Един единствен път в живота си Мохамед Али решава да разкаже своята история в книга и това става в най-трудния период от живота му – докато е отстранен от бокса през 1967-1970 г., заради отказа си да бъде мобилизиран във Виетнам. Боксьорът, променил шампионата в тежка категория завинаги, изградил и популяризирал го, отказва да престъпи повелите на своята религия, и заради това е наказан да не практива единственото, което обича. 

Предлагали са много пари на Мохамед Али, за да напише книга и да разкаже своята история. Феновете му чакат дълго, за да прочетат неговата гледна точка и през ‘75-а това се случва – излиза единствената официална автобиография на Али, роден с името Касиус Клей. "Аз съм най-великият", в съавторство с журналиста Ричард Дърам и редактирана от нобеловия лауерат Тони Морисън, излиза сега, четири години след смъртта на боксьора, за първи път на български език от издателство "Кръг".

Преводът е на Светлана Комогорова – Комата, писателят и треньор по бокс Палми Ранчев стои зад редакцията, а поетът Иван Ланджев е автор на послеслова. Родното издание е едновременно литературно и спортно събитие. То изобразява и чества онзи Мохамед Али, който си спечели име и слава като най-добрия в бокса, но и като борец за равни права, пацифист, а донякъде и като поет.

Представяме ви откъс от "Аз съм най-великият":

Из "Призоваването"

– Насам, господин Клей – казва мъж в униформа на офицер от флота.

Последвах го в голяма зала, колкото половин баскетболно игрище, където наборниците са наредени в редица. Офицерът ми посочи да застана между черно момче и високо и слабо бяло момче. Наборниците са трийсет души, но всички погледи са насочени към мен, докато заставам на мястото си. Отвръщам им и забелязвам, че повечето изглеждат притеснени. Бялото момче до мен трепери. Изглежда много младо и зъбите му тракат. Заговарям го, но то само кима нервно с глава и го е страх да ме погледне.

Спомням си как стоим там мълчаливо, пред нас група офицери подрежда документите, проверява списъци и разговаря с приглушени гласове. След цяла година, както ми се стори, един идва и обяснява процедурата:

– Първо ще се явите на писмен тест, после – медицински преглед и накрая ще ви извикат за постъпване. След това ще се подредите отвън за качване на автобуса за лагера. – Той започна да излайва имената по списък, като спира, за да надраска нещо до имената на онези, които не отговарят.

Трима войници с лента на ръката стоят в ъглите и не обръщат внимание на проверката. Вниманието им е съсредоточено върху мен.

Един помощник с тлъсто лице, чиято униформа не му става, раздава формуляри за писмен тест, докато командирът ни обяснява:

– Добре, момчета, имате пет минути, за да отговорите на първите десет въпроса.

Разделяме се на групи и докато попълвам първия лист, усещам, че някой ми наднича през рамото. Но когато поглеждам назад, офицерът извръща поглед.

– Добре, добре! – намесва се командирът. – Имате четири минути да приключите с осемте въпроса на следващата страница! – Когато приключваме и с това, той крясва: – Хайде, момчета, стегнете се! Сега отговорете на двайсет и петте въпроса на третата страница. Трета страница, тази с червения хикс отгоре! Имате петнайсет минути за това!

Попълваме писмения тест и ни въвеждат в друга стая, за да изчакаме да ни извикат за прегледа.

– Ще ви извиквам по имена в групи по десет души! – крясва офицерът. – Щом си чуете името, следвате офицера вдясно от вас! Той ще ви заведе в стаята за прегледи.

Когато извикват моята група, последвам друг офицер в голяма стая, оборудвана с осем покрити с платно кабини, във всяка от които има лекар.

– Съблечете се по шорти! – крещи офицерът.

Събличам се механично. Свикнал съм да тренирам по шорти, но някои от другите се притесняват и свалят бавно дрехите си.

Един по един се придвижваме към първата кабина, където един от лекарите е застанал до маса. Очите му грейват, когато ме вижда, все едно точно за това е дошъл днес на работа.

– Как ви е името? – пита той.

