Article_top

Многохилядните протести в Чили, Еквадор и Хаити, освобождаването на Луис Инасиу Лула да Силва в Бразилия и триумфалното завръщане на власт на перонистите в Аржентина възрадваха милионите симпатизанти на левия популизъм по света. Така революционното настроение отново се настани в Латинска Америка след чувствителното отслабване на „розовия прилив“[1].

Mнозина се надяват, че Латинска Америка отново ще възроптае колективно (и този път завинаги) срещу либералната демокрация от американски тип, която така и не успя да „закрие историята“[2] в началото на 90-те години на миналия век.

Остава да си зададем въпроса – с „розови“ очила ли се следят спектаклите в Сантяго, Кито, Бразилия, Порт-о-Пренс и Буенос Айрес?

Не, много по-важно е да се замислим – предстои ли истинска лява популистка революция в Латинска Америка?

„Всички, които служат на революцията, всъщност орат морето“, пък е казал Симон Боливар, който е толкова значим за местните народи, че има две държави, щат, планински връх и какво ли още не, кръстени на негово име.

Думите на El Libertador вече два века продължават да ехтят безответно из планинските върхове на Андите, през гъстите джунгли на Амазония, та чак до необятното Мексиканско плато.

Симон Боливар. Снимка Уикипедия

Новосъздадените нации на континента успяват да изтласкват западноевропейските завоеватели. Боливар обаче забелязва, че властовият вакуум е запълван от регионални харизматични диктатори, които възроптават срещу империалистите, но не странят от наложените „традиции“ на егоистична експлоатация на обществата и техните ресурси.

Той признава провала на най-висшия си идеал – обединена Латинска Америка. Днес концепцията за обединени нации на континента изглежда неприложима, но символичната унификация в опозиция срещу Запада и замяната му с латиноамерикански съюз е блян на немалко леви избиратели.

Това, разбира се, трябва да стане, като се изкоренят основите на политическата система. Първа „под ножа“ пада Венецуела, която поема по пътя на „чавизма“ – перверзна интерпретация на боливаризма, след като Уго Чавес застава начело през 1999 г.

Уго Чавес. Снимка Архив Клуб Z

Той се обявява за противник на империализма и прокламира национален суверенитет, икономическа самодостатъчност и мащабни социални програми (наречени боливарски мисии).

Чавес дава тласък на „розовия прилив“, които потапя Латинска Америка в първото десетилетие на XXI век. Това е реакция срещу провалените политики на Международния валутен фонд и на господстващия неолиберализъм в региона, които значително увеличават икономическото неравенство и омразата спрямо Вашингтон.

Навсякъде е преследвана предъвканата, но доказала се реторика на противопоставяне на обеднелите изстрадали „гаврошовци“ срещу облажилия се елит. 

Четири нюанса „розово“

„Розови“, че чак и „червени“ на места президенти никнат като гъби в Бразилия (Луис Инасио Лула да Силва – 2003 г.), Боливия (Ево Моралес – 2006 г.), Еквадор (Рафаел Кореа – 2006 г.), Аржентина (Нестор Киршнер – 2003 г.), Никарагуа (Даниел Ортега – 2007 г.), Уругвай (Табаре Вазкес – 2005 г.), Перу (Алън Гарсия – 2006 г.), Чили (Мишел Бачелет – 2006 г.).

Няма да е справедливо да поставяме всички страни и политическите им класи под общ знаменател.

Професорът от Университета на Корнел Кенет Робъртс разделя правителствата в четири отделни категории:

В първата категория са включени администрации, в които „установила се политическа партия, която предхожда ерата на неолиберализма“, е „преминала през сериозен процес на идеологическа реновация и модернизация“. Уругвай е пример за подобна нация, която от системна гледна точка се доближава до типичните социалдемократически държави в Европа, но не разполага със средствата да осигури подобен стандарт на живот.

