Седем часа разлика. В София е късен следобед, а в Орландо един мим вече готви революция… За култура. Герасим Дишлиев е част от трупата на „Цирк дю солей“. Повече от година се готви за представлението със своите колеги. А пътят му от родния Свиленград – преди три десетилетия, през Париж и школата на легендарния Марсел Марсо, та до слънчева Флорида, е повече от труден.

Герасим Дишлиев е от онези хора, които бързо ги усещаш като приятели. Защото нищо не крие. В момент на въпрос изненада, без да се замисля, става и се връща със своя стар и очукан от пътя куфар, отваря го широко и вади масал (кърпа за повиване на хляб), а след това и дървено мускалче с розова вода – и двете грижливо подредени до задължителния червен нос и останалите театрални атрибути, каквито носи със себе си всеки пътуващ майстор на пантомимата.

„Човек трябва винаги да има нещо, което да подарява. И за мен този подарък е свързан с България“, казва Герасим.

И започва да разказва за родния си град, моста над река Марица, които нарича мило „моя мост“ и „моята река“, изброява, че „го зареждат“ и „има силна връзка“ с тях и когато последното лято бил там, си отделил време да си вземе сбогом. А когато решава да подари мускалчето с розова вода на някой, който наистина заслужава, го прави със съзнанието, че му подарява това място и този пейзаж.

„Това споделяне е свързано с България“, добавя артистът.

Историите на моя събеседник ту спират на големия разказ за пътуването, ту отмерват ритъма на непрекъснатите промени.

„Ние живеем в такова време, а и май винаги е било така. Човешкото същество подлежи на промени постоянно и постоянно, успяваме да се адаптираме на всяка една промяна. И колкото и да е трудно, сме приели правилото: единственото, което не се променя, е промяната. Така успявам да се приспособявам навсякъде, където съм живял. В опита си досега съм имал доста екстремни ситуации. Имало е турнета, в които да ставам рано, за да играя вечер до късно, и така седмици наред. А в други моменти съм оставял нещата, за да мисля на един стол за новите спектакли, новите проекти, какво трябва да подобриш или да направиш. Тези две крайности са доста често срещани в моя живот. От действие към бездействие“, разказва Герасим Дишлиев.

Но споделя, че и в покой се раждат плодове. „В такива бездейни моменти се роди последният ми спектакъл „Не на мястото си“, добавя той и се смее.

Промените за един артист, казва той, са „много благодейни за споделяне с публиката“. И сам отправя разговора към промените през 1989 г. и падането на Берлинската стена. „Колко неща се случиха тогава за нашата генерация, географска ширина“, разсъждава Герасим. И добавя, че тези промени влияят много на неговото поколение.

„Нещата започнаха от деня, в който падна Берлинската стена – тогава гледах един спектакъл и реших, че искам и аз да играя. Допадаше ми това, което виждах на сцената от момчетата и момичетата в групата на Александър Илиев (режисьор, актьор и преподавател по различни дисциплини като „клоунада“, „пантомима“ „източни сценични бойни техники“ – бел. ред.)“

И само година след това Герасим Дишлиев вече е на сцената, после се записва и в първия клас по пантомима във ВИТИЗ. Напуска България през 1993 г. И има защо. Приет е да учи в школата на световноизвестния мим Марсел Марсо във Франция.

Герасим описва тези събития като предварително начертан път. Роден в малка България, зад телената мрежа на Желязната завеса, и наследил от баща си любовта към физиката, днес той е световно известен артист.

„Вкъщи винаги е имало е обстановка на научни разговори. Когато се говори за небето, се знае защо е синьо, защо тебеширът скърца – едни такива мънички неща на науката, които за мен бяха интересни. И съвсем естествено реших да запиша физика, кандидатствах, приеха ме, а след това отидох войник“, спомня си той.

А след войниклъка – сцената. Питам го за живота преди 1989-а и след това. А той като истински физик започва философски да разглобява времето.

„Вярно е, че в живота не може само така. Винаги има нещо, което ти е в повече, и нещо, което ти се отнема. Това, което имахме тогава, беше усещането за това, че другият ден ще бъде пак същият, няма да е по-лошо. Но пък тогава бях малък. Тогава бях някакъв младеж, който живееше от книгите, научната фантастика, приятелите, влюбванията, разлюбванията. Докато в Деня на промяната бях втрещен от това, че тя се случва и че това, което сме били, е било едно „иго“ по някакъв начин. Защото ти си бил потискан, а днес можеш да бъдеш напълно свободен. Това усещане още го имам. Но и 50-годишният ми опит показва, че и това невинаги е така“, разказва Герасим.

Прави пауза, колкото да изстрелям едно: „Защо?“ За да продължи:

„Усещането за свобода, ако е дълбоко в нас, няма как някой да ни го отнеме. Както и усещането ни за затвореност. Може пред теб да няма никакви бариера, да можеш да тичаш на свобода, но да си толкова затворен в себе си, че да не можеш да мръднеш. И обратното – да си затворен в килия, а умът ти да е навсякъде. Може би това е нещото, което аз имам в повече от хората на моята възраст, които не са живели в Източна Европа. Защото те не са го изживели това „преди и след“. За голяма част от хората например в САЩ думите „демокрация“ и „свобода“ са даденост“, добавя той.

А след това бързо излива кофа студена вода.

„Нека да сме искрени. Не стана това, за което мечтаехме. Едната система беше заменена от друга. И сегашната система в голяма част потиска много от хората“, тъжно отбелязва Герасим Дишлиев. 

Питам го така ли вижда днес България отвън. А той започва да говори за родината си мило, особено когато се сеща за това кой го чака при всяко негово завръщане. Тук са и майка му, и семейството на сестра му, повечето най-близки приятели.

„Нещата се променят, вярно е, постепенно страната се урежда, но с цената на какво“, пита моят събеседник.

Споделя, че често съпоставя политиката в България и тази в страните, където живее и работи. „Имам чувството, че в цял свят стават едни и същи неща“, казва той. Тези, които са на върха на държавата, трябва да познават как тя функционира, за да могат да вземат решения народът да върви добре.

„Не, политиците много често, да не кажа и 100% първо гледат своята собствена изгода и тогава интереса на народа. Ето това ми е много тъжно. Много са малко онези, които поставят на преден план хората и държавата, а след това себе си. Това виждам, но за съжаление не е само наш балкански белег, а е повсеместно. Трябва да се ограби държавата, народът да е по-зле“, обобщава Герасим и връща наново усмивката си думите: „Да, а небето е синьо.“

 „А за какво би вдигнал Геро революция?“, питам, за да го върна на земята.

„За културата, за културата“, повтаря той. А аз му се чудя и пак питам: „Защо?“

„Вярвам, че културата може да даде това по-добро бъдеще на хората. Вярвам в различните форми на изкуството, дори и понякога да не съм съгласен с изразните средства. Това, че нещо не ти харесва, когато гледаш, слушаш или четеш, не значи, че то не е добро. За мен изкуството тегли хората нагоре, да могат да погледнат от по-далече собственото си положение. Не става дума за някаква възвишеност, а да се погледнеш отстрани и да бъдеш по-близък до истината.“

----

Този материал е публикуван в януарския брой на сп. "Клуб Z". Още текстове от същия автор можете да прочетете тук.