– Мохамед Али – отговарям.

Той се намръщва.

– Касиус Клей е. – Челюстта му е стисната и той присвива устни, сякаш за да наложи със сила мисълта си.

Аз мълча.

– Касиус Клей е, нали? – повтаря той.

– Е, беше, но...

– Все още е Касиус Клей! – прекъсва ме той. – Така сте регистриран. Запиши „Касиус Клей“ – нарежда той на помощника си.

Помощникът, дребен мъж с очила с рогови рамки, записва в бележника си и ме отвежда настрана, за да ми прегледа сливиците. Обзема ме странното чувство, че ще ми се случи нещо лошо – също като в Бостън, където по програма трябваше да се бия със Сони Листън.

Продължавам през рутинните проверки и очаквам решаващата.

– Подскочете нагоре-надолу десет пъти – нарежда ми един лекар. Следвам инструкциите му, той поставя студен стетоскоп на гърдите ми и слуша. – Добре сте – казва, като продължава да ме преглежда.

Друг лекар увива лента около ръката ми, надува я, проверява пулса, поглежда апарата си и драсва в бележника си.

– Добре. – Той се усмихва и опипва мускулите ми. – Бива си ги раменете ви! Срещу кого ще се биете, като отбиете службата си?

Продължавам към следващата кабина. Лекарят ми преглежда очите и ушите. Вдига нагоре клепачите ми и надниква в очите с малко фенерче.

– Хм, хм – казва той, докато преглежда носа и ушите ми. – Тук няма нищо нередно. Ще можете да чувате тръбата на бойното поле – шегува се. Поглеждам го, без да се усмихна, и продължавам нататък.

– Дайте си документите! – отсича следващият лекар, когато влизам в кабината му. Той нервничи и и силно провлачва думите по южняшки. – Свалете си шортите... Чак до долу. – Наглася очилата си и ме оценява, все едно съм бик, дошъл в стадото. – Елате по-насам! – изсумтява, докато се навежда да огледа пениса ми. От всички лекари, срещу които се изправям, той проявява най-много омраза.

– Той проверява за венерически болести или херния – казва ми един санитар.

Лекарят забоде ръка в тестисите ми. Опипва наоколо с палец, докато намери мястото, което търси, и ми каза да се изкашлям.

– Още веднъж! – нарежда той. – Значи не искате да заминете да се биете за страната си?

Ръката му стиска здраво тестисите ми и аз не казвам нищо. Студени тръпки полазват по цялото ми тяло и си мисля за времената, когато кастрациите и линчът са били нещо обичайно в Юга.

– Добре, дайте ни урина – казва санитарят. – Ако всичко е наред, нищо няма да ви се каже. Ако има нещо нередно, ще ви уведомим. – Той се изкикотва.
Давам урината.

Връщам се назад, вземам една от белите кутии, наредени на масата, и си намирам място. Не се чувствам гладен, но изяждам всичко, освен сандвича с шунка. След обяда някои от другите наборници се поотпускат малко. Искат да поговорят с мен.

– Наистина ли смяташ, че би могъл да биеш Джо Луис?

– Луис? Той нямаше да издържи на моя джаб. Много е бавен – казвам аз и сипя джабове, подскачам и се извъртам.

После едно хлапе с четинеста коса от Северен Хюстън ме поглежда сериозно.

– За мен е чест да ме призоват едновременно с теб, Мохамед. Искам да кажа... ами... надявам се да сме в един и същи лагер.

Разбирам какво има предвид и нанасям пряк удар в негова посока.

Едно момче, което казва, че е родено във Филаделфия, пита:

– Ако влезеш в затвора, кой ще е новият световен шампион?

Поглеждам го с каменно лице.

– Ще изберат някой тъпак и ще го изкарат като шампион. Ще направят някого ужким шампион, но хората няма да го приемат.

Други двама идват и шепнат: „Заминаваш ли?“, „Как мога да не замина?“, „Какво смятат адвокатите ти за това?“, „Какво казва религиозният ти водач?“, „Ще ти отпуснат ли време да се боксираш?“.

На някои не отговарям. Някои звучат като подставени лица.

