Article_top

След 11 септември 2011 г. САЩ затънаха в тресавището на т.нар. „безкрайни войни“ в Близкия изток. Според изчисленията на университета „Браун“, Масачузетс, публикувани в „Бизнес инсайдър“, финансовото им изражение се равнява на около 15% от американския БНП или 6,4 трилиона долара,. През последните години Вашингтон се опитва да приключи участието си в тези войни, както поради огромните разходи, така и поради констатацията, че Близкият изток е отклонил Америка от стратегическото предизвикателство, което ѝ отправя Китай – държава, която е далеч по-важна от икономическа и политическа гледна точка.

Началото на това изтегляне от региона бе положено от Обама през 2009 г. и то продължи при Тръмп. Това на свой ред предизвика дестабилизиране на Близкия изток и Северна Африка и доведе до появата на „Ислямска държава“. Освен това, този обширен регион стана арена на пряка външна намеса на държави като Русия, Турция и Иран. На този фон продължиха кризисните процеси и упадъкът, обхванал политиката, икономиката и социалните отношения във повечето страни от региона – Ирак, Сирия, Ливан, Йемен, Либия, Судан, както и Афганистан. Причините за това се крият в лошото управление, икономическия спад, пълната корумпираност на управляващите и контрола на въоръжените милиции върху държавните структури.

След свалянето на режима на Муамар Кадафи Либия се превърна в арена на сблъсъка на противоречиви интереси. Страната бе разпокъсана и отделните ѝ части попаднаха под контрола на конкуриращи се ислямски въоржени милиции. Съответно в Либия има две правителства и два парламента, две централни банки и десетки въоръжени милиции. Днес тя се превърна в символ за пълното разпадане на големи части от арабския свят, като същевременно представлява заплаха за европейската сигурност, тъй като е африканската врата към южните граници на континента. Либия стана и арена на сблъсъка между интересите на Катар и Турция, от една страна, и Египет, ОАЕ и Саудитска Арабия – от друга. Освен това има и второ ниво на конфронтиране между Русия и Турция, както и между Франция и Италия.

Докато единият „лагер“ подкрепя и въоръжава контролиращия Източна Либия фелдмаршал Халифа Хафтар, другият прави същото за международно признатото правителство в столицата Триполи начело с министър-председателя Файез ал Сарадж, което включва ислямисти . То е подкрепяно от движението „Мюсюлмански братя“, въоръжените милиции и местния клон на организацията Ал-Каида  (Бойна либийска група) под водачеството на базирания понастоящем в Турция Абдул Хаким Белхадж.

Русия се намеси в битката за Либия, използвайки отсъствието на Европа и на САЩ. През последните години Европейският съюз подкрепя правителството в Триполи, като премълчава обстоятелството, че то е контролирано от ислямистките милиции. Това се прави срещу обещанието на последните, че ще спрат имигрантските вълни от Африка. Проучване на Асошиейтед прес разкри, че Брюксел е платил 400 млн. евро на правителството на Сарадж за финансиране на програма за спиране на имигрантите. При това милионите просто са били присвоени от въоръжените милиции, контролиращи въпросното правителство, което само организира трафика на хора от Африка към Европа. Така се стигна до турската военна намеса за защита на ислямисткия режим в Триполи, застрашен от напредването на силите на Хафтар.

От друга страна наблюдаваме как Русия използва в подкрепа на Хафтар хиляди бойци от наемническата структура „Вагнер“, която преди това бе използвана в Сирия и в Централна Африка. Последният настоява за разоръжаването на милициите като предварително условие за започването на мирни преговори с Триполи. Ситуацията вече е извън контрол след неуспеха на преговорите между воюващите страни в Москва и Берлин. Вече е късно да върнем стрелките на часовника назад.

Ердоган и сирийските джихадисти

Ердоган се реши на открита военна намеса в либийската криза, след като през изминалите няколко години го правеше прикрито. Според „Сирийската обсерватория на правата на човека“ става дума за прехвърлянето на около 4000 джихадисти от Ал Каида и от групировката "Ислямска държава" (ИДИЛ) от района на Идлиб/Сирия в Либия. Операцията по прехвърлянето им бе извършена от  турската разузнавателна агенция МИТ. Това бе потвърдено и от френския президент Еманюел Макрон.

