Article_top

На 27-и януари всяка година отбелязваме Международния възпоменателен ден на Холокоста, обявен за такъв с Резолюция на Общото събрание на ООН през 2005 г. Малко странно е, че на държавите по света са били необходими 60 години, но нейсе. С тревога обаче отбелязваме тази дата днес, когато се навършват 75 години от освобождаването на оцелелите от концлагера Аушвиц. С тревога, защото все повече нарастват антисемитските прояви, но и с тревога, защото паметта за Холокоста сякаш отслабва. Истината е жестока и има хора, които искат да я подменят – първоначално с полуистини, после с цели лъжи.

Най-вероятно щях да отбележа този ден така, както съм правил и други години – с посочване на някоя от статиите по темата, които са писани от хора, запознати добре с машината на злото, каквато е нацистката система за изтребление на един цял народ.

Но прочетох преди няколко дни изказването на президента Румен Радев, направено в Израел на 23-и януари 2020 г., когато държавни глави и високи гости от цял свят се събраха, за да отбележат 75-ата годишнина от освобождението на Аушвиц. Според сайта на президента, той е казал следното:

„България е тук с високо вдигнато чело, защото не допусна нито един български евреин да бъде изпратен в лагерите на смъртта и можем само да се гордеем с този подвиг на българския народ, който тук се цени изключително високо.“

Същото е цитирано и в други издания, така че нямаме основание да се съмняваме в предаденото. А в тези думи се корени един голям проблем. И той не е само в използваната дума “изпратен”, сякаш става дума за пощенска пратка.

Проблемът е, че казаното от президента Радев  противоречи на:

Признанието, направено от президента Първанов по време на визита в Израел през 2008 г.,  за това, че царското правителство е отговорно за депортацията през 1943 г. на 11 343 евреи от окупираните (“присъединени”) земи в Тракия, Македония и Пирот: „Когато изразяваме оправданата си гордост от това какво сме направили за спасяването на евреите, не забравяме, че по същото време в България имаше антисемитски режим и не отхвърляме отговорността си за съдбата на повече от 11 000 евреи, които бяха депортирани от Тракия и Македония  лагерите на смъртта.“

Историческите факти – депортираните (“изпратените“?!) от царство България евреи само формално не са били “български”, защото не им е дадено поданство – само на тях, от всички хора в окупираните земи.

Логиката, защото се подчертава спирането на депортацията за “български евреи”, но не се споделя, че тя си има начало – когато са депортирани други евреи, 11 343 души,  “изпратени” от царските служители тъкмо в лагерите на смъртта, по-точно – в Треблинка. Хората по света отбелязват това – вкл. и медиите. Например Националното обществено радио на САЩ в материала си от 2013 г. тук или София Глоуб – тук

Редица изказвания на израелски политици, които винаги казват истината, а именно, че България спаси по-голямата част от своите евреи. Казват го обикновено в едно и също изречение с благодарността си, за която някои политици настояват да получават непрекъснато.

Всичко, което е описано в музеите на Холокоста по света, вижте туктук или тук; последното е от същия музей Яд Вашем, където е направено изказването!

Различни статии и книги по темата, някои със сериозен исторически преглед, сред които тазитазитази, както и книгата “Правни аспекти  на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944)” или пък доста богатата на факти книга “Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943.” Някои дискусии онлайн могат да се намерят и тук, както и в моя сайт.

Здравия разум, защото внуците и правнуците би трябвало да не изтъкват непрекъснато едно от действията на дедите си, като премълчават другите техни действия, сред които:

- Приемането на антисемитското законодателство от Народното събрание;

- Отнемането на имущество на евреите;

- Налагането на непосилни данъци;

- Недаването на българско поданство на евреите от “новите”, “освободени” земи в Тракия, Македония и Пиротско;

- Започването на депортацията, което става по нареждане на същия цар и правителство, които впоследствие я спират. Още повече, че началото е доброволно, а спирането е под натиск на гражданското общество, т.е. държавата не може да претендира за добро отношение към оцелелите евреи, само защото е изпратила на заколение 1/5 от тях, а останалите е изпратила в лагери, отнела им е имуществото и правата, но “все пак ги е оставила живи”, както студено казват някои. 

Когато президентът заявява, при това не къде да е, а именно в Яд Вашем(sic!), че “България е тук с високо вдигнато чело…”, това е опит да се заобиколи историята, като се използва хлъзгавата формулировка: “… защото не допусна нито един български евреин да бъде изпратен в лагерите на смъртта…” (получер шрифт от мен – В.М.).