Спомням си едно момче, което седеше в ъгъла с насълзени очи. Принуждават го да напусне жена си и четирите си деца. Той не иска да заминава, но се бои да не замине. От мен иска само автограф.

Идва дребно бяло момче с червена коса.

– Голяма работа е да те видя на живо! Толкова много съм чел за теб във вестниците.

– А какво? – питам.

– Ами, за религията ти. Ти мразиш белите, нали?

Поклащам глава.

– Държа ли се така, сякаш мразя някого?

– Не. – Той не казва нищо повече.
Един офицер влиза в стаята и всички се размърдват притеснено, докато се мъчат да се стегнат. Името ми е трето поред.

– Край, това е! – прошепва някой.

– Тръгнете наляво, завийте надолу по коридора и влезте в стая 1Б – казва офицерът. – Ще постъпите във Въоръжените сили на САЩ! Като отидете там, ще ви се дадат по-нататъшни инструкции.

Стаята за инструкции по-рано е била използвана като съдийска стая и подът все още е покрит с оригиналния златист килим. Рус, зеленоок офицер, малко по-млад от мен, стои зад дъбова трибуна с американското знаме от двете страни. Ще видя името му във вестниците от следващия ден: лейтенант С. Стивън Дънкли.

Всички погледи освен този на Дънкли са фокусирани в мен.

Без да вдига очи от своите документи, той нарежда:

– Първите четирима да се наредят в редица отпред, а следващите четирима зад тях!

Заемаме местата си и аз съм трети отляво във втората редица. Знам, че ще ме извикат да пристъпя напред предпоследен.

Един старши офицер отива при лейтенанта и му прошепва нещо на ухото. Той автоматично вдига очи и когато погледът му среща моя, усещам как в гърлото ми се надига възел.

Офицерите и санитарите си бъбреха и се шегуваха, когато влязох, но сега всичко утихна. Доста хора, за които се досещам какви са, са влезли в стаята, някои са облечени цивилно. Младият офицер на подиума се поклаща.

– Мирно!

Всички се поизправяме, а четиримата отпред изпъват силно гръб. Дланите ми започват да се потят.

Дънкли се оглежда бързо из стаята, а после прочита подготвеното си изявление. Сигурно го е чел стотици пъти преди, но сега в гласа му се долавя особено натъртване. Опитва се всяка дума да прозвучи ясно: „Предстои ви да постъпите във Въоръжените сили на Съединените щати, в армията, във флотата, във военновъздушните сили или в морската пехота, както се посочва от службата, обявена след името ви, когато ви извикат! Когато съобщят името и службата ви, правите крачка напред и тази крачка означава, че сте постъпили във Въоръжените сили!

Той млъква и всички ме гледат, като че той и аз сме единствените в стаята.

– Джейсън Алън... армия!

Първият мъж прекрачва линията.

– Джон Алън... флота!

Той също пристъпва напред.

Когато приключват с първата редица, гърлото ми е пресъхнало, а главата ми започва леко да се замайва.

– Лирой Брадли... армия!

Капки студена пот избиват на челото ми и се чувствам самотен.

– Луис Серато... армия!

Очите на старшия офицер са вперени в мен. В ума ми прииждат объркани мисли. Пак съм в Чикаго, седя в претенциозно обзаведения апартамент на политик от Илинойс с гледка към езерото Мичиган.

Организатор с карирана риза и бели панталони обясняваше, че на световния шампион в тежка категория може да се гарантират поне осемнайсет милиона долара брутна печалба за следващите три години.

Престанах да слушам, отидох до прозореца и се загледах навън, над водата.

– В ясен ден ти се струва, че можеш да гледаш из цяла Америка. Можем да те направим още по-прочут в униформа, отколкото си бил без нея. Защо не се запишеш?

– Шампионът го обмисля – каза организаторът и сложи ръка на рамото ми. – Знам, че се тревожиш, шампионе, но полковникът ще дойде тук всяка минута.

Едно драсване с писалката прогонва всички тревоги от мислите ти.