Втората категория се отнася за държави, при които „розовият прилив“ е подет от партия, „която е част от популистката традиция на Латинска Америка“. Робъртс посочва перонистите, и в частност Нестор Кишнер, който се отдръпва от САЩ и вместо това се опитва да подобри диалога със съседите си.

Третата и четвъртата категория са заети от новопоявили се политически групи. Разликата между тях се корени по въпроса дали „революцията“ идва „отгоре надолу“ (Чавес и Венецуела), или се дължи на масово социално движение „отдолу нагоре“ (Моралес и Боливия).

Ево Моралес. Снимка Архив Клуб Z

Робъртс посочва, че при първите две категории „розовият прилив“ е възникнал в резултат на „узряване на демокрацията и модернизация на лявото“, докато значително по-популистките и радикални образци от последните категории – „неуспех на представителните демократически институции да отвърнат ефективно на обществените нагласи и желания“.

Приливи и отливи

Латиноамериканските страни разчитат, че цените на петрола ще се запазят високи (по отношение на Венецуела той отговаря за 90 процента от износа) и че „китайското икономическо чудо“ от 10 процента ръст на БВП годишно ще се съхрани.

Те не са подготвени нито за световната икономическа криза, нито за забавянето на китайския растеж, камо ли за възхода на шистовия газ.

Така до средата на второто десетилетие на XXI в. в Буенос Айрес, Бразилия и Каракас например се наблюдава „консервативна вълна“:  

- Маурисио Макри става първият демократично избран десен лидер на Аржентина през 2015 г.;  

- Президентката на Бразилия Дилма Русеф наследи Лула да Силва на президентския пост и бе преизбрана през 2014 г. Тя бе сред лицата на лявата вълна в страната и до 2015 г. бе подкрепяна от повече от половината бразилци - рядко срещан феномен по тези ширини. По-малко от година след преизбирането рейтингът ѝ спадна до 9 процента и след обвинения в корупция и масови протести в Бразилия тя бе свалена от власт на 31 август 2016 г. Така през 2018 г. бившият военен Жаир Болсонаро спечели президентските избори в Бразилия и отмъкна властта от Работническата партия;  

Дилма Русеф. Снимка Архив Клуб Z

- Доверието у заменилия Чавес, Николас Мадуро, пада в „нокдаун“ и през 2019 г. се появява явен претендент за поста му в лицето на обожавания от САЩ (де факто от неолиберализма) Хуан Гуайдо.

Но се появяват признаци, че консервативният прилив започва да се отдръпва.  

- Перонистите си върнаха властта на президентските избори през 2019 г. и все още са съхранили популисткия си плам – вицепрезидентка е Кристина Фернандес де Киршнер (съпруга на Нестор и идеологическа „наследничка“), която управлява страната между 2007 и 2015 г.;  

Лула бе освободен от затвора и обеща да се разправи с Болсонаро. Заплахите му не са напразни – дори след като бе арестуван в подозрения за корупция, той остана сред най-популярните политици в Бразилия и щеше да спечели на изборите през 2018 г., ако му бе позволено да се яви;  

Революцията на Гуайдо се оказа буря в чаша вода. Поне засега.

Същевременно през 2018 г. втората лява вълна порази дори Мексико, която бе сред малкото държави, незасегнати от „розовия прилив“. Преди година за президент бе избран Андрес Мануел Лопез Обрадор.

Дори свалянето от власт на последния от „тримата мускетари“[2] Ево Моралес в средата на ноември не изхабява ентусиазма както на мнозина радикали, така и на умерените критици на западния капитализъм. 

„В“ като Вендета 2“

Възможно ли е по революционен път левите популисти да създадат по-справедлива алтернатива от западния антихуманен в много отношения капитализъм?

Интересна е позицията на словенския философ и марксист Славой Жижек.

„Готов съм да продам майка си в робство, за да изгледам „В“ като Вендета 2“.

