Article_top

Алек никога не е стъпвал в Белгия. И дори не е допускал, че ще се озове пред олтара на малка църква във Фландрия, рецитирайки сватбени обети на фламандски. И това е само началото на една дълга и интересна връзка с бирената столица на света.

Алек е амбициран да изследва всеобщото мнение за Белгия – наистина ли страната е толкова скучна, колкото твърдят хората?

Алек Льо Сюр има обещаваща кариера в Лондон, Париж и Сен Тропе, докато не решава да замине за Тибет, където прекарва пет години и пише първата си книга. Там се запознава с бъдещата си съпруга и заминава за родната ѝ Белгия, където създава "Тост за непознатата Белгия".

Представяме ви откъс от най-новата книга от любимата на всички читатели поредица на издателство "ЕРА" за пътуване и развлечение. "Тост за непознатата Белгия" е нтересна, забавна, полезна книга в духа на бестселърите "Атлас на щастието", "Така го правят датчаните", "Това е Нидерландия или защо лалетата са различни", "Радостта от живота по френски", "Улови сърцето на Сицилия", "Пътят към Анапурна".

Бойното поле на Европа

Наполеон казвал, че „всяка армия напредва със стомаха си“, което донякъде обяснява силния му интерес към окупирането на Белгия. Представям си го как стои на опашка в някой ресторант за пържени картофки в Брюксел и чака да получи своята фунийка с божествения специалитет, придружена от задължителната лъжица майонеза отгоре. 

През целия седемнайсети и осемнайсети век французите ту влизат, ту излизат от териториите, познати днес като Белгия, докато в края на осемнайсети век просто добавят към Франция цялата страна, а благообразната дума за това е анексиране (на територия или държава). Новите департаменти не са настроени особено дружески, принудени са да търпят религиозни преследвания, задължително говорене на френски език, високи данъци и масова мобилизация на мъже за все по-разрастващата се армия на Наполеон Бонапарт. В семейството на съпругата ми Кони има легенда, която разказва, че един от мъжете, мобилизирани в Grande Armée на Наполеон, бил някой си господин Хаубен, нейният пра-пра-пра-пра-пра-дядо, участник в Руската военна кампания. Става дума за 1812 година, когато заедно с половин милион войници Наполеон се отправил към Москва и прародителят на Кони имал редкия, особено щастлив шанс да бъде сред онези 5 %, завърнали се живи у дома. 

Покрил всичките 5000 километра до руската столица на крак, оцелял в битки лице в лице с казаците, издържал на полярните минусови температури на руската зима и на глада, организиран срещу Наполеоновата армия от сухопътната тактика на врага, и малко след като триумфално се завърнал в Хаселт, бил ритнат в главата от кон и починал. Ако беше живял поне още година, прадядото безусловно щял да бъде доволен да види гърба на Наполеон, пратен в изгнание на остров Елба през 1814 година, с което Съюзниците смятали, че са си разчистили сметките с него. За съжаление празненствата по повод отърваването от френския диктатор са краткотрайни – точно когато всички си мислят, че по улиците вече е безопасно и могат да живеят живота си, Наполеон най-внезапно се появява отново, придружаван от 70 000 френски войници. За него Белгия е лесна мишена – разположена е наблизо, има равнинен терен, добра кухня и статуя на момченце, което пишка... Затова била сметната за най-лесно откъснатия плод в обиколката за световно господство на военачалника. Но на 15 юни 1815 година Наполеон е спрян от херцог Уелингтън и войската му при Ватерло, и каква ирония – само на един ден път пеша от столицата Брюксел. 

Сега, двеста години по-късно, дори и да не планирате своя военна кампания за световно господство, дори и да нямате никакъв интерес към промяна на картата на Европа, Ватерло си остава едно прекрасно място за отбиване и почивка, ако пътувате към Брюксел от юг. Идеалният начин да му се насладите, е в горещ летен следобед да седнете в сянката на някоя топола в края на двестагодишното бойно поле с хубава белгийска бира в едната ръка и книга за Ватерло в другата. 