– А когато полковникът дойде... Нали нямаш нищо против засега да го наричаш полковник Х? – пита политикът. – Виждам, че и в твоята религия използват означението Х. Затова би трябвало да разбереш. Ние не искаме да раздуваме това.

– Шампионът знае всичко за това – увери го организаторът.

– Полковникът може да те направи член на Гвардията за няма и час – продължи политикът. – И ще си свободен. Също като хиляда други играчи на бейзбол, футбол и баскетбол, най-големите имена в спорта.

– Идваш в лагера за по няколко дни годишно и минаваш подготовка по два часа дневно. Ще те прикрепят към полковника, така че няма да има защо да се тревожиш за мачовете. Запазваш титлата и всичките глупости покрай това, че си призован в армията, не значат нищо.

– Изобщо няма да пипнеш пушка. Само ще се покажеш няколко пъти тук и там. Идеално.

– Само ако действително възникне нещо спешно, например инвазия. Готов ли си?

Седнах отново на кадифения диван, но не отговорих.

Политикът изглеждаше раздразнен.

– Отне ни седмици да уредим това. Нямаш избор. Приеми и се наслаждавай на живота или се върни в Луисвил, докато ти подготвят килията.

– О, не го казвайте по този начин – намесва се организаторът.

– Време е да го кажем ясно! – озъбва се сърдито политикът. – Да го приемем, шампионе. Всеки конгресмен, когото познавам, крещи да ти натикат задника в затвора. Няма нито един губернатор или сенатор в петдесетте щата, който ще стане и ще каже една дума в твоя полза.

Аз ти давам изход. Издърпай чергата изпод краката им. Трябва само да подпишеш тази молба.

Ядосвах се все повече и повече, но преди да успея да отговоря, вратата се отвори и влезе висок побелял мъж със стегнато военно телосложение. Беше учтив, но бързаше. Веднага отиде до писалището.

– Документите са готови. Сигурно всичко е прието?

– Шампионът иска още малко време, за да го обмисли – изговори немощно организаторът.

– Вече е готов! – изстреля в отговор политикът. – Иначе нямаше да дойде тук.

– Готов ли сте, господин Али? – пита полковникът.

Поклатих глава.

– Но ти се съгласи, преди да дойдеш! – Политикът трясна с юмрук по писалището.

– Съгласих се да дойда и да ви изслушам – казах. – Съгласих се да ви изслушам, защото мои приятели, хора, на които имам доверие и ги уважавам, казаха, че трябва да чуя предложението ви. Но не искам да сложа униформа, за да подкрепя тази война, в никакъв случай. Не искам хората да повярват, че я подкрепям, та дори и малко. Това е против религиозните ми принципи.

– Аз не съм против религията ти! – нададе вой политикът и вдигна ръце във въздуха. – Няма да си първият Черен мюсюлманин, който ще влезе в армията!

Познавам много последователи на почитаемия Илайджа Мохамед и някои от тях в момента служат. И ти го знаеш. Кой си ти, че да съдиш дали войната е справедлива, или не?

Полковникът стоеше там с обида в очите, сякаш с отказа си отхвърлях лично него.

– Това ли е окончателният ви отговор?

Понечих да кажа нещо, но организаторът се намеси:

– Това не е окончателният му отговор. Когато отиде в Хюстън и го извикат да направи онази крачка напред, той ще разбере. Касиус има здрав разум. Запазете отворена възможност, полковник. Това не е окончателно. – Той протегна ръка, но полковникът само го погледна студено.

– Ако за това нещо се чуе навън... – Той мрачно се обърна към политика, а после към мен. – Е, следващия път, когато се видим, ще е или във Виетнам, или в затвора!

Потя се. Оглеждам се. Като че всички от наборния център са се вмъкнали в стаята. Месеци наред съм се подготвял за този момент, но се чувствам нервен. Дано никой не забелязва, че раменете ми треперят.

