Article_top

Либийският военен театър днес наподобява Сирия преди пет години, когато пряка външна намеса промени съотношението на силите в една прокси война и стимулира косвената намеса на други заинтересовани актьори. Както е известно, през есента на 2015 г. Владимир Путин реши да се намеси военно в сирийската война. Това стана в момент, когато по думите на руския външен министър Сергей Лавров на сирийския режим е оставало две седмици живот: столицата Дамаск бе обстрелвана от предградието ѝ Гута, „Ислямска държава“ окупираше половин Сирия, въоръжената опозиция, подкрепяна от Турция, САЩ и няколко арабски държави, контролираше половината град Алепо, провинция Идлиб, големи части от провинциите Хауран и Хама, както и пристанищния град Латакия.

Това бе и моментът, когато Иран, който пряко и прикрито подкрепяше режима в Дамаск, окончателно се убеди, че губи войната и призова руснаците на помощ. Тъй като американският президент Барак Обама не се реши да изпълни заканата си към Асад (заради това, че е преминал прословутата „червена линия“), никой не се противопостави на руското нахлуване. Самият Путин обяви края на „основните военни действия“ в тази страна, но едва тогава, когато вече бе установил контрол върху 66% от територията ѝ.

Либийският римейк

Пет години след руската намеса в Сирия - през пролетта на 2020 г. - турският президент Реджеп Тайип Ердоган реши директно да се намеси в либийската война на страната на „международно признатото правителство на Файез ал Сарадж“ – легалната фасада на „Мюсюлманските братя“ и други ислямистки сили, включително привърженици на „Ислямска държава“ и „Ал Кайда“. Срещу него води боеве пред самата столица Триполи Либийската национална армия на генерал Хафтар, подкрепяна от Русия, Египет и ОАЕ. На страната на ислямисткото правителство е Катар – главен финансист на Триполи. Европа е раздвоена – Италия подкрепя Ал Сарадж, а Франция – Хафтар. Но никой не се противопостави на хода на Ердоган, освен с вербални декларации. Естествено никой не спази и международно наложената забрана за износ на оръжие за Либия, както и за използването на наемници в „гражданската война“. След като Анкара прехвърли в бившата джамахирия повече от 9000 от наемниците си, които дотогава се сражаваха срещу сирийския режим, турските министри на външните работи и на отбраната обявиха, че това е довело до промяна на съотношението на силите в полза на Турция.

В новата си книга "Историята на четири свята: Арабският регион след въстанията" изследователите Дейвид Отауей и Марина Отауей пишат: "Арабските противоречия доведоха до намесата на Турция, Иран, Америка и Русия, а въстанията позволиха масираното инфилтриране ислямисти в традиционните партии." От своя страна Сюзън Райс, която бе представител на САЩ в ООН, а впоследствие и съветник по националната сигурност на президента Обама, пише в книгата си „Трудна любов: моят разказ за нещата, за които си заслужава да се бориш“: „Арабската пролет доведе до поколенчески разрив в администрацията. Ето как това се случи – когато Каддафи бе на прага да унищожи Бенгази, старото поколение, което носи отговорността за Босна и Руанда – Байдън, Гейтс и Донилън бяха на мнение, че САЩ не бива да се намесват в нова война в Близкия изток. Хилъри Клинтън обаче бе на противното мнение и благодарение на това Америка се намеси, спаси Бенгази и допринесе за свалянето на Кадафи.

Либийската авантюра на Ердоган не е само средство за отклоняване вниманието на турците от вътрешните проблеми. Могат да се посочат три по-съществени цели, които преследва Анкара. Първата е оказване подкрепа на „Мюсюлманските братя“ в Либия като своеобразен реванш за отстраняването им от власт в съседен Египет. Втората цел е Турция да получи роля и съответен дял в близкоизточния петролен клуб. Третата е защитата на турските инвестиции в Либия, възлизащи на около 29 млрд. долара. Анкара направи на либийските власти предложение, което не може да не бъде прието – като благодарност за турската военна подкрепа Триполи да разреши на турската национална петролна компания да извърши проучвания за нефтени находища край либийските брегове – в същото Средиземно море, което турската пропаганда нарича „синята родина“. Не е трудно да отгатнем и по-далечните цели на онзи, когото наричат „султан Ердоган“. Либийската му намеса е продължение на османската история – не само че Либия е била част от тази империя, но самият Ататюрк се е сражавал през Първата световна война на либийска територия и е бил ранен там. Впоследствие онзи, който основа съвременната турска държава, продължаваше да твърди, че повечето жители на либийския град Мисурата са от турски произход.

