш толкова добри и полезни неща за фабриката, че нямаш право да изстиваш към нея.“ Той отговаря: „Правя това, което чувствам“. Зинаида, по нейните думи, настоява, че „хората освен чувство имат и дълг“. Но Сава приключва разговора с фразата: „Уморен съм“. 

Само в театъра той не се уморява, лично следи строителството, помага да се поставят декорите, занимава се с осветлението и дори разрежда боите, за да постигнат „правилната лунна светлина“ по време на спектакъла. Накрая увлеченият Сава Морозов се влюбва в една млада звезда на МХТ – актрисата Мария Андреева. 

РОМАН ПО ДЪРЖАВНА ПОРЪЧКА

Обществената дейност и благотворителност донасят на Морозов и Мамонтов слава не само в Москва, но и в Петербург. Младите търговци се сближават с Вите и всеки се старае да използва познанството си с министъра в свой интерес: Морозов успява да се сдобие с разрешение на цензурната комисия за поставяне на забранени пиеси, а Мамонтов получава за своята компания нови държавни поръчки за строителство на железопътни линии. В това число спечелва конкурса за удължаване на построената от баща му Ярославска железопътна линия до Архангелск. За този проект Вите е много благодарен на Мамонтов – и дори издейства той да бъде удостоен с орден „Свети Владимир“, втора степен. 

През 1899 година Мамонтов решава да създаде най-добрия в страната вестник, като хвърля ръкавица на „неръкостискуемия“ Алексей Суворин, собственика на найпопулярния вестник в страната „Новое время“. Привлича от екипа на Суворин най-добрия журналист, Александър Амфитеатров, кани го за главен редактор. Новият вестник се нарича „Россия“. 

Впрочем бизнесът на Мамонтов, въпреки връзките му с Вите, не върви твърде сполучливо, може би защото той дава прекалено много пари и внимание на театъра, а не на компанията си. Железопътната линия до Архангелск, макар и важна за развитието на Севера, не носи печалба. През това време Мамонтов замисля мощна корпорация, която да включва не само железниците, но и вагоностроителния, и корабостроителния завод и металургичния комбинат. 

За модернизацията на предприятията са нужни пари и Мамонтов ги иззема от сметките на своите предприятия, като ги превърта през други. За да поддържа компаниите живи, Мамонтов (или по-вероятно неговите помощници) използва сиви схеми. 

„Чрез различни комбинации, главна роля в които са играели фиктивни сделки, фиктивни сметки и също такива записи в книгите, те са се изхитряли да прехвърлят пари от касата на железницата в касата на заводите и обратно и да създават на хартия привидност за тяхната кредитоспособност“ – така описва ситуацията тогавашният прокурор на Москва Алексей Лопухин. 

Скоро близостта с Вите помага на Мамонтов да намери още по-добър изход. Неговата компания „Дружество на Московско-Ярославския път“ печели концесия за строителството на железопътна линия Петербург–Вологда–Вятка. Резултатите от конкурса са утвърдени от Държавния съвет, Мамонтов е сигурен, че високата доходност от новия път ще компенсира неговите загуби от архангелския проект. Но тъй като няма пари за строителството, взема кредит, залагайки още непостроената железопътна линия. 

Внезапно през 1899 година се променя икономическата конюнктура. В Америка се разоряват няколко железопътни компании, в Европа започва борсова криза. „Банките запращяха. Златната валута запращя. Вите пращи заедно с нея“ – пише в своя дневник Суворин. 

За да спаси положението си, а заедно с него банковата система, Вите тръгва в настъпление срещу довчерашния си приятел Сава Мамонтов. Той настоява банката да си върне кредита от Мамонтов. А ако той не успее да се разплати – да върне вятската концесия. 

