Article_top

Тия дни си спомних онзи соц-виц, дето един другар провежда събрание в предприятие: „Партията реши, че трябва по самоинициатива да удвоите трудовите си норми“. Мълчание. „А в съботите да садите дръвчета пред завода“. Мълчание. „И повече никакви десерти в стола“. Мълчание. Чуди се другарят защо няма реакция, решава да провери дали  чуват: „Ало, утре всички тук в осем часа, защото ще ви бесим“. Чак тогава една плаха ръка се надига от последния ред. „А въженцата ние ли да носим или ще ги осигурят от профсъюза?“

Защо България е на опашката и в тази класация?

Сещате се, че асоциацията ми дойде от последните събития. От необяснимото безразличие, с което жителите на Перник дълго време не реагираха на режим. (Е, днес най-после излязоха.) От бърборенето, което предизвика предложението да не се плаща първият ден от болничните. В други страни по улиците вече щяха да летят павета и да горят автомобили. В България експерти се чудят кой предложил глупавата мярка и има ли легитимност коалиционният съвет. Да добавим и протеста срещу избора на г-н Гешев за главен прокурор – протест, който си остава доста елитарен, макар че недоволството ни от правосъдната система (и по-специално от прокуратурата, която май целенасочено проваля обвинителни дела) е повече от масово.

Още по-странен изглежда националният ни стоицизъм на фона на вълната от недоволства, заляла планетата през последните месеци. Понякога поводите са смешно дребни. В Ливан всичко пламна, защото властите решиха да обложат с такса телефонирането по WhatsApp, в Сантяго де Чили – защото щяха да вдигнат цената на обществения транспорт с 4%. Ирак и Египет се надигнаха срещу корупцията, Гърция отново гори заради правителствените отстъпки пред частния бизнес, а Франция си е на стенд-бай. В Боливия се вбесиха заради фалшифицирани избори, в Барселона се бият за освобождаване на сепаратистките си лидери, а в Хонконг буквално ври и кипи. Да не забравяме и климатичната стачка, поведена от Грета Тунберг из най-различни точки на света.

Няма да се заигравам със сравнения. С това, че ние тук, в София, не се помръднахме при 60-процентово увеличение на билетите. Че за фалшифицирани избори протестират само изгубилите. Че никакви лидери никога не сме готови да подкрепим, а по-скоро ще се радваме всичките да идат в затвора. Че на климатичните промени гледаме да не вярваме, белким да не ни бръкне  някой в джоба.

Добре де, защо сме на опашката не само на икономическата, но и на протестната активност?

 

В перспективата назад към далечната история населяващите нашите земи май не са се отличавали с особено бунтарство. Вероятно причината е, че векове наред, според османското разделение на труда, християните по тези земи не са имали право да носят оръжие и са развили миролюбивост и трудолюбие. В априлските бунтове, станали впоследствие „въстание“, а накрая въздигнати в „национална революция“, с оръжие в ръка едва ли са участвали повече от няколко стотин човека. Горе-долу колкото бяха дисидентите, дръзнали да застанат открито срещу режима на Живков. Колкото излизат и днес против Гешев, в защита на природата или срещу общинските ремонти. Обяснявайте го както искате – покорство, недоверие, предпазливост -  това е положението. По-близо сме до пацифизма на една Индия или до прагматизма на една Германия, отколкото до лесно възбудимите и настъпателни народи на Франция и Гърция. В този национален характер има и нещо хубаво - особено ако съумеем да погледнем с ирония на бронзовата патетика, чрез която се самозалъгваме, че сме бунтари, смелчаци и милитаристи.

В по-близък исторически план българите се опариха поне на два пъти от своето голямо политическо протестиране. Необикновеният изблик на недоволство срещу катастрофата „Виденов“ доведе до реформите на Костов – по моему неизбежни и дори закъснели, но изключително болезнени за голяма част от гражданите, които едва много по-късно взеха да усещат позитивните им ефекти и вече не ги свързват с конкретния министър-председател. Вторият – това бяха протестите от 2013, започнали вляво срещу цените на тока и преминали вдясно срещу издигането на Пеевски за шеф на ДАНС. Как завършиха те? Благодарение на тях г-н Борисов се върна на власт и до сега управлява, поддържан от същия този Пеевски и ДПС.

