Article_top

Доц. Теодора Драгостинова е преподавател в Департамента по история към Университета на Охайо. Работата й е фокусирана върху изграждането на държави и нации в Източна Европа, изследвала е национализма на Балканите. Автор е на монографията „Между две родини: националност и емиграция сред гърците на България“, 1900-1949 г., и е съредактор на „Отвъд джамия, църква и държава: Алтернативни наративи на нацията на Балканите“.

Г-жо Драгостинов, каква е Източна Европа в представите на вашите студенти?

Когато започвам курсовете по Източна Европа, питам моите студенти какво е Източна Европа, кои са характеристиките на този регион. И винаги те посочват: студената война, Желязната завеса, комунистическите режими. На държавите от Източна Европа се гледа като на сателитите на Съветския съюз. Това разделение от студената война на Изтока и на Запада е останало като маркер в съзнанието на американците. 

От друга страна, те имат много по-комплексно разбиране какво е Източна Европа, т.е. за тях тя е едно място, което е много по-старинно, антично, мултинационално и мултиетническо в сравнение със Западна Европа. Студентите, които вземат тези курсове, имат желание да научат нещо повече за останалата Европа, за която нямат знания, защото в училище реално те никога не са учили за източноевропейската история, а само за Западна Европа.

Но като се има предвид, че голямата част от държавите от Източна Европа са в ЕС и лицето на Европа се е променило, те осъзнават, че европейската общност е повече от Германия и Франция. Донякъде американците са много любопитни и искат да знаят за света - те имат отворен кръгозор. 

А доколко устойчива е представата за Балканите като едно размирно място?

Аз започнах своята кариера в Щатите точно през 90-те години, когато този стереотип и етикет на „барутното буре“ беше много широко разпространен. В момента това не е със същата интензивност, дори напротив. Американците, които са винаги политически коректни, гледат да не слагат етикети на цели народи и региони - те са внимателни, когато се изразяват. Става дума за по-образованите, разбира се...

И всеки път, когато разговарям с моите студенти, те с едно извинение използват етикета „барутно буре“. Защото знаят, че е негативен стереотип. През последните двайсет години виждам една еволюция в разбиранията на американците към Източна Европа, тя им става по-интересна, имат по-голямо желание да я опознаят.

Имате изследвания върху национализма на Балканите. Как се промени тази идеология, която същевременно се завръща доста успешно в европейската политическа система и се настанява като мек авторитаризъм? 

Национализмът за мен е едно гъвкаво понятие, което може да обхваща широк диапазон от явления. От положителната им страна може да мислим за патриотизъм, който обединява хората, те да се почувстват заедно като част от една национална общност, традиция, култура. Тук има положителен заряд.

От друга страна, шовинизмът, който е върлият национализъм, където всички са врагове. Ти си обсаден от хора, които искат да посегнат на националната ти територия, на социалните ти придобивки, на жените ти и т.н. За мен е по-важно как успяват политическите елити да мобилизират този национализъм в положителна или в отрицателна насока. 

И за съжаление това, което сега се вижда, е, че имаме едно мобилизиране на национализма към посока шовинизъм с политически авторитарни популистки цели. Аз изследвам и миграциите. Това, което се получи през последните пет години – така наречената миграционна криза, даде широко поле на политици, които безпардонно са готови да експлоатират темата за криза. Те надградиха несигурността от икономическата криза от 2008 г., успяха да мобилизират тази несигурност на населението и да го насочат към бежанците. А оттам да създадат този върл национализъм, който обслужва техните вътрешни политически цели. 

Както виждаме, националистите са тези, които успяват да спечелят доверието на гласоподаватели без твърди политически позиции. Така нареченият swing vote (колебаещ се вот, б.р.) отива при националистите. 

Каква е разликата между националистите в различните политически периоди?

Днешните националисти са от нов тип. Те са си популисти, които пренаписват правилата на демокрацията. Те нямат никакви скрупули да нарекат и либералната, и нелибералната демокрация най-новия триумфален тип демокрация.

Ако говорим в исторически диапозон за комунистическите режими от времето на студената война, там теоретически се смята, че комунизмът е наднационалното. Той се опитва да прокара интернационалната линия, класовата база на обществото е приоритет. Навсякъде обаче в Източна Европа комунистическите елити без изключение почти веднага след Втората световна война мобилизират национализма за своята вътрешна консолидация. 