„По инициатива на Вите срещу Мамонтов и неговите колеги беше възбудено наказателно преследване заради същите онези противозаконни финансови комбинации, за които Министерството на финансите прекрасно знаеше, но които бе прикрило с ходатайство пред Държавния съвет за предаване на изгодната концесия в ръцете на същите хора, които после реши да прати на подсъдимата скамейка – спомня си прокурорът Лопухин. – Те изглеждаха като хора много повече изсилили се в предприемачеството, отколкото нечестни. Разбира се, беше невъзможно да се защитава нравствеността на техните постъпки, но и изборът на Министерството на финансите да даде именно тях под съд изглеждаше неразбираем.“ 

По-нататък всичко заприличва на либрето на лоша опера. Сава Мамонтов не може да изплати кредита на банката, Вите настоява той да бъде принуден да продаде на държавата акциите на железопътната линия от Москва до Архангелск на символична цена. Мамонтов е разорен и обвинен от държавата в присвоявания и злоупотреби. Арестуват го и го прекарват пеша през цяла Москва, за да го хвърлят в Таганския затвор. 

Мамонтов се опитва да спаси бизнеса, неговите приятели, на първо място Сава Морозов, се готвят да внесат парична гаранция за него, но властите създават пречки. Сумата на гаранцията е прекомерна дори за преуспели търговци – пет милиона рубли.  

Приятелите художници – Серов, Врубел, Репин, Суриков, Поленов, Левитан, Васнецов – се изказват публично в защита на Мамонтов. Валентин Серов дори отива при Николай ІІ с молба да пуснат болния Мамонтов под домашен арест – императорът казва, че вече се е разпоредил, но нищо не се случва. Фьодор Шаляпин, който е напуснал операта на Мамонтов, напротив – избягва да подкрепи изпадналия в немилост бизнесмен. 

Преди съдебното заседание Мамонтов все пак е поставен под домашен арест. В съдебната зала идва Горки. В писмото си до Чехов той описва така своите впечатления: „Видях Мамонтов – оригинална фигура! Никак не ми прилича на мошеник в същината си, просто твърде много обича красивото и в любовта си се е увлякъл“. Съдбата на Мамонтов ще решават заседатели. В залата Станиславски очаква присъдата със затаен дъх. Когато заседателите обявяват Мамонтов за невинен, „залата се затресе от ръкопляскания. Тълпата, просълзена, се втурна да прегръща своя любимец“ – спомня си тази сцена режисьорът от Художествения театър. 

Впрочем това е последната овация за Мамонтов. Той е банкрутирал – и вече не е в състояние да се върне нито в бизнеса, нито в театъра, нито при жена си, която не му е простила връзката с оперната певица. Впрочем и за Вите тази игра не завършва с успех. Той не успява да избегне кризата – в руската икономика започва депресия, от която страната ще започне да се измъква едва след 1907 година, когато самият Вите вече няма да е в правителството. 

 

Необикновено увлекателна книга. Най-важният етап в историята на Русия става ясен благодарение на това, че хората, творили тази история, са показани удивително живи; понякога направо ти се иска да им кажеш: „Не, не трябва, това е грешка, вие погубвате Русия!“

Не мога да се сетя за нито една друга книга която така пълно, точно и мощно да представя на читателя смисъла на ключово историческо събитие.

Владимир Познер, журналист и телевизионен водещ

Зигар превръща Русия от края на XIX и началото на ХХ век в своеобразен ретро фейсбук: десетки персонажи, преминаващи от история в история, преплетени съдби, крехки алианси, скандални раздори, страстни сдобрявания. Спешно трябва да си вадим уроци от този опит със столетна давност. Ако тогава властта поне малко по-слабо беше завинтвала гайките и навреме да беше дала на страната достатъчно свобода, можеше да минем и без тези сътресения.

Галина Юзефович, литературен журналист, Meduza

 

Клуб Z публикува откъс от "Империята трябва да умре" на Михаил Зигар, превод на Здравка Петрова, изд. "Жанет-45".

Сергей Вите не може да възпре Русия от нахлуване в Китай и завземане на Пекин

Благодарение на икономическия подем през втората половина на ХІХ век се разраства търговското съсловие, което в Русия играе ролята на буржоазия. Новата руска средна класа се състои от доскорошни селяни, които са се захванали с търговия и са забогатели. Впрочем според преброяването на населението през 1897 година търговците са само 0,5% от населението, дори дворяните в Русия са повече – 1,5 процента. Като правило най-мощните търговски династии са московските и те принадлежат към старообрядчески кланове. 