Нацията се сплотява около носиите, а хората - около малки каузи

Песимизмът по отношение на общото е в рязък контраст с многобройните мобилизации по частни теми, които нерядко носят победи за гражданите. Грандиозната учителска стачка, отчаяната битка за децата с увреждания, смелостта на медицинските сестри - подобни корпоративни акции изглеждат на нашите съграждани по-разумни, защото нерядко постигат реални резултати благодарение на свойството г-н Борисов бързо да отстъпва (както направи и сега с болничните). Няма общонационални цели - има засегнати съсловия, има ощетени професии, има села, които блокират национални пътища. И все пак, защо от частния проблем в България не пламват големи пожари канто в Чили и Гърция? Вероятно песимизмът по отношение на партиите, лидерите и изобщо на политическото е стигнал толкова далеч, че подкопава самата идея за обща съдба на нацията. Българското се преживява в бутафорни етнографски ритуали, в исторически възстановки и патетични чествания, в обиждане от поредно изказване на Путин или Макрон – но не в обща борба за по-добър живот тук и сега.

Няма публична сфера, а инфлуенсърите се занимават с "Хари Потър"

Възможно е и друго. Може би националният песимизъм, залегнал в основата на покорството, възниква в резултат от ловки политики на управляващите елити, които благодарение на подръчните си медии успяват да пренасочват протестите народни към несъществуващи мигранти, шумна ромска музика, норвежци, които отвличат децата ни и други такива забележителни политически битки. В тази страна на практика няма публична сфера, тя е засипана от планини медиен боклук, който буди разнопосочни страсти и не позволява изкристализирането на сериозни дебати по важните теми на нацията. Успоредно с болничните, кризата в БСП и оплакванията от съмнителни изборни резултати, Фейсбук беше разтърсен от грандиозно възмущение срещу кориците на „Хари Потър“, в които инфлуенсърите видяха спомен за тоталитарното си детство, когато са ги мъчили да ядат мляко с ориз в детската градина.

На всеки протест се противопоставя контра-протест. В демократичния свят това става само при някакви крайни, фашистки прояви, а при нас е всекидневие. Всяко мнение задължително поражда контра-мнение. Върви, че се ориентирай. Удивителен беше дебатът по БНТ между представители на профсъюзите и на работодателите в понеделник – едната казва едно, другият точно обратното, а медията не се чувства длъжна веднага, с няколко клика да провери и съобщи как точно стоят фактите (например какъв точно е броят на болничните листове за годината). Това не е изолиран случай, а системна медийна политика, която се представя за демократична. Изказани бяха различни мнения, стана хубаво шоу, макар че не разбрахме нищо. 

У нас вече отдавна няма авторитети, няма и безспорни лидери, но това не ни прави по-свободни, тъкмо напротив. Днес хаосът е ключът към съвременното господство: той пречи на гражданите да се организират за съпротива отвъд непосредствения си корпоративен интерес. Така те се разпадат на групички, подозират всекиго, който се опита да ги поведе и в последна сметка... абе стабилност.

"Дойче веле"

 

Тия дни си спомних онзи соц-виц, дето един другар провежда събрание в предприятие: „Партията реши, че трябва по самоинициатива да удвоите трудовите си норми“. Мълчание. „А в съботите да садите дръвчета пред завода“. Мълчание. „И повече никакви десерти в стола“. Мълчание. Чуди се другарят защо няма реакция, решава да провери дали  чуват: „Ало, утре всички тук в осем часа, защото ще ви бесим“. Чак тогава една плаха ръка се надига от последния ред. „А въженцата ние ли да носим или ще ги осигурят от профсъюза?“

Защо България е на опашката и в тази класация?

Сещате се, че асоциацията ми дойде от последните събития. От необяснимото безразличие, с което жителите на Перник дълго време не реагираха на режим. (Е, днес най-после излязоха.) От бърборенето, което предизвика предложението да не се плаща първият ден от болничните. В други страни по улиците вече щяха да летят павета и да горят автомобили. В България експерти се чудят кой предложил глупавата мярка и има ли легитимност коалиционният съвет. Да добавим и протеста срещу избора на г-н Гешев за главен прокурор – протест, който си остава доста елитарен, макар че недоволството ни от правосъдната система (и по-специално от прокуратурата, която май целенасочено проваля обвинителни дела) е повече от масово.

