Българският политически вододел се мести и вече не е по класическата линия, разделяща червено и синьо.

Европа мести българския вододел, подчертавайки преобразуващата си сила.

Днес той минава все по-често между привържениците и противниците на нейната Зелена сделка.

Този вододел не е само български. Той е европейски и световен и по него България става все повече като Европа и като света.

Това е вододелът между консерватори от една страна и либерали, зелени и социалисти/социалдемократи от друга.

Българската особеност е, че у нас социалистите не са като света и по им харесва при консерваторите, макар по основни неща да не се разбират.

Недоверието, скептицизма, а понякога и нескритото озлобление срещу Европа, или поне срещу мейнстрийм Европата ги събират.

Довчера, исторически погледнато, българските консерватори, либерали и зелени бяха от едната страна на вододела - в общия кюп на СДС, за Европа. Но днес, когато за българина ЕС вече не е мечта, а реалност, не са.

Символът на СДС, бившият премиер Иван Костов, е против Зелената сделка на ЕС (виж. неотдавнашното му интервю за в. "Банкер").

Днешният български министър-председател Бойко Борисов май също си пада "консерва", ако използваме речника на Алеко Константинов и неговия герой Бай Ганю.

Борисов смята, че Зелената сделка е лицемерна и цитира за това аргументи, типични за консервативния лагер.

Според него тя е твърде радикална и откъсната от икономическите реалности. Поради това може да стовари тежко бреме върху по-слабите източни икономики в Европа, включително и върху българската.

Докато Европа си налага скъпи ограничения, други нововъзникващи пазарни икономики като Индия и Китай ще продължават да бълват СО2 и да унищожават глобалния ефект от усилията ѝ.

В балкански мащаб ние от ЕС (България, Гърция и Румъния) ще пазим, а те извън ЕС (Турция и Западните Балкани) ще цапат.

Аргументите на консерваторите изглеждат разумни. Защото наистина са такива. И разумната власт би трябвало да ги отчита.

Те обаче не разказват историята до края.

Зелената сделка предвижда масивен фонд за подпомагане на икономиките, на които ще бъде трудно да платят цената ѝ. Комисията има предложение за него, но то трябва да се договори в следващия седемгодишен бюджет на ЕС (2021 - 2027 г.). Първата среща на върха на ЕС за него ще бъде на 20 февруари. Какво ще каже на нея Борисов на европейските си партньори? Само че са лицемерни ли? Едва ли от това ще има особена полза както за България, така и за Европа.

Ясно е, че България ще иска. Въпросът е какво - повече европейска финансова помощ за прехода към безвъглеродна икономика или повече традиционна помощ за базовата инфраструктура и социалноикономическо сближаване? И двете заедно - няма как. В следващата Многогодишна финансова рамка на ЕС  приходите намаляват (защото  Великобритания си отива), а разходите се увеличават, защото към традиционните пера се прибавят нови - климат, отбрана, миграция, иновации.

Европа не е толкова глупава, колкото изглежда от нашите високи сини планини. Тя знае, че Китай, Индия, че и САЩ на Тръмп "ще цапат", докато тя си усложнява живота, пазейки климата. Само че Европа е най-големият свободен пазар в света и тя има лостове да принуди глобалните си партньори да се съобразяват с нея. Искате да ни продавате стоки и услуги с голям въглероден отпечатък? Платете данък за това, иначе губите достъп до пазара ни.

Тук въпросът не е дали такава политика е реално осъществима, а дали Европа ще запази единството и последователността да я осъществява. Все пак Зелената сделка започва сега, а до постигането на целите ѝ остават 30 години, т.е. шест нормални европейски политически цикъла. В края им сегашните архитекти на сделката може да не са вече между живите. Със сигурност няма да са между тях политически.

Отстояването на сделката ще бъде предизвикателство, като се има предвид, че световни и регионални сили дължат статута си и вътрешната си стабилност предимно на износа на минерални горива. Представете си политическите последствия на това светът да спре да използва петрол, газ и въглища. Даваме ли си винаги и сметка за политическата страна на понятието енергийна независимост?

За зло или за добро Всевишния така е подредил нашия грешен свят, че там, където има изобилие на нефт и газ, има дефицит на свобода и демокрация и обратното. С малки изключения, едно от които е голямо - САЩ. Но то е и отскоро. Благодарение на експлоатацията на шистовите залежи. От които България се страхува и гнуси. Но Полша например - не. Тя по се страхува и гнуси от "Газпром". Всеки с историята си.

Та въпросът за Зелената сделка може да бъде преведен и като: свобода или горива?

Пак в духа до добрия консервативен реализъм трябва да констатираме реалното относително тегло на България. Не е лошо човек да се запита какво печеля аз и какво би загубил цял народ, когато наричам някого (доста по-тежък от мене) "лицемер".

Разбира се, че можем да протестираме срещу Зелената сделка. Можем ли обаче да я спрем? Дори в нерушим (много трудно) съюз със себеподобните в ЕС не можем. Дори на страната ни за застане цялата Вишеградска четворка, към която Борисов все повече инстинктивно и подобно на Корнелия Нинова клони.

Първата, Макроновата, скорост на Европа ще стане много по-бърза от нашата и ще каже: ЕС не може да продължава да се движи с темпото на най-бавните си членки. Не сме ви приели, за да ви влачим, докато Китай ни изпреварва, САЩ ни изоставят, а Русия ни търси цаката.

Ако сега не се затича, Европа ще стане нещо средно между музей и старчески дом на открито. И ще последват Фрекзит, Германекзит и други мечти на Путин.

Тази реалност изправя българите пред екзистенциален избор подобен на оня от предприсъединителния им период - реакторите или Европа? Сега ще бъде обаче - възобновяемите енергии или кюмюра? На Марица - Изток. Родния кюмюр, повечето от който е пепел. Тогава, преди 13 години България събра сила и ум да направи правилния избор. Дано сега не се изложи.

И още  - знам, че е трудно (не само у нас) - но да се опитаме да погледнем отвъд края на този мандат и следващите избори. Дори отвъд собствения си кратък живот. Въпросът за Зелената сделка е за това ще ни има ли? Ще живеят ли и как децата ни? Колко още пожари, урагани, суши, глад, наводнения трябват, за да го разберем?