Търговските династии се появяват в Русия едва в началото на ХІХ век. Основател на династията Морозови е Сава Морозов, крепостен селянин, който забогатява и успява да се откупи. Той е спечелил огромно състояние от производство на платове – за това обстоятелство е способствал съюзът на Русия с наполеоновска Франция и участието в континенталната блокада на Англия. Поради блокадата в Русия изчезва евтиното английско сукно и заместването на вноса бързо обогатява вътрешните производители. (Сава Морозов-старши купува английски тъкачни станове и започва производство на памучни платове, което по-късно се превръща в текстилна империя.)

В търговската среда цари много по-сурова атмосфера, отколкото в кое да е силно патриархално дворянско семейство. Староверците са консервативни и в бита, и в икономическата политика: те са за протекционизъм и подкрепа на отечествения производител, против проникването на западен капитал. Чуждестранните банкери са техни преки конкуренти. Спомените как старите търговци отстоявали традиционните ценности ужасяват. 

Съпругата на Сава Морозов-старши, която родила сина си Тимофей на 45 години, се молела той по-скоро да умре и да я избави от този позор (престанала да моли Бог за това едва когато синът ѝ навършил 20). Внукът на основателя на династията, синът на Тимофей, който също се казвал Сава Морозов, завинаги скъсал с родителите си, когато решил да се ожени за разведена жена. Бащата на неговата любима Зинаида Зимин, също богат старообрядец, работещ в една от фабриките на династията Морозови, щом научил, че тя се развежда с първия си съпруг, за да се омъжи за Сава Морозов, казал на единствената си дъщеря: „По-добре да беше умряла вместо този позор“. Фактът, че дъщеря му престанала да пости, му изглеждал едва ли 73 не като признак на побъркване: „Вие, госпожо, скоро ще тръгнете с краката нагоре“ – спомня си Зинаида думите на баща си. Родителите на новия ѝ съпруг Сава Морозов впрочем се отнесли към снаха си, парясницата, доста толерантно за онези времена. Свекърът ѝ я укорявал само задето ходела без кърпа на главата („А на вас, душичке, много ви отива забрадка“), а свекърва ѝ била „крайно нелюбезна“ само през първите 20 години съвместен живот. 

С една дума, през ХІХ век нравите и моралните принципи на търговците оставали много по-близки до селските, отколкото до дворянските. „При търговците почти никой не беше близък с децата си – спомня си Зинаида Морозова. – Мисля, че беше така, защото при селяните не е имало такава близост, изисквали са само уважение към родителите... страх пред Бог и пред родителите.“ 

Ситуацията се променя при смяната на вековете: появява се ново поколение търговци. На мястото на пионерите на бизнеса в Русия, които стават милиардери по време на реформите на Александър ІІ, идва ново поколение, „златна младеж“, която никак не прилича на децата на полуграмотните „търгуващи селяни“. Те са добре образовани, пътуват на Запад и виждат по съвсем различен начин своето положение в света. 

Наследникът на империята на текстилните магнати Морозови Сава Морозов учи в „Кеймбридж“. Третият син на търговеца на водка и „крал на държавните поръчки“, строителя на железопътни линии Иван Мамонтов, също Сава, толкова се увлича по театъра, че заминава за Милано да учи пеене и дори се изявява на сцената на Ла Скала. Децата на строгите старообрядци откриват и за себе си, и за цяла Европа импресионистите, правят това направление скъпо и модерно. Първи в света започват да колекционират съвременна френска живопис Сергей Шчукин, 74 син на фабриканта Иван Шчукин, и братовчедите на Сава Морозов Иван и Михаил. През това време наследникът на „памучната империя“ Третякови Павел Третяков и производителят на коприна Козма Солдатенков (по прякор Козма Медичи) събират огромни колекции руска живопис. 

Най-далече от всички в своето увлечение по изкуството отива синът на търговеца Сергей Алексеев, близък роднина на Мамонтови и Третякови, Константин. Той решава изобщо да не се занимава със семеен бизнес (може да си го позволи – има девет братя), а да посвети живота си на театъра. Алексеев става актьор и режисьор – и взема псевдонима Станиславски. 