Изборът на книги по тази тема е голям – ако се вярва на „Амазон“, те са 5087, – но за мен няма по-добри от купените за 8 и за 5 лири от „Ибей“ издания от 1908 и 1921 година на „Пътеводител на готвача пътешественик за Белгия и Ардените“. Тези прекрасни малки книжки започват със следното окуражаващо изречение: „Малко са страните, разположени близо до Англия, които предлагат толкова много развлечения за туриста колкото Белгия, затова броят на посетителите в това интересно царство постоянно нараства“. Обърнете внимание, че в началото на двайсети век прилагателното, което се свързва с Белгия, е „интересно“. Тези книжки посвещават цели тринайсет страници на битката при Ватерло, включително и глава от „Клетниците“ на Виктор Юго, препечатана с дребен шрифт, както и пълен списък на телеграмите на херцог Уелингтън, добавящи допълнителен щрих към разказа за бойните действия. 

Но да бъдеш придружаван от двама тийнейджъри, означава, че сценарият за отпускане под сянката на топола с белгийска бира и глава от „Клетниците“ в ръце, за да размишляваш върху великата европейска битка от 1815 година, е напълно невъзможен. Не е изненадващо, че в наши дни е много трудно да събудиш някакъв интерес към старите битки у младите тийнейджъри. От една страна, не мисля, че някой би искал да втълпи в умовете на юношите картина на битка от деветнайсети век – с целия ужас на надвиснала опасност от това всеки момент да бъдеш посечен от сабята на настъпващия срещу теб кавалерист, като междувременно се насираш от страх, при това буквално. От друга страна, панорамата на някогашно бойно поле – ширнали се пред теб огромни пространства от ниви с царевица, цвекло и картофи – без никакво съмнение е изключително скучна. В търсене на нещо средно между тези две крайности, аз реших да се поизръся за семеен „Пропуск за бойното поле“, който обещаваше вълнението от едночасова обиколка на терена, изкачване до Бют дю Лион и вход за Панорамата. 

Вече с достатъчно натежало сърце за похарчените 30 евро за бойни забавления, трудно можех да бъда впечатлен от цената за ползване на тоалетните в Центъра за посетители на Ватерло – местната Мадам Пипи ме информира, че привилегията за това ще ме оскубе с още 40 евроцента на човек. Отлично аргументираната ми пледоария, че би трябвало да получим отстъпка като семейство, не беше посрещната ласкаво. Нищо чудно, помислих си някак философски, че на паркинга пред центъра се носеше лека воня на урина. 

Решихме да убием времето до началото на обиколката в сувенирния магазин. Състезанието по търсене на най-скандалната стока, което си обявихме между нас, беше спечелено от Рубен, защото откри малки бурканчета с мръсотия, тоест „пръст от бойното поле на Ватерло“ за по 8 евро всяко. За съжаление пристигналият Боен автобус не беше климатизираното возило, което си представях – всъщност се оказа поредица от закачени за камион открити ремаркета, потънали в прах. Качихме се на борда на едно празно ремарке и търпеливо изслушахме коментарите на френски, изискан английски и холандски, които се понесоха от високоговорители, скрити някъде под тапицерията. Би трябвало да си дадем сметка, че дебелият пласт прахоляк за няколко евро, покриващ пейките, е откровен знак за онова, което предстои, но ние пренебрегнахме тази прокоба и съвсем невинно се понесохме от Центъра за посетители към картофените поля. Господин Изискан английски глас ни информира, че Съюзниците били събрали 168 000 войници под командването на херцог Уелингтън, които влезли в битка със 78-хилядната армия на Наполеон, разположена вляво от нас (а може и да е било вдясно). Пропуснах края на изречението, защото бях запратен във въздуха в мига, в който ремаркето попадна на първата дупка от трикилометровия черен път, минаващ успоредно на малкия хребет през картофените ниви, зад който се намирали Съюзниците. Музиката между отделните преводи подсилваше мрачното настроение и запълваше времето, докато ремаркетата подскачаха по черния път, обвити в гъсти облаци прахоляк.