Още по-странен изглежда националният ни стоицизъм на фона на вълната от недоволства, заляла планетата през последните месеци. Понякога поводите са смешно дребни. В Ливан всичко пламна, защото властите решиха да обложат с такса телефонирането по WhatsApp, в Сантяго де Чили – защото щяха да вдигнат цената на обществения транспорт с 4%. Ирак и Египет се надигнаха срещу корупцията, Гърция отново гори заради правителствените отстъпки пред частния бизнес, а Франция си е на стенд-бай. В Боливия се вбесиха заради фалшифицирани избори, в Барселона се бият за освобождаване на сепаратистките си лидери, а в Хонконг буквално ври и кипи. Да не забравяме и климатичната стачка, поведена от Грета Тунберг из най-различни точки на света.

Няма да се заигравам със сравнения. С това, че ние тук, в София, не се помръднахме при 60-процентово увеличение на билетите. Че за фалшифицирани избори протестират само изгубилите. Че никакви лидери никога не сме готови да подкрепим, а по-скоро ще се радваме всичките да идат в затвора. Че на климатичните промени гледаме да не вярваме, белким да не ни бръкне  някой в джоба.

Добре де, защо сме на опашката не само на икономическата, но и на протестната активност?

 

В перспективата назад към далечната история населяващите нашите земи май не са се отличавали с особено бунтарство. Вероятно причината е, че векове наред, според османското разделение на труда, християните по тези земи не са имали право да носят оръжие и са развили миролюбивост и трудолюбие. В априлските бунтове, станали впоследствие „въстание“, а накрая въздигнати в „национална революция“, с оръжие в ръка едва ли са участвали повече от няколко стотин човека. Горе-долу колкото бяха дисидентите, дръзнали да застанат открито срещу режима на Живков. Колкото излизат и днес против Гешев, в защита на природата или срещу общинските ремонти. Обяснявайте го както искате – покорство, недоверие, предпазливост -  това е положението. По-близо сме до пацифизма на една Индия или до прагматизма на една Германия, отколкото до лесно възбудимите и настъпателни народи на Франция и Гърция. В този национален характер има и нещо хубаво - особено ако съумеем да погледнем с ирония на бронзовата патетика, чрез която се самозалъгваме, че сме бунтари, смелчаци и милитаристи.

В по-близък исторически план българите се опариха поне на два пъти от своето голямо политическо протестиране. Необикновеният изблик на недоволство срещу катастрофата „Виденов“ доведе до реформите на Костов – по моему неизбежни и дори закъснели, но изключително болезнени за голяма част от гражданите, които едва много по-късно взеха да усещат позитивните им ефекти и вече не ги свързват с конкретния министър-председател. Вторият – това бяха протестите от 2013, започнали вляво срещу цените на тока и преминали вдясно срещу издигането на Пеевски за шеф на ДАНС. Как завършиха те? Благодарение на тях г-н Борисов се върна на власт и до сега управлява, поддържан от същия този Пеевски и ДПС.

Нацията се сплотява около носиите, а хората - около малки каузи

Песимизмът по отношение на общото е в рязък контраст с многобройните мобилизации по частни теми, които нерядко носят победи за гражданите. Грандиозната учителска стачка, отчаяната битка за децата с увреждания, смелостта на медицинските сестри - подобни корпоративни акции изглеждат на нашите съграждани по-разумни, защото нерядко постигат реални резултати благодарение на свойството г-н Борисов бързо да отстъпва (както направи и сега с болничните). Няма общонационални цели - има засегнати съсловия, има ощетени професии, има села, които блокират национални пътища. И все пак, защо от частния проблем в България не пламват големи пожари канто в Чили и Гърция? Вероятно песимизмът по отношение на партиите, лидерите и изобщо на политическото е стигнал толкова далеч, че подкопава самата идея за обща съдба на нацията. Българското се преживява в бутафорни етнографски ритуали, в исторически възстановки и патетични чествания, в обиждане от поредно изказване на Путин или Макрон – но не в обща борба за по-добър живот тук и сега.

