„Определено има недостиг на 72-годишни уелски мъже в номинациите за „Оскар“, казва актьорът Джонатан Прайс в интервю за „Гардиън“ по повод първата си номинация за „Оскар“. Отбелязва, че трябва да го отличат в категорията „изгряваща звезда“.

На 13 януари Филмовата академия на САЩ най-сетне го забеляза и номинира за главна мъжка роля  изпълнението му в „Двамата папи“. В продукцията на „Нетфликс“ Прайс играе кардинал Хорхе Берголио, бъдещия папа Франциск. Приликата със светия отец е поразителна, но не по-малко органичен е и като Дон Кихот в „Човекът, който уби Дон Кихот“ на Тери Гилиъм, като Върховния врабец в „Игра на тронове“, като злодея от „007: Винаги ще има утре“ или като съпруга от „Съпругата“, където си партнира с Глен Клоуз.

Въпреки успеха на „Двамата папи“, Джонатан Прайс споделя, че останал много изненадан от номинацията, въобще не я очаквал. Разбира за нея, излизайки от банята, когато телефонът му започнал да звъни и от тогава не е спирал. Поканата му да се снима в „Двамата папи“ е дело на познавач, отбелязва журналистът Зан Брукс.

Кариерата му преминава в театъра, макар да има големи роли и в киното – но за театроведите той е най-добър като Шайлок във „Венецианският търговец“. Прайс винаги стои далече от прожекторите – около него няма скандали, свързани с недоразбрани изказвания, над главата му не висят обвинения в сексуален тормоз. Името му нашумява единствено покрай един случай от 1991 г., когато на „Бродуей“ играе евразийски сводник. Профсъюзът на актьорите определя ролята като „оскърбление за азиатското общество“ и настоява за оттеглянето му от представлението. Заради мащабната негативна кампания спектакълът едва не пада от афиша.

Трийсет години по-късно Прайс твърди, че разбира възраженията на профсъюза.

„Бях уверен, че не изобразявам стереотип – казва Прайс сега пред „Гардиън“. – Но всичко, което можех да направя тогава, е да се оттегля и да оставя другите да спорят. Получих подкрепа от странни и нежелани среди. Чарлтън Хестън ми изпрати снимка в ролята на Фу Манчу с подпис „От един жълтурко към друг“. Тогава си помислих: „Аз не правя това, Чарлтън. Благодаря за подкрепата ти.“

Прайс е роден през 1947 г. в Холиуел, Уелс. Противно на това, което смятат мнозина (включително Мел Брукс, с когото правят специално новогодишно предаване през 1983 г.), той не е евреин. Всъщност е келт, отгледан като презвитерианец, син на миньор, който по-късно си отваря „Плод и зеленчук“. Прайс напуска Холиуел на 18. Казва, че пази смесени спомени от детството си. Не се връща в родния град толкова често, колкото би трябвало, макар и днес в местната кръчма да виси огромен негов портрет. Но преди няколко години се прибира за среща на класа си.

„Мислех си: „О, боже, всички те изглеждат наистина стари. Слава богу, че аз не изглеждам така“. Направихме си обща снимка. И когато ми я пратиха – разказва той със смях, – сред всички тези стари хора видях просто още един стар човек.“

На въпрос кои свои роли смята за пренебрегнати, Прайс се затруднява да отговори.

„Напомня ми за споровете днес за жените, които е трябвало да бъдат номинирани, или за хората от етническите малцинства, които е трябвало да бъдат признати. Хората забравят, че това е състезание, търси се най-добрият. Когато гласувам или когато гледам филм, аз не си мисля: „О, филмът е на режисьорка, следователно ще го гледам по различен начин“. Просто го гледам като филм и го преценявам като такъв“, казва той.

Журналистът, който го интервюира, се опитва да го предизвика, отбелязвайки, че няма обективен стандарт и гласуващите реално се влияят от фактори като пол, етнос, икономическо положение. Хората отправят критики към Академията, защото чувстват, че тя не е представителна за киноизкуството като цяло. С разширяване на гласуващите ще се увеличи и разнообразието при номинираните.

„Е, може и така да се каже – отвръща актьорът. – Но идеята, че ако вкараш повече африкано-карибски гласуващи, те ще гласуват само за африкано-карибски филми, е снизходителна. Все едно аз да гласувам само за уелски филми. Понякога не мога да повярвам, че водим подобни спорове. Това е само една глупава награда.“

Отбелязва, че хората имат стаден инстинкт, който може да се забележи ясно в политиката, в обществото и, разбира се, във филмовата индустрия – и виждат света през личната си гледна точка или през личната си оскарова номинация.

"Площад Славейков"