Жижек осмива прехласването по филма „В“ като Вендета“, в които граждани с различен произход, религия и политическа идеология си слагат популярните маски на Гай Фокс и заедно събарят установилата се диктатура в Англия.

Кадър от филма "В като Вендета", в който гражданите на дистопична Великобритания са застанали пред парламента с маски на Гай Фокс. Снимка Уикипедия

Парламентът е взривен под звуците на мелодията и топовните гърмежи на „Увертюра 1812 година“. Жижек обаче не е впечатлен.

„Хората вземат властта и идва краят на филма. Добре приятели, хората взимат властта. Въпросът ми е какво се случва на следващия ден - обяснява той – Как ще реорганизират живота си ефективно. Това е великият провал на лявото днес (…). Големият аргумент на лявото срещу парламентарната демокрация е, че трябва да имаме социални движения отдолу. Да, но всеки може да види импотентността им, в частност при Гърция (СИРИЗА). Почти един ден по-късно те капитулираха. Постигнаха сделка с ЕС. Много ми е лесно да ги критикувам, да ги наричам предатели - какво можеха да направят? Освен празните фрази: „Искаме истинска демокрация“, „Гласът на народа трябва да бъде чут“. Какво означава това? Това е безсмислица“.

Жижек обръща внимание и на „розовия прилив“, като цитира „добрия си приятел – Ален Бадиу, въпреки че е луд маоист“.

„От самото начало той каза – това (успехът на лявата вълна в Латинска Америка) е нищо. Лула направи хубави неща, но това не е нов модел“. 

Словенецът критикува също левите интелектуалци, които се опияняват, когато протестират „1 милион души на площад „Тахрир“ (Кайро), 1 милион души на площад „Синтагма“ (Атина)“.

Според философа големият проблем на левите популисти е, че те проповядват „просветен социалдемократически Фукуянизъм“ (лидерите на протестите осъждат неолиберализма без да предлагат алтернативи на капитализма).

Затова дори след като взимат властта са принудени да се съобразяват с установения международен ред и също като СИРИЗА са обречени на провал.    

Въпреки идеологическата съпротива и исторически рани невъзможно е за страните от Латинска Америка да се изолират от икономически гиганти като САЩ.

Както впрочем за Европа ще става все по-трудно да игнорира Китай. Няма начин да се предположи дали завръщането на левите популисти е тенденция, която ще устои на времето.

Възможно е при първите сериозни трусове на следващата рецесия „розовият оттенък“ да бъде изтрит от континента за десетилетия напред и да настъпи ера на балансирани политици, които да странят от популистката реторика.

И все пак говорим за Латинска Америка. Там търпението е дефицит.

А недоволството от цената на едно билетче е способно да еволюира в призиви за оставки от 200 000 гърла в Сантяго.

Които прегракват, докато орат морето за този, дето духа. 

[1] Масова лява вълна в Латинска Америка от края на XX и началото на XXI в., която засяга мнозинството от държавите на континента.   

[2] В „Краят на историята“ Франсис Фукуяма предрича, че е настъпил краят на идеологическата еволюция на обществото и че западната либерална демокрация необезпокоявано ще превземе света.

[3] Кристина Фернандес де Киршнер определя Уго Чавес, Инасиу Лула да Силва и Ево Моралес за „тримата мускетари“ на „розовия прилив“. 

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 

Многохилядните протести в Чили, Еквадор и Хаити, освобождаването на Луис Инасиу Лула да Силва в Бразилия и триумфалното завръщане на власт на перонистите в Аржентина възрадваха милионите симпатизанти на левия популизъм по света. Така революционното настроение отново се настани в Латинска Америка след чувствителното отслабване на „розовия прилив“[1].

Mнозина се надяват, че Латинска Америка отново ще възроптае колективно (и този път завинаги) срещу либералната демокрация от американски тип, която така и не успя да „закрие историята“[2] в началото на 90-те години на миналия век.

