Преди години, още в края на соца, моя приятелка едва се размина с изнасилване във входа на кооперация в центъра на столицата. Милиционерите, повикани на телефон 166, ѝ казали:

„Момиче, когато ти се случи нещо, не викай „помощ“. Дори „пожар“ не викай. Крещи „татко!“ Все някой баща чака уплашен дъщеря му да се прибере вкъщи“.

Трийсет години оттогава, но тези думи ги запомних. Дадох същия съвет на дъщерите си, когато поотраснаха. Защото си знаем – това е България. Тук никой не отговаря на призива за помощ, а ако не гори собствената ти черга, просто някъде са си направили барбекю. Само личното е от значение, само собственото спасение.

Да кажеш, че е следствие на прехода – не е. Не сме се овълчили в последно време, носим си го, горната случка е от времена, в които уж нямало престъпления. Генетично ни е, от родовата памет – превий главица, запуши уши, сведи очи, на теб да ти се размине, когато сабята сече съседа ти.

„Това е България“, изречено от шофьора на злощастния автобус, в който съблякоха 14-годишно дете, е най-доброто обобщение за това кои сме и къде сме. Гордост ли? Гордост, че сме българи?

В България семейното насилие се случва пред очите на всички. Жертвата – обикновено жената, но не винаги – сама си е виновна според общественото мнение. Защото – и тук идва това специфично българско, много странно и много необичайно когнитивно обяснение – защото всеки може да стане жертва безнаказано и е добре да чукнем на дърво да не ни застига. Да не повтаряме действията на пострадалия, за да не сме на негово място. Да си кажем „ама аз никога няма да забравя да сготвя, никога няма да изневеря, никога няма да погледна в очите насилника“ и току-виж ни се разминало онова, дето на никого не се разминава. Жертвата в националното ни съзнание е тази, която трябва да се погрижи за себе си, да стане невидима, незабележима, да се слее с пейзажа, да слезе от пътя, за да не е по-висока от коня на оня с ятагана.

Хората, които са мълчали в оня автобус, докато насилниците са събличали момчето, вътрешно са страдали, убедена съм. Разкъсвали са се от противоречиви чувства – от съчувствие, от благодарност, че не са на негово място, от гняв към него, че си е позволило да стане жертва пред очите им. Прибрали са се у дома и са казали на децата си: „От утре никакви тениски и шалчета на който и да е отбор“. И са решили, че това е достатъчно.

Това е България – тук не трябва да си различен, защото тогава ще те забележат, ще те набележат, ще те разтерзаят. Ще те пребият в парка скинари, защото им приличаш на гей. Ще те наръгат, защото си мургав – не си от „нашите“. Не си левскар, не си бял, не си патриот… Поводи за насилие колкото щеш.

Средата е благодатна. Тук още се делим, каквото и да направим, още от времето на двата синода. Има „отбори“ – нашите и вашите. И жадната за зрелища тълпа, ако не аплодира, поне мълчи послушно. Това е България.

Говорих за случая със 17-годишната си дъщеря. Тя твърди, че този страх не е типично български, че така е навсякъде. Че по улиците убиват, стрелят, насилват не само у нас. Че безразличието е масово. С това са наясно те, децата от най-новото поколение, децата на света.

Преди година група привърженици на „Челси“ устройват погром и нападат дори сексуално пътуващите в една от линиите на лондонското метро. Никой не вика полиция, бандитите не са заловени. Това е Англия.

Тънкият проблем е, че шофьорът на нашенския автобус, хората в това превозно средство, всички коментиращи случая повтарят мантрата „Това е България“. Убедеността, че това е възможно само у нас, затваря магическия кръг. По света не е така, вярваме вкупом, по света е подредено, чисто, точно, там полицията се отзовава на всеки случай и всички престъпления се разкриват несъмнено. А тук е друг свят. Това е България. И понеже го вярваме, понеже сме сигурни, че това си ни е присъщо, никога няма да го променим.

Все по-добре разбирам неясното досега за мен послание от Венецианското биенале миналата година с мото „Така живеем“. Празни чаши сме, затворени зад топлоизолиращите плоскости на домовете си. Така живеем, това е България, статична композиция на крехки трошливи животи сред изолирани срещу света стени.

Най-страшното обаче е това, което чух от няколко деца, на които им предстои пълнолетие:

„Ние сме във война. Всеки срещу всеки. Хората са по-самотни от всякога, защото воюват един срещу друг. Вече нищо не е безопасно“.

Това е светът.

Площад Славейков