Обичам, когато в тези дни се прокрадва темата за Христос, за Рождеството, за Богомладенеца, за старта на най-важния път откакто изобщо пътища съществуват - пътя към опрощението... (стига, разбира се, да не е станало нещо по-интересно за централните новини). Вярно, справяме се богословски кой колкото може - и телевизиите, и ние, но то сигурно и св. Василий Велики не се е "родил научен".

Далеч не толкова харесвам анаболно-стероидната ни добродетелност, която буквално избухва тия дни и аха да ни удави в лепкавата си добротия... Чрез есемеси, разни акции, кампании, коктейли на стойността на БВП-то на малка африканска държава. Честно, прилича ми на напомпана и напомадена фолкпевица.

Не че може да има нещо лошо за нуждаещия се, който ще получи нужното. Не. Просто в лошия си вариант това извращение има същата цел като момчетата от финеса, които се качват по потник в метрото - просто да изкрещят в лицето ти за постигнатите "резултати". 

И понеже за Христос и Рождество не мога нещо смислено да добавя, а пък ставам заядлив, като пиша за нашето "два-дни-в-годината" добротворство и ВиК-християнство*, се сетих друго.

Тези, които уж ходим на църква, само преди няколко седмици слушахме пак и пак притчата за Добрия самарянин. Със сигурност всички я знаят - за добродетелния непознат, който не подминал, а превързал, отнесъл, настанил и платил за един бит и ограбен клетник. Скучна работа. Ако отворим една скоба, добродетелта винаги е скучна. Напротив – грехът, разтлението и хедонизмът весело се клатушкат по изгрев, прибирайки се от кръчмата - около тях винаги има някаква „забавна" случка. Но това е само докато внезапно не ни изненада последната повиквателна. Както и да е... 

Нашият проблем е, че имайки всеки себе си за свестен, дори не съзнаваме пропастта, която ни дели от този човек - самарянина. Катастрофата ни е в това именно, че не откриваме около себе си много ситуации и много жертви, които днес се нуждаят от "елей и вино" по раните. Айде - и от чаша вода да е... И не бихме си мръднали пръста.

Ние сме си достатъчни, ок сме си. Пичове сме в някаква релативна паралелна наша си представа и най-кофти е, че това ни стига.

А сега да си отговорим - ако ние/аз срещнехме този човек, щяхме ли да си кажем:

- да не пострадам аз нещо?

- малко са го били - хак му е!

- тоя от кои беше на изборите/във фейсбук/по оста-град-село?

- що е с анцуг?

- антиваксър ли е?

- абе, тоя не е ли един, който има сестра, на която й се носи име, че... така и така.

- махни го тоя  - знаете ли кой е той? (да напомням ли, че в оная епоха хората са се знаели с подробности, б.а.).

... Със сигурност мога да си правя още такива шегички. Или да питам: той дали би се тагнал от мястото, дали би си направил селфи с обекта на благодеянието си и дали би качил едно от онези състояния "чувства се щуро..."

Ако спрем с майтапите, проблемът е, че от този човек ни дели цяла непреодолима пропаст. Тя е точно както и една друга пропаст – между богатия и бедния Лазар след смъртта, описана в друга притча на Христос.

Защото богатите - да, на Рождество, ще извадят нещо от джоба си. Ще отнесат и в някой манастир или в Църквата "за късмет". Но богатите, властните, именитите на днешния ден вижте как живеят през другите 360 дни? Личи ли им да се притесняват, че неминуемо следва смърт, а после съд? Как мислите...

Жалко, защото в умението да развращаваме всичко понякога ми се струва, че сме развратили и собствените си съвести (или пък именно от тях сме почнали, за да "получим" днес тези резултати, знам ли).

Съветвани биваме от вилнеещите ни похоти, за които гледаме само едно - да откликнем на всички до една! Да не оставим една незодоволена (не искам да ги наричам инстинкти, защото така все едно обиждам природата - само отидете в една чалготека и ще разберете).

И в това е катастрофата ни - че ние "празнуваме", а дори се изхитрихме и благотворителност някаква да симулираме, за да задоволим егото. В неговата паст да хвърлим и него да нахраним първо - не толкова оня, който е от отсрещната страна на линията DMS еди-кой си. И тарикатски да включим пералнята на съвестта за 2-3-5 дни - зависи кой с колко почивки е успял да надхитри шефа.

Другото, което честваме, е покупките. Колко още ще можем да погълнем и да придобием... То и за това има притча – за онзи, на когото нивата се била много обродила, та си казал – натрупай душо, яж, пий и се весели. Обаче Господ знаете какво му отговорил – "безумецо, нощес ще ти поискат душата, а това, което си приготвил, кому ще остане?“

Другото ни "празнуване" не е с вещи, а какви нови и нови, кое от кое по-налудничави забавления да си измислим. До какви дълбини може да стигнем в търсене на кефа. Знаете - кефът има тази неприятна черта, че е незадоволим. Това, за което някой би убил, за да му се наслади поне веднъж за 10 мин., някъде някой руски олигарх вече го гледа с накривена от досада морда.

Проблемът ни със самарянина е в паралелната "реалност" - нашата и неговата, от които само едната може да е истинска.

За пияницата, който става сутрин с 3 бири, а до обяд е направил и 4 водки, проблем му са не само самите бири и водки, а още повече фактът, че смята това за нормално. Познавам такива души. Ти, като го погледнеш отстрани, ти се струва налудно, но той си е в паралелна – в своята си водко-бирена „реалност". Затова и духовните болни сме най-лошите болни - тези, които не да нямат диагноза, а изобщо не подозират за болестта.

Какво искам да кажа - в никой случай не да не даряваме, не да не правим добри дела. А да не си "вярваме". Да не се доверяваме ни най-малко на съзнанието си. Защото няма нищо по-измамно от съзнанието, особено на заслепения и не-богопросветен човек, каквито сме всички в този век.

Ще кажете: е, днес не се срещат много паднали и окървавени жертви на грабеж по улиците... Да, благодарение на усилията на службите и лично на новия главен прокурор, бележим успехи в борбата с дребната битова престъпност (това - на майтап). Но дали не срещаме още и още самотни, изпонаранени, ограбени и пребити духовно хора? Паднали на пътя, на ръба на духовната умирачка... Дали не ги срещат и свещениците и дяконите, и клисарите?

И тогава милостиви ли сме с тях, превързваме ли им раните, или ги подминаваме като ония "праведници" от притчата.

Христос не е някаква нравствена школа – ако попаднеш в ситуация, да се замислиш какво пише и тогава да реагираш, още нищо не си разбрал... Христос у самарянина е да не се замисляш какво да направиш – да не търсиш и да не анализираш причините "за" и "против". Но това е трудно за обяснение на който не желае да слуша. И още по-трудно за постигане. ...

Едно си казвам по повод на големия празник: ако нямаше Христос, ако нямаше изкупление, ако дали живееш в грехове или не е все тая, ако всичко бе просто едно ядене и пиене... Тогава от всичко направено от самарянина - както и от хиляди и  хиляди други диаманти, бисери или поне малки бели камъчета на правдата - не би имало никакъв смисъл. Залудо щеше да е.

В това е тайната на празника - в това са и влъхвите, и даровете, и звездата. Ако на такава пълна промяна допуснем да ни научи Рожденикът - няма по-хубаво!

---

* идва от Великден и Коледа - шега с тези, които посещават храма на тези две дати, б.а.