Article_top

Как извънредното положение се отразява на личната и колективната психика, има ли добри практики за споделеното съпреживяване в условията на изненадващ режим, адекватни ли са посланията, които отправят представителите на държавата по повод ограниченията и мерките срещу коронавируса. Това са само някои от въпросите, които задаваме на двама доказани специалисти в своята област - психиатъра д-р Владимир Сотиров и психолога Слави Стоев. Вчера Клуб Z публикува разговора с д-р Владимир Сотиров.

Слави Стоев е психолог, съосновател на компанията за организационно консултиране InManagement. Фокусира работата си по проекти за изграждане на ефективна организационна култура в компаниите и създаване на програми за индивидуална и групова подкрепа на професионалната компетентност на хората. Отскоро експериментира в областта на ранното развитие на емоционалната интелигентност при деца с помощта на литературата. Автор е на поредицата „Лиско Лис и приятели“ (издателство "Рибка") и „Продавача на омраза“ (изд. "Робертино"). Слави е един от най-слушаните гости в най-слушания подкаст в България - „Говори интернет“. Гордее се с участието си в проект на UNICEF-България и Асоциацията на европейските журналисти, посветен на по-етичното отразяване на децата в медиите.

 

Г-н Стоев, как обществената карантина може да се отрази на личната психика?

Обществото е широкият контекст, в който ние се реализираме и който влияе на чувството ни за сигурност, свързаност и смисъл. Всичко, което се случва в него, влияе върху личната ни психика в различна степен в зависимост от това доколко ние се чувстваме свързани с другите около нас. За някои хора това ще са само битови и икономически неуредици, за други ще е реална травма от преживяването на една обществена болка. Има хора, за които това е възможност за прогрес, за други е просто един интересен и шантав момент от живота им, има хора уплашени, хора ядосани, хора реално наранени от случващото се. Всеки реагира различно спрямо личния си мироглед, ценности и навици на реакция в стресова ситуация. Всички тези реакции са легитимни и е добре да не се съдим много строго един друг най-малкото защото е излишен разход на енергия в ситуация, в която енергията ни трябва особено много.

Колко уязвим е психическият баланс при социална изолация, която в случая е повече принудителна, отколкото самоналожена?

Социалната изолация е едно от най-лошите наказания, които ние сме успели да измислим към себеподобните си. Да те приберат в карцера, да те лишат от контакт със себеподобните е кошмар за човешката психика. В историите няма много щастливи самотни корабокрушенци по тропическите острови, защото човекът има нужда от поне един друг човек, за да е завършен. И все пак да не драматизираме, ние не сме в тази ситуация – нашата свързаност не е отнета в такава степен.

Лимитирани са много, но не и структурно важни за психиката ни възможности за социален контакт. Според мен с времето ще започнат да се наблюдават по-скоро ефектите на принудителната свързаност – когато поради битието на карантината ние ще сме принудени да сме по-свързани с едни хора, отколкото бихме искали спонтанно. Ограничени са правата и възможностите ни за социално бягство и смяна на социалния пейзаж. Лишени сме от много от удоволствията ни, които са свързани с функциониране в социума, и това ще поражда гняв, тъга и различни степени на неудовлетвореност. Особено ако не намерим с какво да ги заместим тези отнети ни възможности за наслада и бягство от другите.

Как работи и как се спира една колективна социална паника?

Социалната паника е механизъм на отказ от индивидуалност. При нея ние имитираме поведението на другите, защото им вярваме или защото вярваме, че ако не го направим, ще претърпим загуба. Това е една колективна форма на тревожност, при която може да се „вземат“ удивително глупави решения, но индивидът често няма силите да се противопостави на общата вълна. Защото тълпата може да е много категорична, а тълпата в паника е потоп от категоричност.

В една спортна зала, ако някой извика "Пожар!" и се види дим в единия край, се изисква много, наистина много силна индивидуална и групова воля, за да няма жертви от стъпкани на изхода хора. Така е и със саморегулацията - да не участваш в разрушаването на снабдителните вериги на държавата си или да не изпразниш аптечната мрежа от лекарства, които на теб не ти трябват, но лишаваш хора, на които им трябват реално. И тези хора могат да пострадат тежко. И като прочетеш, че има много пострадали, да си кажеш: „Ето, знаех си, че положението е страшно, добре, че си купих 28 опаковки от ония антибиотици, дето не ги знам за какво са, ама съм ги пил преди това.“

Обществената паника се овладява с добре познатите механизми на всеки родител, който е трябвало да се справя с ирационалните изблици на детето – контрол, утеха, разсейване. В тази последователност.

