Как все пак победихме в Първата световна война

Ако има събитие в историята на Третата българска държава, което категорично и безусловно може да бъде определено като национална катастрофа, това безспорно е Ньойският договор, подписан от България на 27 ноември 1919 г. Той е част от т.нар. Версайска система, с която официално приключва Първата световна война. С тази система страните победителки постигат една-единствена цел – пълно унижение на страните, които са победени. И в крайна сметка не правят нищо друго, освен да създадат предпоставките за Втората световна война.

Делегацията на Германия дори не е допусната до участие в преговорите. В края на юни е подписан договорът с Германия, известен като Версайски мирен договор. Той налага изключително тежки санкции върху победената страна.

Областите Елзас и Лотарингия, в чийто етнически състав преобладва германският етнос, са предадени на Франция. Северна Ютландия е върната на Дания, областта около Познан е предадена на новосъздадената Полска република, Горна Силезия – на новосъздадената Чехословакия и на Полша, Данциг (днешен Гданск) става свободен град и др.

На Германия са отнети всички колонии. Наложено ѝ е да разпусне своята наборна армия, която е била около 8 млн. души, и да създаде професионална армия, която е около 100 хил. души.

Репарациите, които страната трябва да плати, са 132 млрд. марки, днешният им еквивалент е около 440 млрд. долара.

Единствен виновник

Договорът обявява Германия за единствен виновник за Първата световна война. Именно тази клауза отеква най-болезнено сред германското общество. Тя наистина е доста нелогична. Първата световна война избухва, защото Германия иска да се сдобие с колонии, каквито Англия и Франция вече отдавна имат. По каква логика този, който иска да има колонии, е по-виновен от този, който вече ги има, е доста интересен въпрос. Със сигурност вината за тази война е най-малкото споделена.

Франция е страната, която лобира най-много за сурово наказание над Германия. Трябва да се изтъкне, че сред страните победителки се чуват и по-разумни гласове. Великобритания обявява френската политика за алчна и отмъстителна. САЩ така и не подписват договора. Дори в самата Франция има гласове, че това не е мир, а примирие за 20 години. Тези гласове се оказват пророчески. Всъщност едва ли е било много трудно да се прогнозира, че т.нар. Версайска система, чиято основна цел е унижението на Германия и нейните съюзници (вкл. България), няма да изкара дълго. Един от големите уроци на историята е, че само със сила, агресия и унижение няма как да се постигне стабилност.

Според Ньойския мирен договор България предава на Кралството на сърби, хървати и словенци (бъдещата Югославия) Западните покрайнини – областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Беломорска Тракия отива в Гърция. Южна Добруджа, загубена по време на Междусъюзническата война от 1913 г., остава в пределите на Румъния, въпреки че е освободена от героичната Българска армия, която е воювала през Първата световна война за нея включително срещу Русия. Репарациите, наложени върху България, са 2,25 млрд. златни франка. В процентно съотношение спрямо тогавашната българска икономика те са по-тежки дори от тези, наложени на Германия. Българската армия е сведена до 30 хил. души.

Ньойският договор е повратен момент в българската история, чиито последици ни тежат и до днес. Той оставя дълбока рана в душата на българите, защото този договор е фактическият край на мечтата за това всички българи в Мизия, Тракия и Македония да живеят в една държава.

Психологически последици

Особено тежки са психологическите последици от договора, които ни тежат дори днес, 100 години по-късно. Именно от този момент нататък у българското общество се наслоява убеждението, че независимо какво направи България, независимо какви подвизи извърши Българската армия, независимо колко е справедлива българската кауза, всичко това няма никакво значение. И в крайна сметка най-важно е какво ще решат т.нар. Велики сили. Разсъждения в този смисъл често се чуват и днес.

Ньойският договор прекъсва българския възход. Днес може да звучи невероятно, но преди Балканските войни, 30 години след Освобождението на България, страната е била смятана за икономическо, а и за политическо чудо. До подобен възход Третата българска държава повече никога не е достигала.

Договорът от Ньой очертава днешните граници на България с едно много важно изключение – през 1940 г. си връщаме Южна Добруджа. Този голям успех е резултат от новия подход на българските политици, които се опитват да ревизират несправедливия мирен договор по дипломатически път, като се стремят да получат само това, което е възможно. Реализъм, а не максимализъм. Това е един от големите уроци, които ще са валидни винаги за международната политика.