От гледна точка на законите на царство България, това е така, ако говорим само и единствено за евреите на територията на царство България към 01.03.1941 г. Но има и български евреи, които са на териториите на европейските държави, превзети от Германия след 1-ви септември 1939 г., които царството е “допуснало” да бъдат не просто изпратени, а направо захвърлени на сигурна смърт в концентрационните лагери.

А какво се случва с тези 11 343 евреи, които са на окупираните (“обединените”) територии? По специално приетите закони на царството, на тези евреи не е било дадено българско поданство. На всички други хора, живеещи в тези земи, такова гражданство е дадено, но на евреите – не!

Но нима депортацията (“изпращането“??) на 11 343 евреи е по-малко престъпление, защото те не са “български”? Разбира се, че не! Депортацията на мирно население е и военно престъпление, и престъпление срещу човечеството – и няма никакво значение дали депортираните са граждани или поданици на страната, осъществяваща депортацията, или са граждани на друга страна, или са без гражданство. Достатъчното условие е те да са мирни граждани. Каквито са всички евреи на територията и на “стара” България, и на “присъединените” земи!

Затова, преди днешната държава да изправи (високомерно и надменно?) високо челото си, е добре да сведе глава пред паметта на онези 11 343 души, които царство България е депортирало, чието имущество е отнето, за чието убийство е заплатило (250 райхсмарки за възрастен, 125 – за деца, а бебетата са били “обработени” от нацистите в Треблинка безплатно!).

Благодарността не бива да се изисква, доброто дело не бива да се натяква

Истината не бива да се замита под килима, върху който да се поставя доброто дело, заради което днес някои политици да вдигат “гордо” “чело” като забравят, че хората, реално участвали в спирането на депортацията – Димитър Пешев, екзарх Стефан, екзарх Кирил и др. след 9-и септември бяха затворени, заточени и оставени на терора на болшевишкия сталински режим, наложен в България от СССР. Тези политици трябва да не забравят, че оцелелите евреи в огромната си част предпочетоха да напуснат България и да отидат в Израел, защото виждаха, че комунистическа България не е по-различна от лагерите, в които бяха затворени и които някой хора днес се опитват да представят за “специален план” за “спасяването им”.

Скромността краси човека, казват старите хора, а горделивостта е качество, което не е донесло никому нищо добро.

Държавата трябва да бъде по-скромна в желанието си да се самоизтъкне, особено за действия, за които нито тя, нито днешните ѝ граждани имат каквато и да е заслуга.

Доброто сторено дело ще бъде винаги в паметта на оцелелите български евреи (защото, както е добре известно, от депортираните почти никой не е останал жив!) и не е нужно да се натяква непрекъснато на наследниците им и да се иска те да изразяват благодарността си винаги и по всяко време.

Ако България казва истината по всяко време, ако тази истина бива изричана от всеки държавен глава и министър – така, както правят националния координатор за борба с антисемитизма Георг Георгиев или външният министър Екатерина Захариева, тогава и светът, и Израел, и всички оцелели и техните наследници ще гледат към държавата с уважение, а не със смесени чувства: защото само една силна държава е в състояние да признае и доброто, и лошото в своята история.

* Текстът на Вени Марковски е публикуван в блога му, откъдето го препечатваме с негово позволение. Подзаглавието е на Клуб Z.

 

На 27-и януари всяка година отбелязваме Международния възпоменателен ден на Холокоста, обявен за такъв с Резолюция на Общото събрание на ООН през 2005 г. Малко странно е, че на държавите по света са били необходими 60 години, но нейсе. С тревога обаче отбелязваме тази дата днес, когато се навършват 75 години от освобождаването на оцелелите от концлагера Аушвиц. С тревога, защото все повече нарастват антисемитските прояви, но и с тревога, защото паметта за Холокоста сякаш отслабва. Истината е жестока и има хора, които искат да я подменят – първоначално с полуистини, после с цели лъжи.

Най-вероятно щях да отбележа този ден така, както съм правил и други години – с посочване на някоя от статиите по темата, които са писани от хора, запознати добре с машината на злото, каквато е нацистката система за изтребление на един цял народ.

Но прочетох преди няколко дни изказването на президента Румен Радев, направено в Израел на 23-и януари 2020 г., когато държавни глави и високи гости от цял свят се събраха, за да отбележат 75-ата годишнина от освобождението на Аушвиц. Според сайта на президента, той е казал следното:

„България е тук с високо вдигнато чело, защото не допусна нито един български евреин да бъде изпратен в лагерите на смъртта и можем само да се гордеем с този подвиг на българския народ, който тук се цени изключително високо.“

Същото е цитирано и в други издания, така че нямаме основание да се съмняваме в предаденото. А в тези думи се корени един голям проблем. И той не е само в използваната дума “изпратен”, сякаш става дума за пощенска пратка.