Спряхме за кратко пред фермата Хаугумонт и имахме възможността за малко да се порадваме на нормален път, преди камионът да се гмурне отново в прашната бразда между полята с цвекло и сякаш помахващите към нас стръкове сладка царевица. Французинът, господин Изискан английски глас и говорещата холандски дама продължаваха да разказват за кавалерийски атаки и оръдейни батареи, но намиращите се в Бойния автобус бяха заети най-вече да се държат здраво за стените на ремаркетата и да сведат до минимум поглъщането на прахоляк, а не толкова да следят точното местонахождение на различните батальони. Единственият коментар на дъщеря ми Хана през цялата обиколка бе, че е трябвало да си донесем очила за плуване. Спряхме за малко насред нивите с цвекло, обвити в облаци прахоляк, за да може холандската дама да настигне французина и изискания англичанин, които вече ни разказваха за Фон Блюхер и пруската армия, действаща в съюз с англичаните на Уелингтън. Покрай нас мина комбайн, а после отново потеглихме. Докато се настройвахме към съвсем новото и крайно неприятно усещане да се возиш в ремарке по калдъръм, от високоговорителите изригна мощна класическа музика, придружена от съобщение за края на битката. 

Статистиката не звучеше щастливо на нито един език – 12 000 загинали, 35 000 ранени, огромен брой ампутации на крайници без упойка и 12 000 заклани коне. Всички се умърлушихме. Никой повече не се оплака нито от неравния път, нито от прахоляка, и няколко минути по-късно пресякохме N 45, където за всеобщо облекчение поехме отново по нормален път под акордите на вече триумфална музика и триезично напомняне да не забравяме да посетим сувенирния магазин. 

Докато децата настояваха да съкратим загубите си и да се насочим към колата, аз си знаех, че в цената на билетите влизат и посещението на Бют дю Лион, и входът към Панорамата. След кратко родителско напомняне за „стойността на парите“, ние подминахме табелата, предупреждаваща, че само „физически подготвени“ хора могат да изкачат 226-те стъпала и поехме нагоре към Бют. Издигната първоначално от холандския крал Вилем І, за да бележи мястото, където неговият син Вилем ІІ е бил ранен в битка, могилата от 300 000 кубически метра пръст, на чийто връх е поставен 28-тонен бронзов лъв, днес представлява мемориал в памет на загубилите живота си при Ватерло. Доста впечатляващо място, ако си падате по големи купчини пръст с изглед към картофени и царевични ниви, и ако нямате нищо против да се промушвате между едва поемащи си дъх затлъстели американски туристи. Колкото и последното да е забавно обаче, смятам, че най-добрата атракция, включена в Пропуска за бойното поле, е прекрасната Панорама – кръгла постройка с обиколка 110 метра, в която е приютено 12-метрово изображение на битката. Открита през 1912 година, тази Панорама е била нещо като съвременно 3D кино за своето време, използваща всички специални ефекти, налични в началото на двайсети век. Колкото и изненадващо да звучи, авторите на моя „Пътеводител на готвача пътешественик“ от 1921 година не споделят същия ентусиазъм във връзка с Панорамата. След като в рамките на тринайсет страници изливат лирични отклонения за бойното поле и Бют дю Лион, и дори предупреждават за „бъбриви екскурзоводи“, единственото, което успяват да кажат за новата атракция е: „В подножието на стълбите на Бют има панорама на битката. Вход 1 франк и 25 цента“. 

Още с влизането в Панорамата бяхме посрещнати от миризмата на стар музей. Изкачихме внимателно клатушкащата се дървена стълбичка към платформата за наблюдение. В полумрака пред нас се разкри 360-градусово представяне на бойната сцена, с типичните за нея камънаци, кратери от снаряди, обезобразени манекени и препарирани мъртви коне. Стенописът зад тях изобразяваше самата битка такава, каквато е била видяна от въображението на художника Луи Дюмулен през 1912 година. Френската кавалерия се спускаше стремглаво към британските батальони, а от високите точки наоколо наблюдаваха генералите. Все едно се намирахме в музей на музея с избелелите им костюми, стърчаща тук-там слама от места, от които не би трябвало да стърчи, странни петна и изобилни количества от прочутия прахоляк на Ватерло. Сравнително новото музикално допълнение от експлозии, писъци и цвилещи коне затрудняваше значително комуникацията помежду ни, затова едва когато излязохме под ярката светлина на летния следобед, всички единодушно отсякохме, че сме се нагледали на битки за един ден и вече можем да потеглим за Брюксел.