Остава да си зададем въпроса – с „розови“ очила ли се следят спектаклите в Сантяго, Кито, Бразилия, Порт-о-Пренс и Буенос Айрес?

Не, много по-важно е да се замислим – предстои ли истинска лява популистка революция в Латинска Америка?

„Всички, които служат на революцията, всъщност орат морето“, пък е казал Симон Боливар, който е толкова значим за местните народи, че има две държави, щат, планински връх и какво ли още не, кръстени на негово име.

Думите на El Libertador вече два века продължават да ехтят безответно из планинските върхове на Андите, през гъстите джунгли на Амазония, та чак до необятното Мексиканско плато.

Симон Боливар. Снимка Уикипедия

Новосъздадените нации на континента успяват да изтласкват западноевропейските завоеватели. Боливар обаче забелязва, че властовият вакуум е запълван от регионални харизматични диктатори, които възроптават срещу империалистите, но не странят от наложените „традиции“ на егоистична експлоатация на обществата и техните ресурси.

Той признава провала на най-висшия си идеал – обединена Латинска Америка. Днес концепцията за обединени нации на континента изглежда неприложима, но символичната унификация в опозиция срещу Запада и замяната му с латиноамерикански съюз е блян на немалко леви избиратели.

Това, разбира се, трябва да стане, като се изкоренят основите на политическата система. Първа „под ножа“ пада Венецуела, която поема по пътя на „чавизма“ – перверзна интерпретация на боливаризма, след като Уго Чавес застава начело през 1999 г.

Уго Чавес. Снимка Архив Клуб Z

Той се обявява за противник на империализма и прокламира национален суверенитет, икономическа самодостатъчност и мащабни социални програми (наречени боливарски мисии).

Чавес дава тласък на „розовия прилив“, които потапя Латинска Америка в първото десетилетие на XXI век. Това е реакция срещу провалените политики на Международния валутен фонд и на господстващия неолиберализъм в региона, които значително увеличават икономическото неравенство и омразата спрямо Вашингтон.

Навсякъде е преследвана предъвканата, но доказала се реторика на противопоставяне на обеднелите изстрадали „гаврошовци“ срещу облажилия се елит. 

Четири нюанса „розово“

„Розови“, че чак и „червени“ на места президенти никнат като гъби в Бразилия (Луис Инасио Лула да Силва – 2003 г.), Боливия (Ево Моралес – 2006 г.), Еквадор (Рафаел Кореа – 2006 г.), Аржентина (Нестор Киршнер – 2003 г.), Никарагуа (Даниел Ортега – 2007 г.), Уругвай (Табаре Вазкес – 2005 г.), Перу (Алън Гарсия – 2006 г.), Чили (Мишел Бачелет – 2006 г.).

Няма да е справедливо да поставяме всички страни и политическите им класи под общ знаменател.

Професорът от Университета на Корнел Кенет Робъртс разделя правителствата в четири отделни категории:

В първата категория са включени администрации, в които „установила се политическа партия, която предхожда ерата на неолиберализма“, е „преминала през сериозен процес на идеологическа реновация и модернизация“. Уругвай е пример за подобна нация, която от системна гледна точка се доближава до типичните социалдемократически държави в Европа, но не разполага със средствата да осигури подобен стандарт на живот.

Втората категория се отнася за държави, при които „розовият прилив“ е подет от партия, „която е част от популистката традиция на Латинска Америка“. Робъртс посочва перонистите, и в частност Нестор Кишнер, който се отдръпва от САЩ и вместо това се опитва да подобри диалога със съседите си.

Третата и четвъртата категория са заети от новопоявили се политически групи. Разликата между тях се корени по въпроса дали „революцията“ идва „отгоре надолу“ (Чавес и Венецуела), или се дължи на масово социално движение „отдолу нагоре“ (Моралес и Боливия).