Вие какви практически съвети бихте дали, за да се справим с новата ситуация в живота ни? Как да разпускаме?

Най-важното е да приемем, ама наистина да приемем, че ситуацията е нова и да я мислим като такава. Да си открием онези важни неща, които да ни помагат да се чувстваме пълноценни и доволни в тази ситуация, и да изградим нови навици, които ни позволяват да сме удовлетворени, доколкото е възможно. Излишните драми и отказването от важни за нас неща, които не са ни реално отнети, е онова, което може да задълбочи личната ни криза. Просто трябва да правим нещата по различен начин и да намираме нови начини за справяне и нови неща за правене. Като, разбира се, не забравяме най-важното – да се грижим за себе си, да не се самоизтощаваме и да мислим за почивката и удоволствието като за важни неща, които трябва да си доставяме, наред с всички задачки, които ни чакат покрай справянето. Ако има някаква универсална стратегия, то тя е – движете се. Обездвижването е един от най-сериозните фактори за намаляване на психичния потенциал, от който сме заплашени в тази ситуация.

Как принудителната изолация се отразява на двойките? Какво трябва да направим, че да не се избием вкъщи?

Дали ще е ренесанс или апокалипсис зависи от капацитета на двойката да се адаптира. В ситуация на принудителна близост, липса на лични „убежища“ и на фона на повишена обща тревожност от социално-икономически и битови предизвикателства могат да ескалират много остри негативни чувства към другия. Той да се превърне в отдушник на емоциите ни, да го сатанизираме и да се фиксираме върху него като най-близкия дразнител, да му припишем причините за всички негативни неща, които изживяваме в момента.

Изключително важно в тази ситуация е да си даваме сметка какво му е и на другия, да го разбираме по-добре и да си даваме сметка, че поведенията на всички ни са променени и са повлияни от ситуацията. Че човекът до нас се държи по определен начин не само защото той си е такъв, а и защото той също търпи последиците от ситуацията и реагира на нашите собствени поведения. Ако всеки мисли повече за това как той самият да подобри живота си и да има по-малко претенции към другия – то е по-вероятно карантината да се превърне в един добър или поне интересен момент от живота на двойката.

Как действа на психиката постоянното плашене от телевизора?

Негативните новини влияят амортизиращо на психиката, повишават тревожността и стесняват фокуса на интелекта. В тази ситуация медиите са длъжници на обществото, доколкото имам някакви наблюдения. Доминирането на информационния поток от негативно, плашещо говорене намалява съпротивителните сили на обществото, защото го инвалидизира от гледна точка на познавателен и мотивационен капацитет. Ние живеем в света, който си създаваме на базата на наличната информация за него. Ако чуваме само за смърт, разрушения и катастрофи, то си изграждаме очаквания за неизбежност от катастрофата, действаме тревожно и панически, отказваме се от инвестиции във важни неща, спираме да се интересуваме от голямата картинка.

А лидерът в униформа - каква е неговата публична роля?

Униформите имат особено влияние върху психиката - те са архетипен образ на властта, на силата. Униформите имат огромен потенциал за налагане на контрол и ред, но това много зависи от начина, по който упражняват ролята си. Поведението на всеки човек с униформа, който излиза пред медиите, е изключително важно и се надявам тези мъже да го осъзнават.

Въпросът е какво идва след униформите, защото те хубаво ще ни овладеят и спрат в паниката, но освен контрола има още две неща, от които разтревоженото общество има нужда – утеха и разсейване, а тях за момента не ги виждам много да са приоритет на властта у нас.

В ерата на технологиите те помагат ли за психическото оцеляване в социална изолация, или повече пречат? Как тази дилема се вписва в сегашната ситуация?

Ползването на технологиите не е дилема, а спектър от поведения. Технологиите са инструмент, дали ни помагат зависи от това как ги ползваме. В момента за много хора технологиите са единственият начин да си вършат работата. В същото време поради това, че в условия на социална изолация станаха основният канал за комуникация, всички ние скоро ще страдаме от последиците на постояното облъчване с информация и застоял живот пред компютрите. Добре е да си наложим извънредна дисциплина и да се дистанцираме, доколкото ни го позволява реалността, от електронните устройства. Да обърнем внимание на тялото и мозъка си, на близките хора около нас.

Кой е по-уязвим - неинформираните или свръхинформираните без филтър на източниците? И защо?

