"Хора, недейте тъгува - добрите писма са на път!" Днес Валери Петров щеше да е на 100 години

"Аз съм човек на надеждата."

Това казваше незабравимият български поет, драматург, сценарист и преводач Валери Петров, който днес щеше да стане на 100 години.

Роден е на 22 април 1920 г. с името Валери Нисим Меворах. Той е един от най-обичаните български автори на детски приказки и истории за деца, с които са израснали цели поколения ("Рицар без броня", "Йо-хо-хо"), както и на красиви пътеписи.

Преводите му на Шекспир продължават да са ненадминати.

На 15 години Валери Петров издава първата си поема „Птици към север“, стихове печата през 1936 г. в сп. „Ученически подем“, а през 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север“ с псевдоним Асен Раковски.

Яркото му излизане на литературната сцена обаче е публикацията на цикъла стихотворения „Нощи в планината“ в списание „Изкуство и критика“ (1940, кн. 1).

По-късно пише поемите „Палечко“ (1943), „На път“ (1943), „Ювенес дум сумус“ (1943), „Край синьото море“ (1941–1947), „Тавански спомен“ и стихотворния цикъл „Нежности“.

Гениалният български автор на десетки стихове, пиеси и сценарии почина на 27 август 2014 г.

Валери Петров и вълшебното му бисерче за добрини

Клуб Z си спомня за големия Валери Петров с няколко негови стихотворения.  

Добрите писма

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато
е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува -
добрите писма са на път.

Тъжен миг

По съкращение на щата
бе уволнена радостта
и се разбъркаха нещата,
подобно есенни листа.

Не ми е хубаво и даже
направо доста ми е зле.
Какво в утеха ще ми каже
това разкаляно поле?

Какво тез къщи с балкони,
неогласявани от смях,
таз Витоша под небосклони,
останали без чудо в тях?

И пошла песничка долита
в ръждиво-охрения час
и в опит за самозащита
с усмивка сам си казвам аз,
че мислите ми натежали
навярно истински не са,
защото иначе едва ли
бих смогвал да ги понеса.

Репортаж за трите хаш

„Кои книги напоследък
радват се на просто редък,
изумителен напредък.
Тези книги, тези книги
с убийства и интриги
дето, ха де, затвори ги,
докато на „Плана“ 5
нашият майор напет,
стиснал верен пистолет,
не съзре следи, които
водят към едно корито,
ужким старо и разбито,
но което, щом по цинка
той го тръкне с пуцинка,
ще открие начертан
план на мотопед „Балкан“,
който вража нам държава
жаждува да притежава.“
„Тука действа вража шайка!
Вашта майка, нашта гайка
сте направили нарочно
с болта да не пасва точно.
Тук заводът за обуща
някакви кошмари пуща.
Там изписва института
срещу западна валута
уред обявен за брак
във века на Гей - Люсак…
там измисля се батерийка
за откриване Америйка.
Тук талант е съкратен
и заместен с кретен…”
„И вълна вълната гони
към различни пентагони
и различни пентагони
свиват рамене с пагони,
наш не е, не е и наш…“
Е, тогава кой е той
този предан нам герой,
спъващ сам по почин свой
болшевишкия им строй.
„Някой некадърник наш,
скрит под кадров камуфлаж,
но с глава от алабаш.“

За хвърчащите хора

Те не идат от Космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.

    и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
    над калта, над сгурията в двора,
    и добре, че се срещат единици поне
    от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,

    и говорим за глупости, важно вирейки нос,
    или с израз на снобска умора,
    и изобщо стараем се да не става въпрос
    за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,

    но защо ли тогава нещо тук ни боли,
    щом ги видим да литват в простора -
    да не би да ни спомнят, че и ний сме били
    от вида на хвърчащите хора?