Зинаида Морозова си спомня, че към началото на ХХ век именно търговското съсловие се превръща във висше общество на Москва: „Дворянството вече беше започнало лека-полека да слиза от сцената.

Търговците започнаха да се интересуват от изкуство. Филхармонията почти изцяло се състоеше от хора от търговското съсловие. Дамите от съсловието бяха красиви, обличаха се добре, пътуваха в чужбина, учеха децата си на езици, даваха балове“. 

Подобна радикална промяна в начина на живот, отбелязва Зинаида Морозова, оказва силно въздействие върху психиката на златната младеж, внуците на основателите на търговските династии. „Културата беше не постепенна, а твърде бърза. Дядовците не можеха да четат и пишат, бяха откупили се крепостни, „самородни хора“, бяха създали големи фабрики, на децата си бяха взели гуверньори, пращаха ги да учат и мозъкът не можеше да се справи с това натоварване.“ 

Психологическият дисонанс между външната свобода и семейните патриархални традиции, който изживяват представителите на „третото поколение“, вероятно може да се сравни със състоянието на съвременната младеж, да 75 речем, в Саудитска Арабия, където младите хора трябва някак да съчетаят принудителното уважение към традициите на собствената си страна и омагьосването от западната поп култура. „В някои семейства все още цареше невежество, но при това имаше и бързо израждане, което се изразяваше в голяма нервност – констатира Зинаида Морозова, – старците вярваха в Бог, имаха нравствен устав (разбира се, не всички), а младите бяха отхвърлили всичко, но не бяха намерили нищо ново за себе си.“ 

Конфликтът между поколенията в търговското съсловие се изразява ярко например в отношенията между Сава Морозов и неговите родители. Бащата Тимофей Морозов, син на основателя на семейната корпорация Сава-старши, е крайно суров в управлението, неговите работници се трудят при нечовешки условия, постоянно ги глобяват и унижават. Всичко завършва с бунт на работниците и последвал съдебен процес, който Тимофей Морозов губи. Това разклаща здравето му и той отстъпва управлението на производството на сина си. Сава, противоположно на баща си, проявява максимална лоялност към трудовия колектив: намалява работния ден до девет часа, строи къщи за служителите, организира корпоративни културни мероприятия, на които кани популярни певци, дори Шаляпин. Родителите осъждат нововъведенията на сина си, макар че неговите инвестиции си струват парите – печалбите растат. Въпреки това, вече на смъртно легло, Тимофей Морозов назначава за главен акционер и директор на заводите не сина си Сава, а съпругата си Мария Фьодоровна. Синът работи като управител на семейните фабрики. 

МОСКОВСКИТЕ ОЛИГАРСИ И ПИТЕРСКИТЕ ЛИБЕРАЛИ

Златната младеж от търговското съсловие за разлика от своите родители изобщо не смята, че дължи всичко на властта. Тези младежи спорят с чиновниците, отстояват своите интереси и създават големи главоболия на министъра на финансите Вите. Отношенията между „питерските либерали“ от правителството начело с Вите и московските „олигарси“ стават все по-напрегнати. 

През 1896 година в Нижни Новгород се провежда конференция на индустриалците, на която се обсъждат митата. Участва и 68-годишният Дмитрий Менделеев (прочутият химик и автор на Закона за митническите тарифи), който в желанието си да постави всички свои противници на мястото им заявява, че е безполезно да спорят с него, тъй като с него е съгласен императорът. Залата смутено се умълчава. Но изведнъж един от младите участници казва: „Изводите на учен, подкрепяни от мнението на царя, не само губят своята убедителност, но и компрометират науката“. 
Присъстващият в залата 28-годишен нижегородски журналист и писател Максим Горки изумено пита съседите си: Кой е този нагъл човек? Обясняват му, че това е наследникът на текстилна империя Сава Морозов. Морозов е на 34 години, той е два пъти по-млад от Менделеев. 