Освен това Анкара снабди милициите на Триполи с усъвършенствани дронове, както и с танкове, бронетранспортьори и зенитна артилерия. В Триполи бе разположена и турска военна база. Сирийските джихадисти получават от Анкара заплати в размер 2000 долара месечно. Въпросните джихадисти, принадлежащи към различни организации, са били рекрутирани от Ахмед ал-Шихаби, който се похвали по следния начин:

„Готови сме да отидем на джихад навсякъде…Нищо няма да ни спре…Нашите души и нашите деца са дар за Османския халифат“.

Според доклад на „Сирийската обсерватория на правата на човека“, друг лидер на милициите, който организира техния десант в Либия, е Махди ал-Харати, свързан с ислямистките отряди в Триполи. Той е либиец, макар че от 20 години е с ирландско гражданство. Преди това се е сражавал в Косово, Ирак и Афганистан. Бил е командир на милиция, наречена „Лиуа ал-умма“. Става дума за екстремистка ислямистка организация, включваща либийски и сирийски джихадисти и базирана в Идлиб. Ал-Харати поддържа тесни, макар и конфиденциални връзки с Ердоган, чието начало датира от 2010 година.

Тогава Ал-Харати бе на борда на турския кораб, опитал се да наруши морската блокада на Газа, но атакуван и овладян от израелските сили. Домът му в Ирландия бе обект на кражба с взлом през 2011 година, като съпругата му обяви кражбата на ценности на стойност 200 000 евро. След като през 2014 г. терористът бе избран същата година за кмет на Триполи. По късно  Ал-Харати  пое  командването на военния съвет на Триполи.

Наред с тези джихадисти, Ердоган хвърли на либийския фронт и турската наемническа структура „Садат“, която пряко се контролира от кабинета на президента. Тази частна милиция бе основана през 2012 г. по инициатива на генерала в Пенсия Аднан Ферди. Тя включва в редиците си около 7-8 хиляди от ислямистките бойци на движението „Мюсюлмански братя“. Според Елизабет Цурков, водещ експерт по сирийската опозиция в Института за международни отношения във Филаделфия, САЩ, стимулите за джихадистите, прехвърлени в Либия, са материалните придобивки, предоставянето на турско гражданство и улесняването отпътуването им за Европа. 

Турската военна интервенция в Либия е част от разработената миналото лято нова геополитическа стратегия. Според наблюдатели, с тази стъпка Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието се стремят да компенсират поредицата от катастрофи, както във вътрешнополитически план, така и в регионалната си и международна политика. Първата катастрофа на Анкара бе поражението и разпадането на ислямистките структури, с помощта на които Ердоган искаше да реализира проекта си в Сирия. Не случайно в продължение на няколко години Анкара отвори границите си с тази страна и под контрола на турското разузнаване пред десетки хиляди ислямисти и екстремисти-джихадисти отидоха да се бият в Сирия и Ирак, където се вляха в редиците на „Ислямска държава“, Ал Каида и други джихадистки банди. На тях Ердоган отреди ролята на „Троянски кон“ – те трябваше от една страна да се справят с кюрдите, а от друга да внушат ужас у европейците, разтърсвайки столиците на Запада с терористичните си атентати.

Така Анкара бе в състояние да изтъргува милиардите на Европейския съюз и да получи някои политически отстъпки. След като обаче претърпя съкрушителен неуспех, сега Ердоган реши да се отърве от създадения с негова помощ Франкенщайн, пренасочвайки джихадистите към горещите конфликти на Африка и преди всичко към Либия. Друга задача, която Ердоган решава с този ход и с пренасянето на модела „Идлиб“ в бившата джамахирия, е да пресече напредъка на силите на Хафтар към гъстонаселените райони в Триполи и Мисрата. Не на последно място е желанието му за укрепване на влиянието и военното присъствие на Турция в Африка и по-специално района на Сахел (бившата френска Западна Африка и Субсахарска Африка, включващи Мали, Мавритания, Сенегал, Нигер, Буркина Фасо, Чад, Судан, Еритрея.

Разширяване на турското влияние в Африка

През последните години Ердоган се стреми да разширява турското присъствие в Африка и Сахел. Появиха се турски военни бази, най-голямата от които бе открита през 2017 г. в Могадишо, Сомалия. Последва я база на суданския остров Суакан, създадена със съдействието на сваления диктатор Хасан ал Башир, и предназначена за готвена интервенция в Йемен, която е мотивирана с намерението да се въздейства върху Саудитска Арабия и ОАЕ. Понастоящем Турция се стреми да закупи френската база „Мадама“ в Нигер, която Париж се кани да закрие. И, разбира се, към тях следва да добавим турската база в Триполи, Либия, която вече е функционална.