Виждаме, че национализмът се оказва една много удобна карта за политици, която обхваща целия политически диапазон – от ляво до дясно, да мобилизират политически настроения. 

И може би това се дължи на универсалността на национализма като политическа идеология.

Но какво е национализмът? Той  иска да обхване целия народ, цялата нация. Има един заряд на универсалност, че всички ние принадлежим към една идея и една общност. И неговият универсален характер му позволява да бъде експлоатиран както отляво, така и отдясно. 

В момента работите върху изследване, посветено на културните проекти на Людмила Живкова, които са били използвани за създаване на международния имидж на България през 70-те и началото на 80-те години. Какви са наблюденията ви?

Изследователите наричат тази кампания българското отваряне към света. Тя осигурява добро медийно покритие навън. Но само по себе си това не е никакво културно отваряне.

Комунистическите елити са преди всичко тези, които организират, провеждат и се възползват от тези културни събития, организирани навсякъде по света. Аз попаднах на една статистика, която ме порази. Затова и не съм сигурна дали е абсолютно вярна, тъй като комунистическите режими имат тенденцията да украсяват нещата и да добавят цифри към статистиките. Но все пак дава някаква представа. Между 1977 и 1982 г. България организира 38 000 културни събития из целия свят. Това за една малка държава от около 7,5 милиона души е невероятно.

И единственият начин, по който може да стане всичко това, е чрез тоталната мобилизация на държавната администрация. Чрез решенията на политическите елити. А много е ясно кои са били те: говорим за дъщерята на Тодор Живков – Людмила Живкова, за Политбюро, което се възползва от този феномен, за да гради своята вътрешна легитимност. Тези събития около „1300 години България“ се празнуват както в страната, така и навън. А това осигурява една медийната кампания в чужбина, за да се промени репутацията на България като най-лоялния партньор на Съветския съюз, да се покаже някаква независимост на България. 

И след това като погледнем вътрешно – в България се налагат патриотични събития, а за тях вече говорихме. Реално това са национални националистически кампании за приобщаване на населението около една историческа идентичност. А също така тези културни събития целят да спомогнат и в осигуряването на легитимността на тези режими. 

Защо за разлика от други бивши социалистически държави в България не е имало силно дисидентско движение или опозиция - какво е вашето обяснение?

Една от причините вече споменах. За населението не комунизмът, а национализмът е утопията на масите.

И второто - реално комунистическият режим успява да изгради един кадифен затвор чрез социални придобивки. Режимът си купува културната интелигенция, като предоставя възможност чрез компромиси тя да се реализира професионално. Заради тези хиляди културни събития по света българските интелектуалци – писатели, поети, хуманитаристи, учени, пътуват много извън България, но единици са тези, които емигрират и търсят политическо убежище. На (пръстите на) ръка се броят.

Защото за повечето е много по-удачно да се завърнат в България и да работят при тези условия, които са им осигурени. Те са могли да получат какво ли не от държавата, ако те са лоялни, ако те следват линията. И по този начин режимът си купува интелектуалците. Не казвам, че се отнася за всички - имаме случаи на хора, които прокарват алтернативни идеи. Но голяма част от интелектуалците се строяват зад режима и продължават да прокарват тази политика. 

Има ли и икономически цели зад тази международна мащабна културна програма? По същото време започват да се създават и задграничните дружества.

Не съм изследвала този въпрос в детайли. Не искам да спекулирам, но инстинктът ми подсказва, че отговорът е да. Това, което виждам в културата, предполагам, че е същото и за икономиката. Т.е. тази държавна политика отваря вратите на комунистическите елити, създава им връзките в чужбина. Те знаят къде да отидат, какво да направят, с кого да се свържат след 1989 година.

Ето пример, който мога да дам:

Една от държавите, с които се занимавам, е Нигерия. Там България предлага военна помощ по линия на Съветския съюз по време на гражданската война 1967-1970 г. След това въз основа на това военно сътрудничество България е поканена да построи Националния театър в Лагос, който е изграден по модела на Варненския дворец на културата и спорта. „Техноекспорт строй“ строи този дворец. И, разбира се, че там има икономически интереси.