Но геополитическата игра на нациите е по-сложна, отколкото изглежда на повърхността. Кремъл все още не контролира цялата власт в Сирия, където свое влияние имат Иран, САЩ и Турция. Няма никакви индикации, че обещаваното политическо уреждане на конфликта е близка перспектива и никой не може да каже каква конституционна форма ще има бъдеща Сирия – конфедерация или централизирана страна с автономни области. От своя страна Ердоган няма шансове да наложи свой контрол върху цяла Либия, докато среща съпротивата на Бенгази и Хафтар, подкрепян от Русия и Египет. Той също така не би могъл да се противопостави на международния консенсус в полза на политическо уреждане на конфликта. Това е императив за една страна, която в миналото е била разделена на три автономни територии, впоследствие обединени в рамките на сануситското кралство, а то на свой ред да се превърне в квази държава в личното владение на семейство Кадафи.

Има един голям отсъстващ в събитията в Либия и това е Европейският съюз. Нещата изглеждат така, сякаш за Брюксел войната, която бушува само на няколко стотици километри от Стария континент, не е непосредствена заплаха за европейската сигурност. И сякаш имиграционните вълни, които тръгват от африканския бряг, не заплашват да нанесат по-големи щети върху икономиката, политиката и нормалното съществуване на населението на Италия, отколкото го стори короновирусната пандемия. За това свидетелстват и първите подновени опити на подгонените от глад и мизерия африкански имигранти да стигнат до заветна Европа с гумени лодки. Ако перифразирам Маркс, Либия доказа, че историята се повтаря два пъти – първият път като фарс, а втория път като трагедия.

 

Либийският военен театър днес наподобява Сирия преди пет години, когато пряка външна намеса промени съотношението на силите в една прокси война и стимулира косвената намеса на други заинтересовани актьори. Както е известно, през есента на 2015 г. Владимир Путин реши да се намеси военно в сирийската война. Това стана в момент, когато по думите на руския външен министър Сергей Лавров на сирийския режим е оставало две седмици живот: столицата Дамаск бе обстрелвана от предградието ѝ Гута, „Ислямска държава“ окупираше половин Сирия, въоръжената опозиция, подкрепяна от Турция, САЩ и няколко арабски държави, контролираше половината град Алепо, провинция Идлиб, големи части от провинциите Хауран и Хама, както и пристанищния град Латакия.

Това бе и моментът, когато Иран, който пряко и прикрито подкрепяше режима в Дамаск, окончателно се убеди, че губи войната и призова руснаците на помощ. Тъй като американският президент Барак Обама не се реши да изпълни заканата си към Асад (заради това, че е преминал прословутата „червена линия“), никой не се противопостави на руското нахлуване. Самият Путин обяви края на „основните военни действия“ в тази страна, но едва тогава, когато вече бе установил контрол върху 66% от територията ѝ.

Либийският римейк

Пет години след руската намеса в Сирия - през пролетта на 2020 г. - турският президент Реджеп Тайип Ердоган реши директно да се намеси в либийската война на страната на „международно признатото правителство на Файез ал Сарадж“ – легалната фасада на „Мюсюлманските братя“ и други ислямистки сили, включително привърженици на „Ислямска държава“ и „Ал Кайда“. Срещу него води боеве пред самата столица Триполи Либийската национална армия на генерал Хафтар, подкрепяна от Русия, Египет и ОАЕ. На страната на ислямисткото правителство е Катар – главен финансист на Триполи. Европа е раздвоена – Италия подкрепя Ал Сарадж, а Франция – Хафтар. Но никой не се противопостави на хода на Ердоган, освен с вербални декларации. Естествено никой не спази и международно наложената забрана за износ на оръжие за Либия, както и за използването на наемници в „гражданската война“. След като Анкара прехвърли в бившата джамахирия повече от 9000 от наемниците си, които дотогава се сражаваха срещу сирийския режим, турските министри на външните работи и на отбраната обявиха, че това е довело до промяна на съотношението на силите в полза на Турция.