Ево Моралес. Снимка Архив Клуб Z

Робъртс посочва, че при първите две категории „розовият прилив“ е възникнал в резултат на „узряване на демокрацията и модернизация на лявото“, докато значително по-популистките и радикални образци от последните категории – „неуспех на представителните демократически институции да отвърнат ефективно на обществените нагласи и желания“.

Приливи и отливи

Латиноамериканските страни разчитат, че цените на петрола ще се запазят високи (по отношение на Венецуела той отговаря за 90 процента от износа) и че „китайското икономическо чудо“ от 10 процента ръст на БВП годишно ще се съхрани.

Те не са подготвени нито за световната икономическа криза, нито за забавянето на китайския растеж, камо ли за възхода на шистовия газ.

Така до средата на второто десетилетие на XXI в. в Буенос Айрес, Бразилия и Каракас например се наблюдава „консервативна вълна“:  

- Маурисио Макри става първият демократично избран десен лидер на Аржентина през 2015 г.;  

- Президентката на Бразилия Дилма Русеф наследи Лула да Силва на президентския пост и бе преизбрана през 2014 г. Тя бе сред лицата на лявата вълна в страната и до 2015 г. бе подкрепяна от повече от половината бразилци - рядко срещан феномен по тези ширини. По-малко от година след преизбирането рейтингът ѝ спадна до 9 процента и след обвинения в корупция и масови протести в Бразилия тя бе свалена от власт на 31 август 2016 г. Така през 2018 г. бившият военен Жаир Болсонаро спечели президентските избори в Бразилия и отмъкна властта от Работническата партия;  

Дилма Русеф. Снимка Архив Клуб Z

- Доверието у заменилия Чавес, Николас Мадуро, пада в „нокдаун“ и през 2019 г. се появява явен претендент за поста му в лицето на обожавания от САЩ (де факто от неолиберализма) Хуан Гуайдо.

Но се появяват признаци, че консервативният прилив започва да се отдръпва.  

- Перонистите си върнаха властта на президентските избори през 2019 г. и все още са съхранили популисткия си плам – вицепрезидентка е Кристина Фернандес де Киршнер (съпруга на Нестор и идеологическа „наследничка“), която управлява страната между 2007 и 2015 г.;  

Лула бе освободен от затвора и обеща да се разправи с Болсонаро. Заплахите му не са напразни – дори след като бе арестуван в подозрения за корупция, той остана сред най-популярните политици в Бразилия и щеше да спечели на изборите през 2018 г., ако му бе позволено да се яви;  

Революцията на Гуайдо се оказа буря в чаша вода. Поне засега.

Същевременно през 2018 г. втората лява вълна порази дори Мексико, която бе сред малкото държави, незасегнати от „розовия прилив“. Преди година за президент бе избран Андрес Мануел Лопез Обрадор.

Дори свалянето от власт на последния от „тримата мускетари“[2] Ево Моралес в средата на ноември не изхабява ентусиазма както на мнозина радикали, така и на умерените критици на западния капитализъм. 

„В“ като Вендета 2“

Възможно ли е по революционен път левите популисти да създадат по-справедлива алтернатива от западния антихуманен в много отношения капитализъм?

Интересна е позицията на словенския философ и марксист Славой Жижек.

„Готов съм да продам майка си в робство, за да изгледам „В“ като Вендета 2“.

Жижек осмива прехласването по филма „В“ като Вендета“, в които граждани с различен произход, религия и политическа идеология си слагат популярните маски на Гай Фокс и заедно събарят установилата се диктатура в Англия.

Кадър от филма "В като Вендета", в който гражданите на дистопична Великобритания са застанали пред парламента с маски на Гай Фокс. Снимка Уикипедия

Парламентът е взривен под звуците на мелодията и топовните гърмежи на „Увертюра 1812 година“. Жижек обаче не е впечатлен.