Няма публична сфера, а инфлуенсърите се занимават с "Хари Потър"

Възможно е и друго. Може би националният песимизъм, залегнал в основата на покорството, възниква в резултат от ловки политики на управляващите елити, които благодарение на подръчните си медии успяват да пренасочват протестите народни към несъществуващи мигранти, шумна ромска музика, норвежци, които отвличат децата ни и други такива забележителни политически битки. В тази страна на практика няма публична сфера, тя е засипана от планини медиен боклук, който буди разнопосочни страсти и не позволява изкристализирането на сериозни дебати по важните теми на нацията. Успоредно с болничните, кризата в БСП и оплакванията от съмнителни изборни резултати, Фейсбук беше разтърсен от грандиозно възмущение срещу кориците на „Хари Потър“, в които инфлуенсърите видяха спомен за тоталитарното си детство, когато са ги мъчили да ядат мляко с ориз в детската градина.

На всеки протест се противопоставя контра-протест. В демократичния свят това става само при някакви крайни, фашистки прояви, а при нас е всекидневие. Всяко мнение задължително поражда контра-мнение. Върви, че се ориентирай. Удивителен беше дебатът по БНТ между представители на профсъюзите и на работодателите в понеделник – едната казва едно, другият точно обратното, а медията не се чувства длъжна веднага, с няколко клика да провери и съобщи как точно стоят фактите (например какъв точно е броят на болничните листове за годината). Това не е изолиран случай, а системна медийна политика, която се представя за демократична. Изказани бяха различни мнения, стана хубаво шоу, макар че не разбрахме нищо. 

У нас вече отдавна няма авторитети, няма и безспорни лидери, но това не ни прави по-свободни, тъкмо напротив. Днес хаосът е ключът към съвременното господство: той пречи на гражданите да се организират за съпротива отвъд непосредствения си корпоративен интерес. Така те се разпадат на групички, подозират всекиго, който се опита да ги поведе и в последна сметка... абе стабилност.

"Дойче веле"

Коментари

Rhapsody of fire's picture
Rhapsody of fire
Rhapsody of fire

Извинявам се за бруталния

Извинявам се за бруталния израз, но в държавата на тъпите копелета е така.
Очевидно векове ще са необходими не на нашите пършиви поколения, а на нашите далечни наследници, да изправят гърбове, да се отърсят от робските си наслагвания, да вперят взор в бъдещето и да се борят за наистина достойно битие.

Костококите никога няма да се отърсите от нищо.

На вас нуждата от авторитет и гъзоблизане ви е генетично заложена.

До девето коляно.

Кротки сте, факт.

Г-н Борисов и неговите коалиционни партньори, от Иваня и Раданя до Гоце и Сополя ви го набутват четвъртит вече 10 години на национално равнище и вие скимтите от удоволствие.
Petyo9's picture
Petyo9
Petyo9

Това явление

е много задълбочено изследвано в двутомника на проф. Марко Семов - "Народопсихология". Там той напоително говори за безкрайното (робско, биволско и пр.) търпение като българска народопсихологична черта. Но говори и за крайната форма на това търпение - "накървяването". Българинът дълго търпи, понася много, но ако потече кръв (и в преносен смисъл), става неузнаваем. Тогава става машина за агресия и погром, която помита всичко. Но най-интересното е, отбелязва проф. Семов, че в резултат на тези бунтове (той описва много от тях - от древността до съвремието) българинът винаги достига до гениални прозрения и до рационални решения за съдбините си, които траят "от ден до пладне". Едно от последните "накървявания" беше смяната на властта през 1997-ма (както и проф. Дичев спомена). България тръгна по нов път, но и това трая само един четиригодишен мандат - от ден до пладне. Лека му пръст на проф. Марко Семов!

....

Проф. Дичев - последният революционер от "населяващите нашите земи".
Gotse Delchev's picture
Gotse Delchev
Gotse Delchev

Разединението е веруето на сегашна България.

Липсата на единни национални мнения и действия води неизбежно най-малкото до два въпроса:

1. Променена ли е народопсихологията на сегашните българи в сравнение с тази на българите от времето на османското владичество например?
2. Ако да, коя е причината?