Буквално два дни по-късно Морозов става инициатор на още един скандал – на панаира в Нижни Новгород. Това е главното събитие в деловия свят на Русия, във форума участват всички видни бизнесмени от страната, както и представители на правителството. Малко преди откриването на панаира е станало известно, че министърът на финансите Вите е отказал на Комитета на индустриалците да удължи сроковете на кредитите от държавната банка. Отначало Морозов произнася предизвикателна реч: „Сега държавата трябва да се изгражда върху железни греди... Нашето сламено царство не е жизнеспособно... Когато чиновници говорят за положението на фабрично-заводското дело, за положението на работниците, всички вие знаете, че това е „полагане в ковчег...“ – така си спомня неговото слово Горки. После Морозов предлага да напише ответна – много по-остра – телеграма до Вите с искане на кредит. Останалите бизнесмени, макар да смятат, че текстът е предизвикателен, го одобряват. На другия ден Вите удовлетворява молбата им. 

ОПЕРА, ДРАМА, ТРАГЕДИЯ

Константин Станиславски си спомня, че когато бил съвсем млад, в Москва имало два популярни домашни театъра: единият бил алексеевският (тоест принадлежащият на неговото семейство), другият – мамонтовският, в който главен режисьор бил самият милиардер Сава Мамонтов. Именно в мамонтовския театър под псевдонима Станиславски за пръв път излязъл на сцената начинаещият 17-годишен актьор Костя Алексеев. 

„Мамонтов имаше удивителната способност да работи пред хората и да върши по няколко неща едновременно – спомня си Станиславски. – И сега той ръководеше цялата работа и през същото време пишеше пиеса, шегуваше се с младежите, диктуваше делови документи и телеграми във връзка със своите сложни железопътни дела, на които беше инициатор и ръководител. В резултат на двуседмична работа се получаваше своеобразен спектакъл, който възхищаваше и същевременно вбесяваше. От една страна, чудесните декори, проектирани от най-добри художници (например от Виктор Васнецов), отличният режисьорски замисъл създаваха нова ера в театралното изкуство и караха най-добрите театри в Москва да се съобразяват с него. От друга страна – на този превъзходен фон се изявяваха любители, които не бяха успели не само да репетират, но дори да научат ролите си.“ 

По думите на Станиславски на Мамонтов вечно не му достига търпение: отначало се увлича, после губи интерес към работата, не успява да я доведе до съвършенство. „Странно е, че самият Мамонтов – толкова чувствителен артист и художник – намираше някаква прелест в самата небрежност и припряност на своята театрална работа. На тази почва ние постоянно спорехме и се карахме с него, на тази почва се създадоха известната конкуренция и антагонизмът между неговите и нашите спектакли“ – пише Станиславски. 

Ала след като се увлича по италианската опера, „железничарят“ Мамонтов решава да създаде собствен частен оперен театър, тоест да посегне на държавния монопол: дотогава операта в страната принадлежи изцяло на държавата. 

Това е звездният час на Мамонтов. За оформянето на декорите за новия театър той кани своите приятели художници: Валентин Серов, Михаил Врубел и Константин Коровин. При него пеят предимно италианци. Изключение правят оперната дива Татяна Любатович (с която той е в любовна връзка), а също 23-годишният Фьодор Шаляпин, с когото Мамонтов се запознава през 1896 година и веднага го кани в своята опера. 

„Феденка, вие можете да правите в този театър всичко, което пожелаете! Ако ви трябват костюми, кажете и ще имате костюми. Ако трябва да се постави нова опера, ще поставим операта!“ – така си спомня думите на стопанина на театъра Шаляпин. 

През 1897 година Мамонтов кани като втори диригент в театъра 25-годишния Сергей Рахманинов. „Мамонтов беше голям човек и оказа голямо влияние върху руското оперно изкуство – спомня си Рахманинов. – В известно отношение влиянието на Мамонтов върху операта беше подобно на влиянието на Станиславски върху драмата. Мамонтов беше роден режисьор. Много пъти съм слушал как Мамонтов даваше съвети дори на Шаляпин. Тези съвети обикновено бяха много кратки: подхвърлена между другото забележка, обща мисъл, кратка фраза. Шаляпин схващаше от половин дума.“ 

По същото време със „свои“ театри се сдобиват наследниците на други богати търговски фамилии. През 1898 година Константин Алексеев – Станиславски се запознава с 39-годишния драматург Владимир Немирович и двамата намислят да създадат частен драматичен театър, свободен от натруфеност и фалш, с актуален съвременен репертоар. На премиерата на първия спектакъл „Цар Фьодор Йоанович“ идва 36-годишният наследник на текстилна империя Сава Морозов. Морозов толкова харесва спектакъла, че изкупува практически всички акции на театъра от другите инвеститори (акционери остават само Морозов, Станиславски и Немирович), започва да го финансира, построява за театъра нова сграда. 