„Хората вземат властта и идва краят на филма. Добре приятели, хората взимат властта. Въпросът ми е какво се случва на следващия ден - обяснява той – Как ще реорганизират живота си ефективно. Това е великият провал на лявото днес (…). Големият аргумент на лявото срещу парламентарната демокрация е, че трябва да имаме социални движения отдолу. Да, но всеки може да види импотентността им, в частност при Гърция (СИРИЗА). Почти един ден по-късно те капитулираха. Постигнаха сделка с ЕС. Много ми е лесно да ги критикувам, да ги наричам предатели - какво можеха да направят? Освен празните фрази: „Искаме истинска демокрация“, „Гласът на народа трябва да бъде чут“. Какво означава това? Това е безсмислица“.

Жижек обръща внимание и на „розовия прилив“, като цитира „добрия си приятел – Ален Бадиу, въпреки че е луд маоист“.

„От самото начало той каза – това (успехът на лявата вълна в Латинска Америка) е нищо. Лула направи хубави неща, но това не е нов модел“. 

Словенецът критикува също левите интелектуалци, които се опияняват, когато протестират „1 милион души на площад „Тахрир“ (Кайро), 1 милион души на площад „Синтагма“ (Атина)“.

Според философа големият проблем на левите популисти е, че те проповядват „просветен социалдемократически Фукуянизъм“ (лидерите на протестите осъждат неолиберализма без да предлагат алтернативи на капитализма).

Затова дори след като взимат властта са принудени да се съобразяват с установения международен ред и също като СИРИЗА са обречени на провал.    

Въпреки идеологическата съпротива и исторически рани невъзможно е за страните от Латинска Америка да се изолират от икономически гиганти като САЩ.

Както впрочем за Европа ще става все по-трудно да игнорира Китай. Няма начин да се предположи дали завръщането на левите популисти е тенденция, която ще устои на времето.

Възможно е при първите сериозни трусове на следващата рецесия „розовият оттенък“ да бъде изтрит от континента за десетилетия напред и да настъпи ера на балансирани политици, които да странят от популистката реторика.

И все пак говорим за Латинска Америка. Там търпението е дефицит.

А недоволството от цената на едно билетче е способно да еволюира в призиви за оставки от 200 000 гърла в Сантяго.

Които прегракват, докато орат морето за този, дето духа. 

[1] Масова лява вълна в Латинска Америка от края на XX и началото на XXI в., която засяга мнозинството от държавите на континента.   

[2] В „Краят на историята“ Франсис Фукуяма предрича, че е настъпил краят на идеологическата еволюция на обществото и че западната либерална демокрация необезпокоявано ще превземе света.

[3] Кристина Фернандес де Киршнер определя Уго Чавес, Инасиу Лула да Силва и Ево Моралес за „тримата мускетари“ на „розовия прилив“. 

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Няма "лява вълна".

Има упорита борба на обикновените хора с грабителската олигархия.

А тази в Латинска и Южна Америка, която играе по свирката и за интересите на американската грабителска олигархия, е една от най-отвратителните.

Ето кратък списък на американските военни операции в подкрепа на латино- и южноамериканските главорези и срещу интересите на народите там.

Argentina 1890 Troops Buenos Aires interests protected

Chile 1891 Troops Marines clash with nationalist rebels

Haiti 1891 Troops Black workers revolt on U.S.-claimed Navassa Island defeated

Nicaragua 1894 Troops Month-long occupation of Bluefields

Panama 1895 Naval, troops Marines land in Colombian province

Nicaragua 1896 Troops Marines land in port of Corinto

Cuba 1898- Naval, troops Seized from Spain, U.S. still holds Navy base at Guantanamo