Мислите ми препускат към деня, когато седях на една пейка за първия си турнир „Златните ръкавици“ и чаках реда си да изляза на ринга. Бях смаян колко е голям Чикаго в сравнение с Луисвил и перспективата да се изправя срещу неизвестни противници от непознати места ме объркваше. Един стар бивш боксьор със смачкано лице на име Дон Грогито метеше пода зад мен и забеляза, че коленете ми треперят. Той се наведе над лявото ми ухо и прошепна:

– Синко, винаги се изправяй срещу онова, от което се страхуваш.

Но от какво се страхувах сега? От това, което ще изгубя, ако ми отнемат титлата? Дали ще отида в затвора, или ще ме отстранят от ринга? Дали е страх, че ще изгубя хубавия, разкошен, бляскав живот на световен шампион?

Преди да се кача на самолета, с Хърбърт обсъдихме предстоящия ми проблем. Все още бях загрижен за възгледите на почитаемия Илайджа Мохамед по въпроса и какво означаваше учението му.

– Учението му символично защитава живота в този мрачен, невеж и объркан свят – обясни Хърбърт. – Сега, когато очите ти се отвориха за светлината, се очаква да виждаш по свой начин. Изборът и посоката ще са твои и само твои. Какъвто и да е този избор, трябва да приемеш резултата на собственото си решение. Всички заслуги и цялата вина ще са твои. Аз няма да стоя физически там до теб, защото моето присъствие е тясно свързвано с това на баща ми, но ще съм до теб със сърце и душа както винаги. Решението, което ще вземеш, определя бъдещето на живота ти и няма да е нито на баща ми, нито мое. То е твое и само твое. Аз казвам само „Аллах да е с теб“, а когато Аллах е с теб, никой не може да те победи.

Защо се противя? Заради религията ми, разбира се, но казаното от онзи политик в Чикаго е вярно. Няма да ме отстранят от „Нация на исляма“, ако постъпя в армията. „Кой си ти, че да съдиш?“ – беше попитал той. Цял живот наблюдавам как Бяла Америка съди. Но кой ще съди сега? Кой ще каже дали крачката, която предстои да направя, е правилна, или грешна? Ако не аз, кой друг? Спомням си думите на Пратеника: „Ако смяташ, че така, както си решил да постъпиш, е правилно, бъди мъж и го защити... Обяви истината и умри за нея.“

Лейтенантът е привършил с мъжа вляво от мен. Стаята е притихнала и лейтенантът ме поглежда настоятелно. Той знае, че неговият генерал, неговият майор и всички в Хюстънския наборен център очакват този миг. Изпъва се в цял ръст.

Нещо става с мен. Сякаш цялата ми кръв се сменя. Усещам как страхът се оттича от тялото ми и на негово място се втурва гняв.

Чувам пак политика: „Кой си ти, че да съдиш?“.

Но кой е този бял мъж, не по-възрастен от мен, назначен от друг бял мъж, та чак до белия мъж в Белия дом? Кой е той да ми казва да замина за Азия, Африка или където и да било по света, за да се бия с хора, които никога не са хвърлили камък по мен или по Америка? Кой е този потомък на робовладелците, та да нарежда на потомък на робите да се бие с други хора в собствената им страна?

Сега нямам търпение той да ме извика. „Побързай!“ – казвам си наум. Поглеждам го право в очите. Настава раздвижване – някои от хората в стаята пристъпват по-наблизо в очакване.

– Касиус Клей... армия!

В стаята цари мълчание. Стоя изправен и не помръдвам. С ъгълчето на окото си виждам как едно от белите момчета ми кима, а по лицата на някои чернокожи трепват тънки усмивки. Сякаш тайно са щастливи да видят как някой застава срещу властта, която им нарежда да заминат надалече от домовете и семействата си.

Лейтенантът дълго се взира в мен, после свежда очи. Един от наборниците се изкикотва и той рязко вдига поглед и с пламнало лице нарежда всички останали наборници да излязат от стаята. Те бързо се изнизват и ме оставят да стоя сам.

Той пак извиква:

– Касиус Клей! Моля, направете крачка напред и встъпете във Въоръжените сили на Съединените щати!

Нищо не помръдва. Той се оглежда безпомощно. Най-сетне един висш офицер с бележник, пълен с документи, идва до подиума и се съвещава с него няколко секунди, а после идва при мен. На възраст изглежда малко под петдесетте. Косата му е прошарена и се държи с голямо достойнство.