Московски художествен общодостъпен театър (бъдещият МХТ) – така наричат своята рожба Станиславски и Немирович. Те поставят съвременна драма: Чехов, Толстой, Ибсен. С Толстой имат най-много проблеми – за всяка негова пиеса трябва да се преборват с цензурата. 

Впрочем за Морозов театърът е почивка. Той е толкова изтормозен от работата по време на Нижегородския панаир, в частност от борбата с пламналата епидемия от холера, че губи всякакво желание да се занимава с бизнес. Отначало, по думите на жена му, лежи в своя кабинет и повтаря: „Уморен съм и не мога да работя“. А после се увлича по театъра – и вече се занимава само с него. 

Зинаида Морозова е недоволна. „Разбери, Сава, признавам, че Художественият театър е като почивка за тебе, но да зарежеш заради него фабриката и народа, който те цени и обича, за който можеш да направиш много, с това не мога да се примиря – казва Зинаида на мъжа си. – Ти можеш да направиш толкова добри и полезни неща за фабриката, че нямаш право да изстиваш към нея.“ Той отговаря: „Правя това, което чувствам“. Зинаида, по нейните думи, настоява, че „хората освен чувство имат и дълг“. Но Сава приключва разговора с фразата: „Уморен съм“. 

Само в театъра той не се уморява, лично следи строителството, помага да се поставят декорите, занимава се с осветлението и дори разрежда боите, за да постигнат „правилната лунна светлина“ по време на спектакъла. Накрая увлеченият Сава Морозов се влюбва в една млада звезда на МХТ – актрисата Мария Андреева. 

РОМАН ПО ДЪРЖАВНА ПОРЪЧКА

Обществената дейност и благотворителност донасят на Морозов и Мамонтов слава не само в Москва, но и в Петербург. Младите търговци се сближават с Вите и всеки се старае да използва познанството си с министъра в свой интерес: Морозов успява да се сдобие с разрешение на цензурната комисия за поставяне на забранени пиеси, а Мамонтов получава за своята компания нови държавни поръчки за строителство на железопътни линии. В това число спечелва конкурса за удължаване на построената от баща му Ярославска железопътна линия до Архангелск. За този проект Вите е много благодарен на Мамонтов – и дори издейства той да бъде удостоен с орден „Свети Владимир“, втора степен. 

През 1899 година Мамонтов решава да създаде най-добрия в страната вестник, като хвърля ръкавица на „неръкостискуемия“ Алексей Суворин, собственика на найпопулярния вестник в страната „Новое время“. Привлича от екипа на Суворин най-добрия журналист, Александър Амфитеатров, кани го за главен редактор. Новият вестник се нарича „Россия“. 

Впрочем бизнесът на Мамонтов, въпреки връзките му с Вите, не върви твърде сполучливо, може би защото той дава прекалено много пари и внимание на театъра, а не на компанията си. Железопътната линия до Архангелск, макар и важна за развитието на Севера, не носи печалба. През това време Мамонтов замисля мощна корпорация, която да включва не само железниците, но и вагоностроителния, и корабостроителния завод и металургичния комбинат. 

За модернизацията на предприятията са нужни пари и Мамонтов ги иззема от сметките на своите предприятия, като ги превърта през други. За да поддържа компаниите живи, Мамонтов (или по-вероятно неговите помощници) използва сиви схеми. 

„Чрез различни комбинации, главна роля в които са играели фиктивни сделки, фиктивни сметки и също такива записи в книгите, те са се изхитряли да прехвърлят пари от касата на железницата в касата на заводите и обратно и да създават на хартия привидност за тяхната кредитоспособност“ – така описва ситуацията тогавашният прокурор на Москва Алексей Лопухин. 