Всички сме уязвими в момента. В ситуация на тревожност хората реагират или с отказ от осъзнаване на случващото се, или с фиксация на тема събиране на колкото се може повече информация до степен вече да не могат да я обработят, а просто да помпат мозъка си с нови и нови данни. Добре е да се придържаме към средния път – да боравим с определено количество качествена информация, която е реално значима за нас (броят трупове в Италия надали е част от тази значима информация), и в същото време да сме постоянно готови да си актуализираме представата за случващото се, защото фактологичното и статистическото разбиране за „истината“ се променя постоянно в тази ситуация.

Като цяло в момента е добре да се интересуваме от себе си и от собствения си живот, защото си имаме достатъчно предизвикателства. Малко вероятно е по света да се случи нещо особено важно и значимо за живота ни и ние да не разберем.

Къде и кога се прекрачват границите в поведението на властите?

Хората, които в момента са в ролята на „властите“, също са хора. Те също са объркани, уплашени, претоварени, умерено некомпетентни да се справят с тази ситуация, която явно никой не е очаквал и не е планирал предварителни действия. Властите на много места действат хаотично, некомпетентно, експериментират с различни мерки и начини за справяне. Добре е да имаме реалистични очаквания към тях и да осъзнаваме, че всички ние сме зависими един от друг и трябва да спазваме нормите на извънредна социална регулация. Нашето общество няма много ресурс за солидарност и грижа за общия интерес, надявам се тази криза да извади най-добрите ни социални инстинкти.

Най-удачният тон е да не ни говорят като на деца, а да ни говорят като на възрастни. Да дават смисъла на мерките, да обясняват нещата в преспектива, да не демонстрират неглижиране и отричане на важни за хората неща и да търсят помощ и подкрепа от обществото. Защото, когато сме ангажирани като можещи хора в решаването на проблемите си, ние се чувстваме по-малко жертви.

Какво е щастието, г-н Стоев?

Добре е всеки от нас да си намери отговора на този въпрос за него самия и да се опита да си доставя колкото се може повече щастие в този момент. Защото потенциалът ни за щастие зависи от нас самите.

 

Как извънредното положение се отразява на личната и колективната психика, има ли добри практики за споделеното съпреживяване в условията на изненадващ режим, адекватни ли са посланията, които отправят представителите на държавата по повод ограниченията и мерките срещу коронавируса. Това са само някои от въпросите, които задаваме на двама доказани специалисти в своята област - психиатъра д-р Владимир Сотиров и психолога Слави Стоев. Вчера Клуб Z публикува разговора с д-р Владимир Сотиров.

Слави Стоев е психолог, съосновател на компанията за организационно консултиране InManagement. Фокусира работата си по проекти за изграждане на ефективна организационна култура в компаниите и създаване на програми за индивидуална и групова подкрепа на професионалната компетентност на хората. Отскоро експериментира в областта на ранното развитие на емоционалната интелигентност при деца с помощта на литературата. Автор е на поредицата „Лиско Лис и приятели“ (издателство "Рибка") и „Продавача на омраза“ (изд. "Робертино"). Слави е един от най-слушаните гости в най-слушания подкаст в България - „Говори интернет“. Гордее се с участието си в проект на UNICEF-България и Асоциацията на европейските журналисти, посветен на по-етичното отразяване на децата в медиите.

 

Г-н Стоев, как обществената карантина може да се отрази на личната психика?

Обществото е широкият контекст, в който ние се реализираме и който влияе на чувството ни за сигурност, свързаност и смисъл. Всичко, което се случва в него, влияе върху личната ни психика в различна степен в зависимост от това доколко ние се чувстваме свързани с другите около нас. За някои хора това ще са само битови и икономически неуредици, за други ще е реална травма от преживяването на една обществена болка. Има хора, за които това е възможност за прогрес, за други е просто един интересен и шантав момент от живота им, има хора уплашени, хора ядосани, хора реално наранени от случващото се. Всеки реагира различно спрямо личния си мироглед, ценности и навици на реакция в стресова ситуация. Всички тези реакции са легитимни и е добре да не се съдим много строго един друг най-малкото защото е излишен разход на енергия в ситуация, в която енергията ни трябва особено много.

Колко уязвим е психическият баланс при социална изолация, която в случая е повече принудителна, отколкото самоналожена?

Социалната изолация е едно от най-лошите наказания, които ние сме успели да измислим към себеподобните си. Да те приберат в карцера, да те лишат от контакт със себеподобните е кошмар за човешката психика. В историите няма много щастливи самотни корабокрушенци по тропическите острови, защото човекът има нужда от поне един друг човек, за да е завършен. И все пак да не драматизираме, ние не сме в тази ситуация – нашата свързаност не е отнета в такава степен.