Според наблюдатели целта на тази турска експанзия в Либия и района на Сахел е да бъде изнудван Европейският съюз по същия начин, по който Анкара действаше по време на най-острата фаза на сирийския конфликт. И тук Турция иска да бъде държавата, която ще сложи ръка върху африканската миграция към Европа, респективно ще претендира, че може да спре притока на нелегални имигранти към стария континент. Това ще стане, ако в ръцете на Ердоган се окажат както основните пътища, така и пристанищата в Либия, контролирани от правителството на Сарадж. Така Европа ще стане жертва на погрешната си позиция от последните години, оказвайки подкрепа на „международно признатия“ режим на ислямистките милиции, представляван от Сарадж.

Ердоган разбира, че големият му план за Източното Средиземноморие се провали. Провали се и флиртът му с Русия от последните няколко години. Сега той се конфронтира с Русия както в Либия, така и в Сирия. Ердоган вече обвини Москва, че е нарушила споразуменията от Астана и Сочи с предприетите от нейната авиация бомбардировки на северната сирийска провинция Идлиб. Затова реши да изпрати предупреждение към Москва и Дамаск, вкарвайки през последните дни в тази зона 1300 танка, бронетранспортьори и друго снаряжение. Това се случи, след като руската авиация и сирийската армия атакуваха Идлиб и убиха турски войници, обслужващи наблюдателните пунктове на Анкара в тази зона. Както е известно, освен това настъплението на режима срещу Идлиб принуди над 700 000 души да мигрират на север

Пряк удар срещу Гърция и Кипър

Сега Ердоган е решен да повтори тактиката на изнудване, приложена спрямо Европейския съюз по време на имиграционната криза чрез негов римейк в Средиземно море. Сключването на договор с правителството в Триполи в лицето на неговия премиер Сарадж, за делимитиране морските граници между Либия и Турция беше пряк удар срещу Гърция и Кипър – две страни-членки на Евросъюза. Документът предвижда откриването на морски коридор, който да свързва двете географски отдалечени страни. Идеята на Ердоган е да се установи контрол върху находищата на природен газ в шелфа на Средиземно море в близост до Кипър. Това вещае конфликт, който може да погълне целия регион.

Тук трябва да се споменат и други средиземноморски държави, чиито интереси са нарушени от тази турска инициатива – Израел, Египет и Италия. Може да се очаква, че те ще обединят усилията си срещу турския експанзионизъм. Амбициите на Ердоган обаче не се ограничават с природния газ и петрола – той иска да завоюва позиции в Северна Африка по подобие на начина, по който Турция процедира с Кипър. Става дума за създаване на зона, която да бъде между мира и войната, т.е. да е лишена от ясно бъдеще. Това според турския замисъл ще е зона, откъсната от естествената си среда, и изцяло зависима от Анкара в политическо, икономическо и военно отношение, твърди Soner Cagaptay, сътрудник във Вашингтонския институт, и афтор на книгата  „Империята Ердоган: Турция и политиката на Близкия изток“. 

От гореказаното става ясно, че истинската стратегическа цел на Ердоган не е в противопоставянето на Русия (както става ясно от последните събития в Сирия и Либия, той се провали в това направление), а изнудването на Европа. Поне това той е в състояние да направи. За реализацията на регионалните си амбиции досега той не без успех използва заплахата от имиграция и тероризъм, принуждавайки европейските държави да подкрепят политиките му. Шанс за продължаването на тази тактика представлява и продължаващото разединение на Европа по въпроса с имиграционната политика. Това означава, че страните от Европейския съюз няма да могат да противодействат на турския експанзионизъм, ако не изработят единна външна политика.

Дали това се разбира в европейските столици? Да, естествено. Лошото обаче е, че го разбират единствено европейските елити. Нужно е тази истина да стигне до европейските граждани и да повлияе върху формирането на общественото мнение в страните-членки, за да може то да заработи за отразяването на надвисналата опасност. При това трябва да бъде отчетено, че през изминалите години Ердоган съумя да създаде центрове на сила и влияние във всички европейски страни под формата на компании, партии, медии и влиятелни общественици и технократи, които работят за каузата му, оказвайки силно влияние върху европейските общества.