– Ъъъ, господин Клей... – започва той, а после се усеща. – Или, господин Али, както предпочитате да ви наричат.

– Да, господине?

– Бихте ли дошли с мен в кабинета ми? Бих искал да поговоря лично с вас за няколко минути, ако не възразявате.

Това е по-скоро заповед, отколкото молба, но гласът му е тих и говори учтиво. Последвам го в една бледозелена стая с портрети на армейски генерали по стените. Той ми посочва да седна на един стол, но предпочитам да остана прав. Той вади някакви документи от бележника си и изведнъж зарязва своята учтивост и заговаря направо по същество:

– Може би не разбирате сериозността на постъпката, която току-що извършихте. Или може би разбирате. Но е мой дълг да ви изтъкна, че ако това е окончателното ви решение, срещу вас ще бъдат повдигнати криминални обвинения и наказанието ви може да бъде 5 години затвор и 10 000 долара глоба. И за вас то е същото, каквото би било за всеки друг нарушител в подобен случай. Не зная какво ви е повлияло, за да постъпите така, но съм упълномощен да ви дам възможност да преразгледате позицията си. Правилата за задължителна военна повинност изискват да ви дадем втори шанс.

– Благодаря, господине, но нямам нужда от него.

– Изисква се... – той не спира да говори и да преглежда бележките си – ... да се върнете отново в стаята за встъпване в армията, да застанете пред подиума и отново да получите призив.

– Господине, защо да се връщам там и да губя времето на всички...

– Процедурата е такава – прекъсва ме той. – Не мога да ви нареждам какво да правите или не, но трябва да следваме процедурата.

Последвах го обратно в стаята и забелязах, че са се появили още няколко лица. Военнослужещи, един стенограф и няколко души в цивилно облекло, които, както научавам по-късно, са агенти на ФБР.

Един редник ми подава бележка:

– Това е от адвоката ви.

Копие на писмо от главния прокурор на САЩ Мортън Съсман:

Упълномощен съм да ви уведомя, че сме склонни да сключим споразумение. Ако предадете клиента си за постъпване в армията, ние сме склонни да го задържим тук, на територията на Хюстън, докато всичките ви граждански средства се изчерпат. Иначе ще му бъдат предявени криминални обвинения...
Смачквам бележката и я пъхам в джоба си. Единият мъж в цивилни дрехи, който ме наблюдаваше, се обръща и излиза. Зеленоокият офицер все още стои зад трибуната, готов да прочете заявлението за приемане в армията. Този път съм по-близо до него. Той е на по-малко от една ръка разстояние от мен. Виждам капките пот по челото му.

– Господин Касиус Клей... – започва той отново. – Моля, направете крачка напред и встъпете в армията на САЩ.

Отново не помръдвам.

– Касиус Клей... армия! – повтаря той. Стои в мълчание, сякаш очаква в последния момент да размисля. Най-сетне с разтреперани ръце той ми подава формуляр, за да го попълня. – Бихте ли подписали това заявление и изтъкнали причините си за отказ от встъпване в армията? – гласът му трепери.

Бързо подписвам и излизам в коридора. Капитанът, който първоначално ми нареди да отида в стаята, дойде при мен.

– Господин Клей – казва той с уважителен тон, който ме изненадва, – ще ви съпроводя до долу.

Когато стигнахме в долния край на стълбището, телевизионните оператори, възпирани от охраната, фокусират прожекторите си върху нас, а взвод военна полиция се бори да ги задържи зад въжето, преграждащо края на коридора.

– Мохамед! – провиква се един репортер. – Направи ли крачката? В армията ли си?

– Може ли само за минута, шампионе? – провиква се друг. – Какво направи? Можеш ли да кажеш само „да“ или „не“?

Продължавам да вървя с капитана, който ме завежда в една стая, където чакат моите адвокати.

– Сега сте свободни да си тръгнете – казва ни той. – По-късно Главната прокуратура на САЩ ще се свърже с вас.