В новата си книга "Историята на четири свята: Арабският регион след въстанията" изследователите Дейвид Отауей и Марина Отауей пишат: "Арабските противоречия доведоха до намесата на Турция, Иран, Америка и Русия, а въстанията позволиха масираното инфилтриране ислямисти в традиционните партии." От своя страна Сюзън Райс, която бе представител на САЩ в ООН, а впоследствие и съветник по националната сигурност на президента Обама, пише в книгата си „Трудна любов: моят разказ за нещата, за които си заслужава да се бориш“: „Арабската пролет доведе до поколенчески разрив в администрацията. Ето как това се случи – когато Каддафи бе на прага да унищожи Бенгази, старото поколение, което носи отговорността за Босна и Руанда – Байдън, Гейтс и Донилън бяха на мнение, че САЩ не бива да се намесват в нова война в Близкия изток. Хилъри Клинтън обаче бе на противното мнение и благодарение на това Америка се намеси, спаси Бенгази и допринесе за свалянето на Кадафи.

Либийската авантюра на Ердоган не е само средство за отклоняване вниманието на турците от вътрешните проблеми. Могат да се посочат три по-съществени цели, които преследва Анкара. Първата е оказване подкрепа на „Мюсюлманските братя“ в Либия като своеобразен реванш за отстраняването им от власт в съседен Египет. Втората цел е Турция да получи роля и съответен дял в близкоизточния петролен клуб. Третата е защитата на турските инвестиции в Либия, възлизащи на около 29 млрд. долара. Анкара направи на либийските власти предложение, което не може да не бъде прието – като благодарност за турската военна подкрепа Триполи да разреши на турската национална петролна компания да извърши проучвания за нефтени находища край либийските брегове – в същото Средиземно море, което турската пропаганда нарича „синята родина“. Не е трудно да отгатнем и по-далечните цели на онзи, когото наричат „султан Ердоган“. Либийската му намеса е продължение на османската история – не само че Либия е била част от тази империя, но самият Ататюрк се е сражавал през Първата световна война на либийска територия и е бил ранен там. Впоследствие онзи, който основа съвременната турска държава, продължаваше да твърди, че повечето жители на либийския град Мисурата са от турски произход.

Но геополитическата игра на нациите е по-сложна, отколкото изглежда на повърхността. Кремъл все още не контролира цялата власт в Сирия, където свое влияние имат Иран, САЩ и Турция. Няма никакви индикации, че обещаваното политическо уреждане на конфликта е близка перспектива и никой не може да каже каква конституционна форма ще има бъдеща Сирия – конфедерация или централизирана страна с автономни области. От своя страна Ердоган няма шансове да наложи свой контрол върху цяла Либия, докато среща съпротивата на Бенгази и Хафтар, подкрепян от Русия и Египет. Той също така не би могъл да се противопостави на международния консенсус в полза на политическо уреждане на конфликта. Това е императив за една страна, която в миналото е била разделена на три автономни територии, впоследствие обединени в рамките на сануситското кралство, а то на свой ред да се превърне в квази държава в личното владение на семейство Кадафи.

Има един голям отсъстващ в събитията в Либия и това е Европейският съюз. Нещата изглеждат така, сякаш за Брюксел войната, която бушува само на няколко стотици километри от Стария континент, не е непосредствена заплаха за европейската сигурност. И сякаш имиграционните вълни, които тръгват от африканския бряг, не заплашват да нанесат по-големи щети върху икономиката, политиката и нормалното съществуване на населението на Италия, отколкото го стори короновирусната пандемия. За това свидетелстват и първите подновени опити на подгонените от глад и мизерия африкански имигранти да стигнат до заветна Европа с гумени лодки. Ако перифразирам Маркс, Либия доказа, че историята се повтаря два пъти – първият път като фарс, а втория път като трагедия.

Коментари

Blagovesta Vasileva's picture
Blagovesta Vasileva
тутифрути

ПАРДОН

аз ли греша- Турция беше на страната на сирийския режим, с-у кюрдите, които подкрепяха опозицията. Греша ли?

A руснаците, кото имат 1200 наемници изтребители в Либия?

Русия тихомълком изпрати 1200 наемници, и изтребители без опознавателни знаци в Либия да се бият срещу режима, който е подкрепен от ООН. Кашата е пълна. Либия сервира студен душ на руските зенитни ситеми, които бяха разпердушинени от турските дронове. Горният коментар е много едностранчив.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Адекватни ли са мерките на правителството и щаба за справяне с пандемията?