Ключови думи
 

След 11 септември 2011 г. САЩ затънаха в тресавището на т.нар. „безкрайни войни“ в Близкия изток. Според изчисленията на университета „Браун“, Масачузетс, публикувани в „Бизнес инсайдър“, финансовото им изражение се равнява на около 15% от американския БНП или 6,4 трилиона долара,. През последните години Вашингтон се опитва да приключи участието си в тези войни, както поради огромните разходи, така и поради констатацията, че Близкият изток е отклонил Америка от стратегическото предизвикателство, което ѝ отправя Китай – държава, която е далеч по-важна от икономическа и политическа гледна точка.

Началото на това изтегляне от региона бе положено от Обама през 2009 г. и то продължи при Тръмп. Това на свой ред предизвика дестабилизиране на Близкия изток и Северна Африка и доведе до появата на „Ислямска държава“. Освен това, този обширен регион стана арена на пряка външна намеса на държави като Русия, Турция и Иран. На този фон продължиха кризисните процеси и упадъкът, обхванал политиката, икономиката и социалните отношения във повечето страни от региона – Ирак, Сирия, Ливан, Йемен, Либия, Судан, както и Афганистан. Причините за това се крият в лошото управление, икономическия спад, пълната корумпираност на управляващите и контрола на въоръжените милиции върху държавните структури.

След свалянето на режима на Муамар Кадафи Либия се превърна в арена на сблъсъка на противоречиви интереси. Страната бе разпокъсана и отделните ѝ части попаднаха под контрола на конкуриращи се ислямски въоржени милиции. Съответно в Либия има две правителства и два парламента, две централни банки и десетки въоръжени милиции. Днес тя се превърна в символ за пълното разпадане на големи части от арабския свят, като същевременно представлява заплаха за европейската сигурност, тъй като е африканската врата към южните граници на континента. Либия стана и арена на сблъсъка между интересите на Катар и Турция, от една страна, и Египет, ОАЕ и Саудитска Арабия – от друга. Освен това има и второ ниво на конфронтиране между Русия и Турция, както и между Франция и Италия.

Докато единият „лагер“ подкрепя и въоръжава контролиращия Източна Либия фелдмаршал Халифа Хафтар, другият прави същото за международно признатото правителство в столицата Триполи начело с министър-председателя Файез ал Сарадж, което включва ислямисти . То е подкрепяно от движението „Мюсюлмански братя“, въоръжените милиции и местния клон на организацията Ал-Каида  (Бойна либийска група) под водачеството на базирания понастоящем в Турция Абдул Хаким Белхадж.

Русия се намеси в битката за Либия, използвайки отсъствието на Европа и на САЩ. През последните години Европейският съюз подкрепя правителството в Триполи, като премълчава обстоятелството, че то е контролирано от ислямистките милиции. Това се прави срещу обещанието на последните, че ще спрат имигрантските вълни от Африка. Проучване на Асошиейтед прес разкри, че Брюксел е платил 400 млн. евро на правителството на Сарадж за финансиране на програма за спиране на имигрантите. При това милионите просто са били присвоени от въоръжените милиции, контролиращи въпросното правителство, което само организира трафика на хора от Африка към Европа. Така се стигна до турската военна намеса за защита на ислямисткия режим в Триполи, застрашен от напредването на силите на Хафтар.

От друга страна наблюдаваме как Русия използва в подкрепа на Хафтар хиляди бойци от наемническата структура „Вагнер“, която преди това бе използвана в Сирия и в Централна Африка. Последният настоява за разоръжаването на милициите като предварително условие за започването на мирни преговори с Триполи. Ситуацията вече е извън контрол след неуспеха на преговорите между воюващите страни в Москва и Берлин. Вече е късно да върнем стрелките на часовника назад.

Ердоган и сирийските джихадисти

Ердоган се реши на открита военна намеса в либийската криза, след като през изминалите няколко години го правеше прикрито. Според „Сирийската обсерватория на правата на човека“ става дума за прехвърлянето на около 4000 джихадисти от Ал Каида и от групировката "Ислямска държава" (ИДИЛ) от района на Идлиб/Сирия в Либия. Операцията по прехвърлянето им бе извършена от  турската разузнавателна агенция МИТ. Това бе потвърдено и от френския президент Еманюел Макрон.