Проблемът е, че казаното от президента Радев  противоречи на:

Признанието, направено от президента Първанов по време на визита в Израел през 2008 г.,  за това, че царското правителство е отговорно за депортацията през 1943 г. на 11 343 евреи от окупираните (“присъединени”) земи в Тракия, Македония и Пирот: „Когато изразяваме оправданата си гордост от това какво сме направили за спасяването на евреите, не забравяме, че по същото време в България имаше антисемитски режим и не отхвърляме отговорността си за съдбата на повече от 11 000 евреи, които бяха депортирани от Тракия и Македония  лагерите на смъртта.“

Историческите факти – депортираните (“изпратените“?!) от царство България евреи само формално не са били “български”, защото не им е дадено поданство – само на тях, от всички хора в окупираните земи.

Логиката, защото се подчертава спирането на депортацията за “български евреи”, но не се споделя, че тя си има начало – когато са депортирани други евреи, 11 343 души,  “изпратени” от царските служители тъкмо в лагерите на смъртта, по-точно – в Треблинка. Хората по света отбелязват това – вкл. и медиите. Например Националното обществено радио на САЩ в материала си от 2013 г. тук или София Глоуб – тук

Редица изказвания на израелски политици, които винаги казват истината, а именно, че България спаси по-голямата част от своите евреи. Казват го обикновено в едно и също изречение с благодарността си, за която някои политици настояват да получават непрекъснато.

Всичко, което е описано в музеите на Холокоста по света, вижте туктук или тук; последното е от същия музей Яд Вашем, където е направено изказването!

Различни статии и книги по темата, някои със сериозен исторически преглед, сред които тазитазитази, както и книгата “Правни аспекти  на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944)” или пък доста богатата на факти книга “Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943.” Някои дискусии онлайн могат да се намерят и тук, както и в моя сайт.

Здравия разум, защото внуците и правнуците би трябвало да не изтъкват непрекъснато едно от действията на дедите си, като премълчават другите техни действия, сред които:

- Приемането на антисемитското законодателство от Народното събрание;

- Отнемането на имущество на евреите;

- Налагането на непосилни данъци;

- Недаването на българско поданство на евреите от “новите”, “освободени” земи в Тракия, Македония и Пиротско;

- Започването на депортацията, което става по нареждане на същия цар и правителство, които впоследствие я спират. Още повече, че началото е доброволно, а спирането е под натиск на гражданското общество, т.е. държавата не може да претендира за добро отношение към оцелелите евреи, само защото е изпратила на заколение 1/5 от тях, а останалите е изпратила в лагери, отнела им е имуществото и правата, но “все пак ги е оставила живи”, както студено казват някои. 

Когато президентът заявява, при това не къде да е, а именно в Яд Вашем(sic!), че “България е тук с високо вдигнато чело…”, това е опит да се заобиколи историята, като се използва хлъзгавата формулировка: “… защото не допусна нито един български евреин да бъде изпратен в лагерите на смъртта…” (получер шрифт от мен – В.М.).

От гледна точка на законите на царство България, това е така, ако говорим само и единствено за евреите на територията на царство България към 01.03.1941 г. Но има и български евреи, които са на териториите на европейските държави, превзети от Германия след 1-ви септември 1939 г., които царството е “допуснало” да бъдат не просто изпратени, а направо захвърлени на сигурна смърт в концентрационните лагери.

А какво се случва с тези 11 343 евреи, които са на окупираните (“обединените”) територии? По специално приетите закони на царството, на тези евреи не е било дадено българско поданство. На всички други хора, живеещи в тези земи, такова гражданство е дадено, но на евреите – не!

Но нима депортацията (“изпращането“??) на 11 343 евреи е по-малко престъпление, защото те не са “български”? Разбира се, че не! Депортацията на мирно население е и военно престъпление, и престъпление срещу човечеството – и няма никакво значение дали депортираните са граждани или поданици на страната, осъществяваща депортацията, или са граждани на друга страна, или са без гражданство. Достатъчното условие е те да са мирни граждани. Каквито са всички евреи на територията и на “стара” България, и на “присъединените” земи!

Затова, преди днешната държава да изправи (високомерно и надменно?) високо челото си, е добре да сведе глава пред паметта на онези 11 343 души, които царство България е депортирало, чието имущество е отнето, за чието убийство е заплатило (250 райхсмарки за възрастен, 125 – за деца, а бебетата са били “обработени” от нацистите в Треблинка безплатно!).