Лимитирани са много, но не и структурно важни за психиката ни възможности за социален контакт. Според мен с времето ще започнат да се наблюдават по-скоро ефектите на принудителната свързаност – когато поради битието на карантината ние ще сме принудени да сме по-свързани с едни хора, отколкото бихме искали спонтанно. Ограничени са правата и възможностите ни за социално бягство и смяна на социалния пейзаж. Лишени сме от много от удоволствията ни, които са свързани с функциониране в социума, и това ще поражда гняв, тъга и различни степени на неудовлетвореност. Особено ако не намерим с какво да ги заместим тези отнети ни възможности за наслада и бягство от другите.

Как работи и как се спира една колективна социална паника?

Социалната паника е механизъм на отказ от индивидуалност. При нея ние имитираме поведението на другите, защото им вярваме или защото вярваме, че ако не го направим, ще претърпим загуба. Това е една колективна форма на тревожност, при която може да се „вземат“ удивително глупави решения, но индивидът често няма силите да се противопостави на общата вълна. Защото тълпата може да е много категорична, а тълпата в паника е потоп от категоричност.

В една спортна зала, ако някой извика "Пожар!" и се види дим в единия край, се изисква много, наистина много силна индивидуална и групова воля, за да няма жертви от стъпкани на изхода хора. Така е и със саморегулацията - да не участваш в разрушаването на снабдителните вериги на държавата си или да не изпразниш аптечната мрежа от лекарства, които на теб не ти трябват, но лишаваш хора, на които им трябват реално. И тези хора могат да пострадат тежко. И като прочетеш, че има много пострадали, да си кажеш: „Ето, знаех си, че положението е страшно, добре, че си купих 28 опаковки от ония антибиотици, дето не ги знам за какво са, ама съм ги пил преди това.“

Обществената паника се овладява с добре познатите механизми на всеки родител, който е трябвало да се справя с ирационалните изблици на детето – контрол, утеха, разсейване. В тази последователност.

Вие какви практически съвети бихте дали, за да се справим с новата ситуация в живота ни? Как да разпускаме?

Най-важното е да приемем, ама наистина да приемем, че ситуацията е нова и да я мислим като такава. Да си открием онези важни неща, които да ни помагат да се чувстваме пълноценни и доволни в тази ситуация, и да изградим нови навици, които ни позволяват да сме удовлетворени, доколкото е възможно. Излишните драми и отказването от важни за нас неща, които не са ни реално отнети, е онова, което може да задълбочи личната ни криза. Просто трябва да правим нещата по различен начин и да намираме нови начини за справяне и нови неща за правене. Като, разбира се, не забравяме най-важното – да се грижим за себе си, да не се самоизтощаваме и да мислим за почивката и удоволствието като за важни неща, които трябва да си доставяме, наред с всички задачки, които ни чакат покрай справянето. Ако има някаква универсална стратегия, то тя е – движете се. Обездвижването е един от най-сериозните фактори за намаляване на психичния потенциал, от който сме заплашени в тази ситуация.

Как принудителната изолация се отразява на двойките? Какво трябва да направим, че да не се избием вкъщи?

Дали ще е ренесанс или апокалипсис зависи от капацитета на двойката да се адаптира. В ситуация на принудителна близост, липса на лични „убежища“ и на фона на повишена обща тревожност от социално-икономически и битови предизвикателства могат да ескалират много остри негативни чувства към другия. Той да се превърне в отдушник на емоциите ни, да го сатанизираме и да се фиксираме върху него като най-близкия дразнител, да му припишем причините за всички негативни неща, които изживяваме в момента.

Изключително важно в тази ситуация е да си даваме сметка какво му е и на другия, да го разбираме по-добре и да си даваме сметка, че поведенията на всички ни са променени и са повлияни от ситуацията. Че човекът до нас се държи по определен начин не само защото той си е такъв, а и защото той също търпи последиците от ситуацията и реагира на нашите собствени поведения. Ако всеки мисли повече за това как той самият да подобри живота си и да има по-малко претенции към другия – то е по-вероятно карантината да се превърне в един добър или поне интересен момент от живота на двойката.

Как действа на психиката постоянното плашене от телевизора?