Скоро близостта с Вите помага на Мамонтов да намери още по-добър изход. Неговата компания „Дружество на Московско-Ярославския път“ печели концесия за строителството на железопътна линия Петербург–Вологда–Вятка. Резултатите от конкурса са утвърдени от Държавния съвет, Мамонтов е сигурен, че високата доходност от новия път ще компенсира неговите загуби от архангелския проект. Но тъй като няма пари за строителството, взема кредит, залагайки още непостроената железопътна линия. 

Внезапно през 1899 година се променя икономическата конюнктура. В Америка се разоряват няколко железопътни компании, в Европа започва борсова криза. „Банките запращяха. Златната валута запращя. Вите пращи заедно с нея“ – пише в своя дневник Суворин. 

За да спаси положението си, а заедно с него банковата система, Вите тръгва в настъпление срещу довчерашния си приятел Сава Мамонтов. Той настоява банката да си върне кредита от Мамонтов. А ако той не успее да се разплати – да върне вятската концесия. 

„По инициатива на Вите срещу Мамонтов и неговите колеги беше възбудено наказателно преследване заради същите онези противозаконни финансови комбинации, за които Министерството на финансите прекрасно знаеше, но които бе прикрило с ходатайство пред Държавния съвет за предаване на изгодната концесия в ръцете на същите хора, които после реши да прати на подсъдимата скамейка – спомня си прокурорът Лопухин. – Те изглеждаха като хора много повече изсилили се в предприемачеството, отколкото нечестни. Разбира се, беше невъзможно да се защитава нравствеността на техните постъпки, но и изборът на Министерството на финансите да даде именно тях под съд изглеждаше неразбираем.“ 

По-нататък всичко заприличва на либрето на лоша опера. Сава Мамонтов не може да изплати кредита на банката, Вите настоява той да бъде принуден да продаде на държавата акциите на железопътната линия от Москва до Архангелск на символична цена. Мамонтов е разорен и обвинен от държавата в присвоявания и злоупотреби. Арестуват го и го прекарват пеша през цяла Москва, за да го хвърлят в Таганския затвор. 

Мамонтов се опитва да спаси бизнеса, неговите приятели, на първо място Сава Морозов, се готвят да внесат парична гаранция за него, но властите създават пречки. Сумата на гаранцията е прекомерна дори за преуспели търговци – пет милиона рубли.  

Приятелите художници – Серов, Врубел, Репин, Суриков, Поленов, Левитан, Васнецов – се изказват публично в защита на Мамонтов. Валентин Серов дори отива при Николай ІІ с молба да пуснат болния Мамонтов под домашен арест – императорът казва, че вече се е разпоредил, но нищо не се случва. Фьодор Шаляпин, който е напуснал операта на Мамонтов, напротив – избягва да подкрепи изпадналия в немилост бизнесмен. 

Преди съдебното заседание Мамонтов все пак е поставен под домашен арест. В съдебната зала идва Горки. В писмото си до Чехов той описва така своите впечатления: „Видях Мамонтов – оригинална фигура! Никак не ми прилича на мошеник в същината си, просто твърде много обича красивото и в любовта си се е увлякъл“. Съдбата на Мамонтов ще решават заседатели. В залата Станиславски очаква присъдата със затаен дъх. Когато заседателите обявяват Мамонтов за невинен, „залата се затресе от ръкопляскания. Тълпата, просълзена, се втурна да прегръща своя любимец“ – спомня си тази сцена режисьорът от Художествения театър. 

Впрочем това е последната овация за Мамонтов. Той е банкрутирал – и вече не е в състояние да се върне нито в бизнеса, нито в театъра, нито при жена си, която не му е простила връзката с оперната певица. Впрочем и за Вите тази игра не завършва с успех. Той не успява да избегне кризата – в руската икономика започва депресия, от която страната ще започне да се измъква едва след 1907 година, когато самият Вите вече няма да е в правителството. 

Коментари

Като гледам какви нищожества я коментират

и кой я издава, да си я четат и да се подрачивают взаимно.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво искате да ви донесе Дядо Коледа?