 

 

Алек никога не е стъпвал в Белгия. И дори не е допускал, че ще се озове пред олтара на малка църква във Фландрия, рецитирайки сватбени обети на фламандски. И това е само началото на една дълга и интересна връзка с бирената столица на света.

Алек е амбициран да изследва всеобщото мнение за Белгия – наистина ли страната е толкова скучна, колкото твърдят хората?

Алек Льо Сюр има обещаваща кариера в Лондон, Париж и Сен Тропе, докато не решава да замине за Тибет, където прекарва пет години и пише първата си книга. Там се запознава с бъдещата си съпруга и заминава за родната ѝ Белгия, където създава "Тост за непознатата Белгия".

Представяме ви откъс от най-новата книга от любимата на всички читатели поредица на издателство "ЕРА" за пътуване и развлечение. "Тост за непознатата Белгия" е нтересна, забавна, полезна книга в духа на бестселърите "Атлас на щастието", "Така го правят датчаните", "Това е Нидерландия или защо лалетата са различни", "Радостта от живота по френски", "Улови сърцето на Сицилия", "Пътят към Анапурна".

Бойното поле на Европа

Наполеон казвал, че „всяка армия напредва със стомаха си“, което донякъде обяснява силния му интерес към окупирането на Белгия. Представям си го как стои на опашка в някой ресторант за пържени картофки в Брюксел и чака да получи своята фунийка с божествения специалитет, придружена от задължителната лъжица майонеза отгоре. 

През целия седемнайсети и осемнайсети век французите ту влизат, ту излизат от териториите, познати днес като Белгия, докато в края на осемнайсети век просто добавят към Франция цялата страна, а благообразната дума за това е анексиране (на територия или държава). Новите департаменти не са настроени особено дружески, принудени са да търпят религиозни преследвания, задължително говорене на френски език, високи данъци и масова мобилизация на мъже за все по-разрастващата се армия на Наполеон Бонапарт. В семейството на съпругата ми Кони има легенда, която разказва, че един от мъжете, мобилизирани в Grande Armée на Наполеон, бил някой си господин Хаубен, нейният пра-пра-пра-пра-пра-дядо, участник в Руската военна кампания. Става дума за 1812 година, когато заедно с половин милион войници Наполеон се отправил към Москва и прародителят на Кони имал редкия, особено щастлив шанс да бъде сред онези 5 %, завърнали се живи у дома. 

Покрил всичките 5000 километра до руската столица на крак, оцелял в битки лице в лице с казаците, издържал на полярните минусови температури на руската зима и на глада, организиран срещу Наполеоновата армия от сухопътната тактика на врага, и малко след като триумфално се завърнал в Хаселт, бил ритнат в главата от кон и починал. Ако беше живял поне още година, прадядото безусловно щял да бъде доволен да види гърба на Наполеон, пратен в изгнание на остров Елба през 1814 година, с което Съюзниците смятали, че са си разчистили сметките с него. За съжаление празненствата по повод отърваването от френския диктатор са краткотрайни – точно когато всички си мислят, че по улиците вече е безопасно и могат да живеят живота си, Наполеон най-внезапно се появява отново, придружаван от 70 000 френски войници. За него Белгия е лесна мишена – разположена е наблизо, има равнинен терен, добра кухня и статуя на момченце, което пишка... Затова била сметната за най-лесно откъснатия плод в обиколката за световно господство на военачалника. Но на 15 юни 1815 година Наполеон е спрян от херцог Уелингтън и войската му при Ватерло, и каква ирония – само на един ден път пеша от столицата Брюксел. 

Сега, двеста години по-късно, дори и да не планирате своя военна кампания за световно господство, дори и да нямате никакъв интерес към промяна на картата на Европа, Ватерло си остава едно прекрасно място за отбиване и почивка, ако пътувате към Брюксел от юг. Идеалният начин да му се насладите, е в горещ летен следобед да седнете в сянката на някоя топола в края на двестагодишното бойно поле с хубава белгийска бира в едната ръка и книга за Ватерло в другата. 