В момента архивът на това дружество се разсекрети и постъпи в Държавния архив в София. Много е интересно да се види как тези икономически връзки, създадени по време на комунизма, и в момента продължават – в Близкия изток, в Африка. Тези икономически връзки днес са базирани на връзките, развити през комунистическия въпрос. 

Как историята от близкото минало се отразява на днешна България?

В България все още нямаме колективна памет за комунизма. Българското общество е разделено по въпроса и дали комунизмът трябва да се преподава в училище. Все още всичко е въпрос на това какво са ти казали баба и дядо, все още има носталгия.

Но ние първо трябва да напишем историята на този период. И тази история не е възможно да бъде написана обективно. Има и ще има идеологическо разделение. Но трябва да се представят различните гледни точки върху комунистическия период на България. Дори и през този период има хора, които са се облагодетелствали икономически и, разбира се, че за тях това е положително историческо време. И има хора, за които животът в комунизма е бил фатален. Трябва да се представят тези перспективи и да се отворят дебати. Защото предстои все още да се мисли за този период.

Аз бях лично разстроена, когато паметникът „1300 години България“ беше премахнат пред НДК. За мен това беше излишно. Защото паметникът е част от архитектурния ансамбъл на НДК. Да, имаше дефекти, но можеше да бъде оставен и поставен в контекст. Да се обясни откъде идва. А ние разрушихме един модернистичен паметник. Той беше една модернистична интерпретация върху националното ни минало и поставихме един паметник, който може да се интерпретира като националистически символ – лъвчето и картата на Санстефанска България. 

А какво мислите за премахването на Паметника на Съветската армия?

Това е малко по-комплексно. Паметникът на Съветската армия не е паметник на българската история. Ние махнахме паметник на българската история с пиета – българската майка, която тъжи за българския войник. Махнахме този паметник (пред НДК, бел. ред.), а оставихме този на Съветската армия - на една чужда сила, в центъра на София. И в момента се обсъжда възможността да се възстановява Бузлуджа.

Това за мен отново е ирония на съдбата. Съборихме паметника, който беше напредничав, модернистичен, интересен. И оставихме тези, които са идеологически клишета. 
 

 

Доц. Теодора Драгостинова е преподавател в Департамента по история към Университета на Охайо. Работата й е фокусирана върху изграждането на държави и нации в Източна Европа, изследвала е национализма на Балканите. Автор е на монографията „Между две родини: националност и емиграция сред гърците на България“, 1900-1949 г., и е съредактор на „Отвъд джамия, църква и държава: Алтернативни наративи на нацията на Балканите“.

Г-жо Драгостинов, каква е Източна Европа в представите на вашите студенти?

Когато започвам курсовете по Източна Европа, питам моите студенти какво е Източна Европа, кои са характеристиките на този регион. И винаги те посочват: студената война, Желязната завеса, комунистическите режими. На държавите от Източна Европа се гледа като на сателитите на Съветския съюз. Това разделение от студената война на Изтока и на Запада е останало като маркер в съзнанието на американците. 

От друга страна, те имат много по-комплексно разбиране какво е Източна Европа, т.е. за тях тя е едно място, което е много по-старинно, антично, мултинационално и мултиетническо в сравнение със Западна Европа. Студентите, които вземат тези курсове, имат желание да научат нещо повече за останалата Европа, за която нямат знания, защото в училище реално те никога не са учили за източноевропейската история, а само за Западна Европа.

Но като се има предвид, че голямата част от държавите от Източна Европа са в ЕС и лицето на Европа се е променило, те осъзнават, че европейската общност е повече от Германия и Франция. Донякъде американците са много любопитни и искат да знаят за света - те имат отворен кръгозор. 

А доколко устойчива е представата за Балканите като едно размирно място?

Аз започнах своята кариера в Щатите точно през 90-те години, когато този стереотип и етикет на „барутното буре“ беше много широко разпространен. В момента това не е със същата интензивност, дори напротив. Американците, които са винаги политически коректни, гледат да не слагат етикети на цели народи и региони - те са внимателни, когато се изразяват. Става дума за по-образованите, разбира се...

И всеки път, когато разговарям с моите студенти, те с едно извинение използват етикета „барутно буре“. Защото знаят, че е негативен стереотип. През последните двайсет години виждам една еволюция в разбиранията на американците към Източна Европа, тя им става по-интересна, имат по-голямо желание да я опознаят.