Puerto Rico 1898- Naval, troops Seized from Spain, occupation continues

Nicaragua 1898 Troops Marines land at port of San Juan del Sur

Nicaragua 1899 Troops Marines land at port of Bluefields

Honduras 1903 Troops Marines intervene in revolution

Dominican Republic 1903-04 Troops U.S. interests protected in Revolution

Cuba 1906-09 Troops Marines land in democratic election

Nicaragua 1907 Troops "Dollar Diplomacy" protectorate set up

Honduras 1907 Troops Marines land during war with Nicaragua

Panama 1908 Troops Marines intervene in election contest

Nicaragua 1910 Troops Marines land in Bluefields and Corinto

Honduras 1911 Troops U.S. interests protected in civil war

Cuba 1912 Troops U.S. interests protected in Havana

Panama 1912 Troops Marines land during heated election

Honduras 1912 Troops Marines protect U.S. economic interests

Nicaragua 1912-33 Troops, bombing 20-year occupation, fought guerrillas

Mexico 1913 Naval Americans evacuated during revolution

Dominican Republic 1914 Naval Fight with rebels over Santo Domingo

Mexico 1914-18 Naval, troops Series of interventions against nationalists

Haiti 1914-34 Troops, bombing 19-year occupation after revolts

Dominican Republic 1916-24 Troops 8-year Marine occupation

Cuba 1917-33 Troops Military occupation, economic protectorate

Panama 1918-20 Troops "Police duty" during unrest after elections

Honduras 1919 Troops Marines land during election campaign

Guatemala 1920 Troops 2-week intervention against unionists

Honduras 1924-25 Troops Landed twice during election strife

Panama 1925 Troops Marines suppress general strike

El Salvador 1932 Naval Warships sent during Faribundo Marti revolt

Uruguay 1947 Nuclear threat Bombers deployed as show of strength

Puerto Rico 1950 Command operation Independence rebellion crushed in Ponce

Guatemala 1954-? Command operation, bombing, nuclear threat CIA directs exile invasion and coup d'Etat after newly elected government nationalizes unused U.S.'s United Fruit Company lands; bombers based in Nicaragua; long-term result: 200,000 murdered

Panama 1958 Troops Flag protests erupt into confrontation

Cuba 1961 Command operation CIA-directed exile invasion fails

Cuba 1962 Nuclear threat, naval Blockade during missile crisis; near-war with Soviet Union

Panama 1964 Troops Panamanians shot for urging canal's return

Dominican Republic 1965-66 Troops, bombing Marines land during election campaign

Guatemala 1966-67 Command operation Green Berets intervene against rebels

Chile 1973 Command operation CIA-backed coup ousts democratically elected Marxist president

El Salvador 1981-92 Command operation, troops Advisors, overflights aid anti-rebel war, soldiers briefly involved in hostage clash; long-term result: 75,000 murdered and destruction of popular movement

Nicaragua 1981-90 Command operation, naval CIA directs exile (Contra) invasions, plants harbor mines against revolution; result: 50,000 murdered

Honduras 1982-90 Troops Maneuvers help build bases near borders

Grenada 1983-84 Troops, bombing Invasion four years after revolution

Bolivia 1987 Troops Army assists raids on cocaine region

Panama 1989 Troops, bombing Nationalist government ousted by 27,000 soldiers, leaders arrested, 2000+ killed

Haiti 1994- Troops, naval Blockade against military government; troops restore President Aristide to office three years after coup
Иван Митев's picture
Иван Митев
Иван Митев

За капитализма

Сега централната банка неправилно въвежда в употреба пари.
При наличие на фаталната грешка на централната банка е с нарастващи щети.
При запазване на грешката на централната банка, манипулираният икономически растеж създава условия за допълнителни щети.
Причинителят на сегашните щети не е капитализма, а фаталната грешка на централната банка.
Спасението от катастрофалната криза е възможно.
За устойчив държавен просперитет е необходимо централната банка правилно да въвежда в употреба пари.
В бъдеще хората ще живеят при капитализъм с централна банка, която по правилен начин въвежда в употреба пари.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво мислите за извънредното положение, въведено заради коронавируса?