Негативните новини влияят амортизиращо на психиката, повишават тревожността и стесняват фокуса на интелекта. В тази ситуация медиите са длъжници на обществото, доколкото имам някакви наблюдения. Доминирането на информационния поток от негативно, плашещо говорене намалява съпротивителните сили на обществото, защото го инвалидизира от гледна точка на познавателен и мотивационен капацитет. Ние живеем в света, който си създаваме на базата на наличната информация за него. Ако чуваме само за смърт, разрушения и катастрофи, то си изграждаме очаквания за неизбежност от катастрофата, действаме тревожно и панически, отказваме се от инвестиции във важни неща, спираме да се интересуваме от голямата картинка.

А лидерът в униформа - каква е неговата публична роля?

Униформите имат особено влияние върху психиката - те са архетипен образ на властта, на силата. Униформите имат огромен потенциал за налагане на контрол и ред, но това много зависи от начина, по който упражняват ролята си. Поведението на всеки човек с униформа, който излиза пред медиите, е изключително важно и се надявам тези мъже да го осъзнават.

Въпросът е какво идва след униформите, защото те хубаво ще ни овладеят и спрат в паниката, но освен контрола има още две неща, от които разтревоженото общество има нужда – утеха и разсейване, а тях за момента не ги виждам много да са приоритет на властта у нас.

В ерата на технологиите те помагат ли за психическото оцеляване в социална изолация, или повече пречат? Как тази дилема се вписва в сегашната ситуация?

Ползването на технологиите не е дилема, а спектър от поведения. Технологиите са инструмент, дали ни помагат зависи от това как ги ползваме. В момента за много хора технологиите са единственият начин да си вършат работата. В същото време поради това, че в условия на социална изолация станаха основният канал за комуникация, всички ние скоро ще страдаме от последиците на постояното облъчване с информация и застоял живот пред компютрите. Добре е да си наложим извънредна дисциплина и да се дистанцираме, доколкото ни го позволява реалността, от електронните устройства. Да обърнем внимание на тялото и мозъка си, на близките хора около нас.

Кой е по-уязвим - неинформираните или свръхинформираните без филтър на източниците? И защо?

Всички сме уязвими в момента. В ситуация на тревожност хората реагират или с отказ от осъзнаване на случващото се, или с фиксация на тема събиране на колкото се може повече информация до степен вече да не могат да я обработят, а просто да помпат мозъка си с нови и нови данни. Добре е да се придържаме към средния път – да боравим с определено количество качествена информация, която е реално значима за нас (броят трупове в Италия надали е част от тази значима информация), и в същото време да сме постоянно готови да си актуализираме представата за случващото се, защото фактологичното и статистическото разбиране за „истината“ се променя постоянно в тази ситуация.

Като цяло в момента е добре да се интересуваме от себе си и от собствения си живот, защото си имаме достатъчно предизвикателства. Малко вероятно е по света да се случи нещо особено важно и значимо за живота ни и ние да не разберем.

Къде и кога се прекрачват границите в поведението на властите?

Хората, които в момента са в ролята на „властите“, също са хора. Те също са объркани, уплашени, претоварени, умерено некомпетентни да се справят с тази ситуация, която явно никой не е очаквал и не е планирал предварителни действия. Властите на много места действат хаотично, некомпетентно, експериментират с различни мерки и начини за справяне. Добре е да имаме реалистични очаквания към тях и да осъзнаваме, че всички ние сме зависими един от друг и трябва да спазваме нормите на извънредна социална регулация. Нашето общество няма много ресурс за солидарност и грижа за общия интерес, надявам се тази криза да извади най-добрите ни социални инстинкти.

Най-удачният тон е да не ни говорят като на деца, а да ни говорят като на възрастни. Да дават смисъла на мерките, да обясняват нещата в преспектива, да не демонстрират неглижиране и отричане на важни за хората неща и да търсят помощ и подкрепа от обществото. Защото, когато сме ангажирани като можещи хора в решаването на проблемите си, ние се чувстваме по-малко жертви.

Какво е щастието, г-н Стоев?

Добре е всеки от нас да си намери отговора на този въпрос за него самия и да се опита да си доставя колкото се може повече щастие в този момент. Защото потенциалът ни за щастие зависи от нас самите.

Коментари

ефрейтора от 50130's picture
ефрейтора от 50130
ефрейтора

В четенето

аз го докарах до половината отговор на първия въпрос . Предполагам , че на този който дочете до края , ще му се зачете пълен курс на психолечение.
ефрейтора от 50130's picture
ефрейтора от 50130
ефрейтора

Към 16.00 на 26 03

рейтинга на горния пост беше 3/3 . Към 16.15 вече е 2/4 . Малий...

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво мислите за извънредното положение, въведено заради коронавируса?