Имате изследвания върху национализма на Балканите. Как се промени тази идеология, която същевременно се завръща доста успешно в европейската политическа система и се настанява като мек авторитаризъм? 

Национализмът за мен е едно гъвкаво понятие, което може да обхваща широк диапазон от явления. От положителната им страна може да мислим за патриотизъм, който обединява хората, те да се почувстват заедно като част от една национална общност, традиция, култура. Тук има положителен заряд.

От друга страна, шовинизмът, който е върлият национализъм, където всички са врагове. Ти си обсаден от хора, които искат да посегнат на националната ти територия, на социалните ти придобивки, на жените ти и т.н. За мен е по-важно как успяват политическите елити да мобилизират този национализъм в положителна или в отрицателна насока. 

И за съжаление това, което сега се вижда, е, че имаме едно мобилизиране на национализма към посока шовинизъм с политически авторитарни популистки цели. Аз изследвам и миграциите. Това, което се получи през последните пет години – така наречената миграционна криза, даде широко поле на политици, които безпардонно са готови да експлоатират темата за криза. Те надградиха несигурността от икономическата криза от 2008 г., успяха да мобилизират тази несигурност на населението и да го насочат към бежанците. А оттам да създадат този върл национализъм, който обслужва техните вътрешни политически цели. 

Както виждаме, националистите са тези, които успяват да спечелят доверието на гласоподаватели без твърди политически позиции. Така нареченият swing vote (колебаещ се вот, б.р.) отива при националистите. 

Каква е разликата между националистите в различните политически периоди?

Днешните националисти са от нов тип. Те са си популисти, които пренаписват правилата на демокрацията. Те нямат никакви скрупули да нарекат и либералната, и нелибералната демокрация най-новия триумфален тип демокрация.

Ако говорим в исторически диапозон за комунистическите режими от времето на студената война, там теоретически се смята, че комунизмът е наднационалното. Той се опитва да прокара интернационалната линия, класовата база на обществото е приоритет. Навсякъде обаче в Източна Европа комунистическите елити без изключение почти веднага след Втората световна война мобилизират национализма за своята вътрешна консолидация. 

Виждаме, че национализмът се оказва една много удобна карта за политици, която обхваща целия политически диапазон – от ляво до дясно, да мобилизират политически настроения. 

И може би това се дължи на универсалността на национализма като политическа идеология.

Но какво е национализмът? Той  иска да обхване целия народ, цялата нация. Има един заряд на универсалност, че всички ние принадлежим към една идея и една общност. И неговият универсален характер му позволява да бъде експлоатиран както отляво, така и отдясно. 

В момента работите върху изследване, посветено на културните проекти на Людмила Живкова, които са били използвани за създаване на международния имидж на България през 70-те и началото на 80-те години. Какви са наблюденията ви?

Изследователите наричат тази кампания българското отваряне към света. Тя осигурява добро медийно покритие навън. Но само по себе си това не е никакво културно отваряне.

Комунистическите елити са преди всичко тези, които организират, провеждат и се възползват от тези културни събития, организирани навсякъде по света. Аз попаднах на една статистика, която ме порази. Затова и не съм сигурна дали е абсолютно вярна, тъй като комунистическите режими имат тенденцията да украсяват нещата и да добавят цифри към статистиките. Но все пак дава някаква представа. Между 1977 и 1982 г. България организира 38 000 културни събития из целия свят. Това за една малка държава от около 7,5 милиона души е невероятно.

И единственият начин, по който може да стане всичко това, е чрез тоталната мобилизация на държавната администрация. Чрез решенията на политическите елити. А много е ясно кои са били те: говорим за дъщерята на Тодор Живков – Людмила Живкова, за Политбюро, което се възползва от този феномен, за да гради своята вътрешна легитимност. Тези събития около „1300 години България“ се празнуват както в страната, така и навън. А това осигурява една медийната кампания в чужбина, за да се промени репутацията на България като най-лоялния партньор на Съветския съюз, да се покаже някаква независимост на България. 

И след това като погледнем вътрешно – в България се налагат патриотични събития, а за тях вече говорихме. Реално това са национални националистически кампании за приобщаване на населението около една историческа идентичност. А също така тези културни събития целят да спомогнат и в осигуряването на легитимността на тези режими. 