Днес, 100 години по-късно, в Европа много често се чуват гласове за това, че всяка страна трябва да гледа първо своите национални интереси и след това общоевропейските. Истината обаче е доста по-различна. Ако всяка страна гледа първо своите национални интереси, това няма да доведе до нищо друго, освен до нови войни. Тези войни, при наличието на съвременните оръжия, биха могли да се окажат фатални за съществуването на нашата планета. Това е големият урок от Първата световна война, който светът не научи и затова последва втора. Този урок бе научен след втория голям конфликт през XX век, който приключи със създаването на Европейския съюз.

Към ЕС днес има много критики. Част от тях, разбира се, са основателни. Всички, които критикуват Съюза обаче, не трябва да забравят едно – че неговата основна цел е осигуряването на мир в Европа: чрез фактическо премахване на границите, чрез създаване на общ пазар, общи институции, а защо не и някакъв вид обща държава в някакъв бъдещ момент. Тази основна цел ЕС, при всичките му недостатъци, успява да изпълнява вече почти 70 години. Съюзът е най-голямото политическо постижение на Европа за цялата ѝ история. Ако ЕС се разпадне, това ще върне европейската история назад с много повече от 100 години.

Поуките

Поуките от Ньой са много и някои от тях като че ли също започват да се забравят. Първо – до това крушение се стига заради неразумната политика на тогавашните управляващи в България. За Междусъюзническата война от 1913 г. вината е на цялото българско общество, което е било опиянено от победите в Балканската война и доста неразумно е вкарало страната във война с всичките си съседи. Влизането на България в Първата световна война обаче е било предшествано от сериозни дискусии. И гласовете, които разумно са изтъквали, че Германия няма как да спечели войната, защото няма ресурсите на Англия и Франция, са били достатъчно много. Въпреки това тогавашните управляващи и лично цар Фердинанд вкарват България във войната на страната на Германия.

От друга страна, вече е минало достатъчно време и може би е трябвало да сме по-снизходителни към тогавашните управленски елити. Факт е, че те не постигат националния ни идеал в неговата цялост. България обаче е била в много трудна ситуация, защото по силата на географията срещу нея са били всичките ѝ съседи. Всички те са се надявали да получат по нещо от българското етническо землище. При тези условия трябва да се признае, че постигнатото от нашите предци със Съединението, войните и Крайовската спогодба никак не е малко.

Най-важното от днешна гледна точка за България обаче е същото, което е най-важно и за цяла Европа. ЕС спомогна за установяването на траен мир. Същият този ЕС реализира до голяма степен българския национален идеал. Откакто България е член на Съюза, ние на практика нямаме граница с Гърция и Румъния. С други думи, от Дунав до Бяло море, северната и южната граница на българското етническо землище, територията вече е една. Източната граница е известна – Черно море. Сега на дневен ред е осигуряването на западната граница на българското етническо землище – Охрид и Ниш. Това ще се случи, когато Македония и Сърбия влязат в ЕС. В този смисъл всеки, който е против ЕС, е всичко друго, но не и български патриот.

Македония винаги е била основен въпрос за българската външна политика, но днес този въпрос е по-значим и по-актуален от обикновено. Българското общество и българските политици – всички без изключение – трябва да си отговорят сами на себе си на един въпрос, а именно: Кое е по-важно – да разделим някак си Гоце Делчев или да падне омразната граница от Ньой, която разделя нас? Факт е, че ние сме в много трудна и много деликатна ситуация спрямо Македония. Ние сме като онази майка в библейската притча за цар Соломон, която е съгласна да даде детето си на другата жена, само и само то да не бъде разделено на две. Не сме в положение да налагаме сурово и безпрекословно нашите виждания, защото това е против нашия собствен национален интерес.

Постигане на идеал

Критиките към българските политици, че не се справят добре с Македония, за разлика от гърците например, не са съвсем основателни. За Гърция и Сърбия Македония винаги е била само и единствено поле за дипломация и те са много улеснени от този факт. Докато за нас Македония е свещена част от България, най-романтичната част от историята ни и т.н. В тази ситуация намирането на правилния подход е много трудно. Особено като се има предвид, че и външни сили извън ЕС се месят в нашите вътрешни дебати, свирейки на чувствителните струни на българската национална душевност.

Влизането ни в ЕС обаче е не просто измъкване от комунизма. То е нещо много повече – изпълнение на идеала на нашите възрожденци. Би могло да се разглежда и като нашата победа в Първата световна война, макар и 100 години по-късно. За да бъде победата окончателна, трябва да падне и западната граница, прокарана от договора в Ньой, след като северната и южната вече реално не съществуват. И може би това трябва да е водещият принцип в българската външна политика.

Този материал е публикуван в броя на сп. "Клуб Z" през ноември 2019 г. Още текстове от същия автор можете да прочетете тук.