Причината е същата, която е препятствала изграждането на Вавилонската кула. Липсвал е език, който да обедини усилията на немалката строителна армада. Затова не е било възможно строителите да вдигат дори един по-голям камък.

Българите днес говорят на един официален език, но са разделени на масиви от различни интереси.
В България сега политическата обстановка е такава, каквато е била в Казанското ханство, в Кримското ханство и в още няколко други ханства преди поглъщането им от Русия. Който познава историята на тези ханства, не може да не направи аналогия между ханствата и сегашна България. Руската империя е съумяла да използва човешката алчност егоизтичност тогава и сега, а не по идеологически причини, да разедина народа на ханствата и на България..

В момента в България има три масива - български патриотичен, русофилски, който винаги слага руските национални интереси пред българските, и догановски масив. Доган заради алчността, егоизма и политическата си кариера става руски шпионин и сега играе казачок, а не българско хоро. Не е изключено по някое време Доган и неговите турци пак по същите причини да погледнат към Цариград и да заиграят кючек.

При тези обстоятелства в България трудно може да се изгради единна национална кауза. При тази политическа разединеност страдат всички сфери на развитие, включително и моралната. Дори за дишането на чист въздух не може да се формулира общонационална кауза. Докато Русия и Турция са живи, народът ни ще е разделен, защото те искат така да бъде. Затова в България се създават разделени новоформирани народопсихологии.

Разединението е веруето на сегашна България. Затова сме и на това дередже. Дори очебийно по-добрият път на развитие – европейският – не се приема от русофилския масив, който реално винаги е обърнат с лице към степите на Евразия. И затова на Малинов бе окачен руски медал. Затова има протести и контрапротести.

Дори Голямата учителска стачка не завърши с желания резултат. Кралицата Янка Такева пак запази властта си. Пак по същите причини църквата ни е без национална кауза, а по турско тя е играла подчертано обединителна патриотична кауза. Дори тя полага темелите и границите на бъдеща България. Не Априлското въстание, не и граф Игнатиев определят
границите на българското землище. Игнатиев купира диоценза на българската църква, после руснаците се хвалят, че те създали голяма Санстефанска България.

Ако има нещо, което относително може да обедини българите, навярно това е ЕС. Якото интегриране с ЕС е нещото, което може да спаси Аспарухова България от изчезване.
boris borisov's picture
boris borisov
bobich

Кротки ли? Я да видим...

Кротки ли? Я да видим... Българинът не спира да протестира. Само тази година имаше протести на лекари и мед. сестри, на съдии, на майки, на работници, а понастоящем и на перничани. Оставки валят като из ведро именно в резултат на протестите. Паднаха глави на висши бюрократи и партийни функционери, приеха се закони, спряха се незаконни строителства. Кротък? За двайсет и пет години, само три правителства изкараха пълен мандат - всички други бяха изгонени. Българинът чакал спасител... Българинът никого не чака - пробва варианти и като не стане - гони. Кротък бил... По отношение на проблема Перник - българинът не е спирал да подава сигнали за нивото на язовира, социалните мрежи са пълни със снимки, хората алармират от месеци. Българите били търпеливи... Може би, защото между два протеста им се налага да поработят малко, за да нахранят децата си? А за моралистите-журналисти това е нетърпимо. Моралистите журналисти... Българите вършат и тяхната работа, както вършат работата на политици и държавни служби, разбира се, в извънработно време, защото все пак, трябва и да се яде... И докато българинът не спира да протестира и да върши работата на цялата тази... хм... група... моралистите-журналисти и мастити интелектуалци продължават да им обясняват как те са не народ, а мърша. Българинът изобщо не е кротък, но за да го разбере, моралист-журналистът трябва да стане от топлото си, платено от определени кръгове място и да иде при него. Ама не само вечерта - за главната емисия. По принцип.
ПП. Чисто технически и математически - българинът е световен рекордьор по протести - няма народ по света, който да протестира повече от българина, но дори чистото технически и математически идва много сложно за моралистите-журналисти. Мдаа...

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво искате да ви донесе Дядо Коледа?