Освен това Анкара снабди милициите на Триполи с усъвършенствани дронове, както и с танкове, бронетранспортьори и зенитна артилерия. В Триполи бе разположена и турска военна база. Сирийските джихадисти получават от Анкара заплати в размер 2000 долара месечно. Въпросните джихадисти, принадлежащи към различни организации, са били рекрутирани от Ахмед ал-Шихаби, който се похвали по следния начин:

„Готови сме да отидем на джихад навсякъде…Нищо няма да ни спре…Нашите души и нашите деца са дар за Османския халифат“.

Според доклад на „Сирийската обсерватория на правата на човека“, друг лидер на милициите, който организира техния десант в Либия, е Махди ал-Харати, свързан с ислямистките отряди в Триполи. Той е либиец, макар че от 20 години е с ирландско гражданство. Преди това се е сражавал в Косово, Ирак и Афганистан. Бил е командир на милиция, наречена „Лиуа ал-умма“. Става дума за екстремистка ислямистка организация, включваща либийски и сирийски джихадисти и базирана в Идлиб. Ал-Харати поддържа тесни, макар и конфиденциални връзки с Ердоган, чието начало датира от 2010 година.

Тогава Ал-Харати бе на борда на турския кораб, опитал се да наруши морската блокада на Газа, но атакуван и овладян от израелските сили. Домът му в Ирландия бе обект на кражба с взлом през 2011 година, като съпругата му обяви кражбата на ценности на стойност 200 000 евро. След като през 2014 г. терористът бе избран същата година за кмет на Триполи. По късно  Ал-Харати  пое  командването на военния съвет на Триполи.

Наред с тези джихадисти, Ердоган хвърли на либийския фронт и турската наемническа структура „Садат“, която пряко се контролира от кабинета на президента. Тази частна милиция бе основана през 2012 г. по инициатива на генерала в Пенсия Аднан Ферди. Тя включва в редиците си около 7-8 хиляди от ислямистките бойци на движението „Мюсюлмански братя“. Според Елизабет Цурков, водещ експерт по сирийската опозиция в Института за международни отношения във Филаделфия, САЩ, стимулите за джихадистите, прехвърлени в Либия, са материалните придобивки, предоставянето на турско гражданство и улесняването отпътуването им за Европа. 

Турската военна интервенция в Либия е част от разработената миналото лято нова геополитическа стратегия. Според наблюдатели, с тази стъпка Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието се стремят да компенсират поредицата от катастрофи, както във вътрешнополитически план, така и в регионалната си и международна политика. Първата катастрофа на Анкара бе поражението и разпадането на ислямистките структури, с помощта на които Ердоган искаше да реализира проекта си в Сирия. Не случайно в продължение на няколко години Анкара отвори границите си с тази страна и под контрола на турското разузнаване пред десетки хиляди ислямисти и екстремисти-джихадисти отидоха да се бият в Сирия и Ирак, където се вляха в редиците на „Ислямска държава“, Ал Каида и други джихадистки банди. На тях Ердоган отреди ролята на „Троянски кон“ – те трябваше от една страна да се справят с кюрдите, а от друга да внушат ужас у европейците, разтърсвайки столиците на Запада с терористичните си атентати.

Така Анкара бе в състояние да изтъргува милиардите на Европейския съюз и да получи някои политически отстъпки. След като обаче претърпя съкрушителен неуспех, сега Ердоган реши да се отърве от създадения с негова помощ Франкенщайн, пренасочвайки джихадистите към горещите конфликти на Африка и преди всичко към Либия. Друга задача, която Ердоган решава с този ход и с пренасянето на модела „Идлиб“ в бившата джамахирия, е да пресече напредъка на силите на Хафтар към гъстонаселените райони в Триполи и Мисрата. Не на последно място е желанието му за укрепване на влиянието и военното присъствие на Турция в Африка и по-специално района на Сахел (бившата френска Западна Африка и Субсахарска Африка, включващи Мали, Мавритания, Сенегал, Нигер, Буркина Фасо, Чад, Судан, Еритрея.

Разширяване на турското влияние в Африка

През последните години Ердоган се стреми да разширява турското присъствие в Африка и Сахел. Появиха се турски военни бази, най-голямата от които бе открита през 2017 г. в Могадишо, Сомалия. Последва я база на суданския остров Суакан, създадена със съдействието на сваления диктатор Хасан ал Башир, и предназначена за готвена интервенция в Йемен, която е мотивирана с намерението да се въздейства върху Саудитска Арабия и ОАЕ. Понастоящем Турция се стреми да закупи френската база „Мадама“ в Нигер, която Париж се кани да закрие. И, разбира се, към тях следва да добавим турската база в Триполи, Либия, която вече е функционална.