Благодарността не бива да се изисква, доброто дело не бива да се натяква

Истината не бива да се замита под килима, върху който да се поставя доброто дело, заради което днес някои политици да вдигат “гордо” “чело” като забравят, че хората, реално участвали в спирането на депортацията – Димитър Пешев, екзарх Стефан, екзарх Кирил и др. след 9-и септември бяха затворени, заточени и оставени на терора на болшевишкия сталински режим, наложен в България от СССР. Тези политици трябва да не забравят, че оцелелите евреи в огромната си част предпочетоха да напуснат България и да отидат в Израел, защото виждаха, че комунистическа България не е по-различна от лагерите, в които бяха затворени и които някой хора днес се опитват да представят за “специален план” за “спасяването им”.

Скромността краси човека, казват старите хора, а горделивостта е качество, което не е донесло никому нищо добро.

Държавата трябва да бъде по-скромна в желанието си да се самоизтъкне, особено за действия, за които нито тя, нито днешните ѝ граждани имат каквато и да е заслуга.

Доброто сторено дело ще бъде винаги в паметта на оцелелите български евреи (защото, както е добре известно, от депортираните почти никой не е останал жив!) и не е нужно да се натяква непрекъснато на наследниците им и да се иска те да изразяват благодарността си винаги и по всяко време.

Ако България казва истината по всяко време, ако тази истина бива изричана от всеки държавен глава и министър – така, както правят националния координатор за борба с антисемитизма Георг Георгиев или външният министър Екатерина Захариева, тогава и светът, и Израел, и всички оцелели и техните наследници ще гледат към държавата с уважение, а не със смесени чувства: защото само една силна държава е в състояние да признае и доброто, и лошото в своята история.

* Текстът на Вени Марковски е публикуван в блога му, откъдето го препечатваме с негово позволение. Подзаглавието е на Клуб Z.

Коментари

Периодически из "опозиционните" медии

току се размирише по някой псевдо-авторитет и почне да не може да се диша.

Комунистите се крепят един-друг.

Особено когато комунизмът е размесен с ционизъм.
Gotse Delchev's picture
Gotse Delchev
Gotse Delchev

По политически причини

По политически причини истината около спасяването на българските евреи и не спасяването на евреите от „присъединените земи“ продължава да е тайна.

НЕ СЕ ЗНАЕ СЪС СИГУРНОСТ дали Борис Трети изобщо е можел да даде някаква защита на евреите от новите земи, при условие, че над главата си има човек със звероподобно поведение.

Защо например Сталинска Русия изби всички поляци в Катинската гора. Като имаш зверове като Хитлер и Сталин, не всичко може да СЕ СЛУЧИ по най-добър начин.
Добивам чувство, че поради политически хитрувания самите българи прикриват цялата истина. А този въпрос е важен и дори отдавна е трябвало да влезе неокастрен в учебниците по история. А и съдбата на Пешев и екзарх Кирил, Стефан иколегите му след 44 г. не е трябвало да се прпемълчава.
Били са смъртоносни години и въпреки това българите са спасили това, което е можело да бъде спасено.

Датчаните също са спасили това, КОЕТО Е МОЖЕЛО ДА БЪДЕ СПАСЕНО.
Martin Martinov's picture
Martin Martinov
САМОсеПИТАМ

И що не се казва

в това писание и още нещо.. Защо се започва с изпращането на евреите.. И не даване на гражданство из новите територии..
Но не и защо отиваме и окупираме (“обединените”) територии?
И не признаваме, че в България е имало фашизъм..
Нали се борим да говорим пълната истина?

Калин

Ами като не се иска благодарност, защо така наречените "борци против фашизма" половин век вземаха тлъсти пенсии и привилегии.
Авторът може би знае...
Емил Коцев's picture
Емил Коцев
Емил Коцев

И преди бях посещавал

И преди бях посещавал Доминикана, но едва сега научих, че там живее голяма еврейска общност - малък град в близост до Пуерто Плата е почти изцяло еврейски.
Оказа се, че Доминикана е една от малкото страни в света, която е приела доброволно хиляди прокудени евреи и те сега й се отплащат, както те си. знаят! (Доминикана има ВБП два пъти по голям от България при около 12 мил. население и среден доход на човек почти изравнен с този в България.)
Разказвам всичко това, защото съм сигурен, че в България това се знае от малцина и защото това наистина е пример, че истинската благодарност много често няма нищо общо с натрапчивата показност.
Хубаво е да правиш добрини, но нека преценката за това е на другите.

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията

Анкета

Страх ли ви е от новия коронавирус SARS-CoV-2?