Защо за разлика от други бивши социалистически държави в България не е имало силно дисидентско движение или опозиция - какво е вашето обяснение?

Една от причините вече споменах. За населението не комунизмът, а национализмът е утопията на масите.

И второто - реално комунистическият режим успява да изгради един кадифен затвор чрез социални придобивки. Режимът си купува културната интелигенция, като предоставя възможност чрез компромиси тя да се реализира професионално. Заради тези хиляди културни събития по света българските интелектуалци – писатели, поети, хуманитаристи, учени, пътуват много извън България, но единици са тези, които емигрират и търсят политическо убежище. На (пръстите на) ръка се броят.

Защото за повечето е много по-удачно да се завърнат в България и да работят при тези условия, които са им осигурени. Те са могли да получат какво ли не от държавата, ако те са лоялни, ако те следват линията. И по този начин режимът си купува интелектуалците. Не казвам, че се отнася за всички - имаме случаи на хора, които прокарват алтернативни идеи. Но голяма част от интелектуалците се строяват зад режима и продължават да прокарват тази политика. 

Има ли и икономически цели зад тази международна мащабна културна програма? По същото време започват да се създават и задграничните дружества.

Не съм изследвала този въпрос в детайли. Не искам да спекулирам, но инстинктът ми подсказва, че отговорът е да. Това, което виждам в културата, предполагам, че е същото и за икономиката. Т.е. тази държавна политика отваря вратите на комунистическите елити, създава им връзките в чужбина. Те знаят къде да отидат, какво да направят, с кого да се свържат след 1989 година.

Ето пример, който мога да дам:

Една от държавите, с които се занимавам, е Нигерия. Там България предлага военна помощ по линия на Съветския съюз по време на гражданската война 1967-1970 г. След това въз основа на това военно сътрудничество България е поканена да построи Националния театър в Лагос, който е изграден по модела на Варненския дворец на културата и спорта. „Техноекспорт строй“ строи този дворец. И, разбира се, че там има икономически интереси.

В момента архивът на това дружество се разсекрети и постъпи в Държавния архив в София. Много е интересно да се види как тези икономически връзки, създадени по време на комунизма, и в момента продължават – в Близкия изток, в Африка. Тези икономически връзки днес са базирани на връзките, развити през комунистическия въпрос. 

Как историята от близкото минало се отразява на днешна България?

В България все още нямаме колективна памет за комунизма. Българското общество е разделено по въпроса и дали комунизмът трябва да се преподава в училище. Все още всичко е въпрос на това какво са ти казали баба и дядо, все още има носталгия.

Но ние първо трябва да напишем историята на този период. И тази история не е възможно да бъде написана обективно. Има и ще има идеологическо разделение. Но трябва да се представят различните гледни точки върху комунистическия период на България. Дори и през този период има хора, които са се облагодетелствали икономически и, разбира се, че за тях това е положително историческо време. И има хора, за които животът в комунизма е бил фатален. Трябва да се представят тези перспективи и да се отворят дебати. Защото предстои все още да се мисли за този период.

Аз бях лично разстроена, когато паметникът „1300 години България“ беше премахнат пред НДК. За мен това беше излишно. Защото паметникът е част от архитектурния ансамбъл на НДК. Да, имаше дефекти, но можеше да бъде оставен и поставен в контекст. Да се обясни откъде идва. А ние разрушихме един модернистичен паметник. Той беше една модернистична интерпретация върху националното ни минало и поставихме един паметник, който може да се интерпретира като националистически символ – лъвчето и картата на Санстефанска България. 

А какво мислите за премахването на Паметника на Съветската армия?

Това е малко по-комплексно. Паметникът на Съветската армия не е паметник на българската история. Ние махнахме паметник на българската история с пиета – българската майка, която тъжи за българския войник. Махнахме този паметник (пред НДК, бел. ред.), а оставихме този на Съветската армия - на една чужда сила, в центъра на София. И в момента се обсъжда възможността да се възстановява Бузлуджа.

Това за мен отново е ирония на съдбата. Съборихме паметника, който беше напредничав, модернистичен, интересен. И оставихме тези, които са идеологически клишета. 
 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Страх ли ви е от новия коронавирус SARS-CoV-2?