Според наблюдатели целта на тази турска експанзия в Либия и района на Сахел е да бъде изнудван Европейският съюз по същия начин, по който Анкара действаше по време на най-острата фаза на сирийския конфликт. И тук Турция иска да бъде държавата, която ще сложи ръка върху африканската миграция към Европа, респективно ще претендира, че може да спре притока на нелегални имигранти към стария континент. Това ще стане, ако в ръцете на Ердоган се окажат както основните пътища, така и пристанищата в Либия, контролирани от правителството на Сарадж. Така Европа ще стане жертва на погрешната си позиция от последните години, оказвайки подкрепа на „международно признатия“ режим на ислямистките милиции, представляван от Сарадж.

Ердоган разбира, че големият му план за Източното Средиземноморие се провали. Провали се и флиртът му с Русия от последните няколко години. Сега той се конфронтира с Русия както в Либия, така и в Сирия. Ердоган вече обвини Москва, че е нарушила споразуменията от Астана и Сочи с предприетите от нейната авиация бомбардировки на северната сирийска провинция Идлиб. Затова реши да изпрати предупреждение към Москва и Дамаск, вкарвайки през последните дни в тази зона 1300 танка, бронетранспортьори и друго снаряжение. Това се случи, след като руската авиация и сирийската армия атакуваха Идлиб и убиха турски войници, обслужващи наблюдателните пунктове на Анкара в тази зона. Както е известно, освен това настъплението на режима срещу Идлиб принуди над 700 000 души да мигрират на север

Пряк удар срещу Гърция и Кипър

Сега Ердоган е решен да повтори тактиката на изнудване, приложена спрямо Европейския съюз по време на имиграционната криза чрез негов римейк в Средиземно море. Сключването на договор с правителството в Триполи в лицето на неговия премиер Сарадж, за делимитиране морските граници между Либия и Турция беше пряк удар срещу Гърция и Кипър – две страни-членки на Евросъюза. Документът предвижда откриването на морски коридор, който да свързва двете географски отдалечени страни. Идеята на Ердоган е да се установи контрол върху находищата на природен газ в шелфа на Средиземно море в близост до Кипър. Това вещае конфликт, който може да погълне целия регион.

Тук трябва да се споменат и други средиземноморски държави, чиито интереси са нарушени от тази турска инициатива – Израел, Египет и Италия. Може да се очаква, че те ще обединят усилията си срещу турския експанзионизъм. Амбициите на Ердоган обаче не се ограничават с природния газ и петрола – той иска да завоюва позиции в Северна Африка по подобие на начина, по който Турция процедира с Кипър. Става дума за създаване на зона, която да бъде между мира и войната, т.е. да е лишена от ясно бъдеще. Това според турския замисъл ще е зона, откъсната от естествената си среда, и изцяло зависима от Анкара в политическо, икономическо и военно отношение, твърди Soner Cagaptay, сътрудник във Вашингтонския институт, и афтор на книгата  „Империята Ердоган: Турция и политиката на Близкия изток“. 

От гореказаното става ясно, че истинската стратегическа цел на Ердоган не е в противопоставянето на Русия (както става ясно от последните събития в Сирия и Либия, той се провали в това направление), а изнудването на Европа. Поне това той е в състояние да направи. За реализацията на регионалните си амбиции досега той не без успех използва заплахата от имиграция и тероризъм, принуждавайки европейските държави да подкрепят политиките му. Шанс за продължаването на тази тактика представлява и продължаващото разединение на Европа по въпроса с имиграционната политика. Това означава, че страните от Европейския съюз няма да могат да противодействат на турския експанзионизъм, ако не изработят единна външна политика.

Дали това се разбира в европейските столици? Да, естествено. Лошото обаче е, че го разбират единствено европейските елити. Нужно е тази истина да стигне до европейските граждани и да повлияе върху формирането на общественото мнение в страните-членки, за да може то да заработи за отразяването на надвисналата опасност. При това трябва да бъде отчетено, че през изминалите години Ердоган съумя да създаде центрове на сила и влияние във всички европейски страни под формата на компании, партии, медии и влиятелни общественици и технократи, които работят за каузата му, оказвайки силно влияние върху европейските общества.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво мислите за извънредното положение, въведено заради коронавируса?