Изборът на книги по тази тема е голям – ако се вярва на „Амазон“, те са 5087, – но за мен няма по-добри от купените за 8 и за 5 лири от „Ибей“ издания от 1908 и 1921 година на „Пътеводител на готвача пътешественик за Белгия и Ардените“. Тези прекрасни малки книжки започват със следното окуражаващо изречение: „Малко са страните, разположени близо до Англия, които предлагат толкова много развлечения за туриста колкото Белгия, затова броят на посетителите в това интересно царство постоянно нараства“. Обърнете внимание, че в началото на двайсети век прилагателното, което се свързва с Белгия, е „интересно“. Тези книжки посвещават цели тринайсет страници на битката при Ватерло, включително и глава от „Клетниците“ на Виктор Юго, препечатана с дребен шрифт, както и пълен списък на телеграмите на херцог Уелингтън, добавящи допълнителен щрих към разказа за бойните действия. 

Но да бъдеш придружаван от двама тийнейджъри, означава, че сценарият за отпускане под сянката на топола с белгийска бира и глава от „Клетниците“ в ръце, за да размишляваш върху великата европейска битка от 1815 година, е напълно невъзможен. Не е изненадващо, че в наши дни е много трудно да събудиш някакъв интерес към старите битки у младите тийнейджъри. От една страна, не мисля, че някой би искал да втълпи в умовете на юношите картина на битка от деветнайсети век – с целия ужас на надвиснала опасност от това всеки момент да бъдеш посечен от сабята на настъпващия срещу теб кавалерист, като междувременно се насираш от страх, при това буквално. От друга страна, панорамата на някогашно бойно поле – ширнали се пред теб огромни пространства от ниви с царевица, цвекло и картофи – без никакво съмнение е изключително скучна. В търсене на нещо средно между тези две крайности, аз реших да се поизръся за семеен „Пропуск за бойното поле“, който обещаваше вълнението от едночасова обиколка на терена, изкачване до Бют дю Лион и вход за Панорамата. 

Вече с достатъчно натежало сърце за похарчените 30 евро за бойни забавления, трудно можех да бъда впечатлен от цената за ползване на тоалетните в Центъра за посетители на Ватерло – местната Мадам Пипи ме информира, че привилегията за това ще ме оскубе с още 40 евроцента на човек. Отлично аргументираната ми пледоария, че би трябвало да получим отстъпка като семейство, не беше посрещната ласкаво. Нищо чудно, помислих си някак философски, че на паркинга пред центъра се носеше лека воня на урина. 

Решихме да убием времето до началото на обиколката в сувенирния магазин. Състезанието по търсене на най-скандалната стока, което си обявихме между нас, беше спечелено от Рубен, защото откри малки бурканчета с мръсотия, тоест „пръст от бойното поле на Ватерло“ за по 8 евро всяко. За съжаление пристигналият Боен автобус не беше климатизираното возило, което си представях – всъщност се оказа поредица от закачени за камион открити ремаркета, потънали в прах. Качихме се на борда на едно празно ремарке и търпеливо изслушахме коментарите на френски, изискан английски и холандски, които се понесоха от високоговорители, скрити някъде под тапицерията. Би трябвало да си дадем сметка, че дебелият пласт прахоляк за няколко евро, покриващ пейките, е откровен знак за онова, което предстои, но ние пренебрегнахме тази прокоба и съвсем невинно се понесохме от Центъра за посетители към картофените поля. Господин Изискан английски глас ни информира, че Съюзниците били събрали 168 000 войници под командването на херцог Уелингтън, които влезли в битка със 78-хилядната армия на Наполеон, разположена вляво от нас (а може и да е било вдясно). Пропуснах края на изречението, защото бях запратен във въздуха в мига, в който ремаркето попадна на първата дупка от трикилометровия черен път, минаващ успоредно на малкия хребет през картофените ниви, зад който се намирали Съюзниците. Музиката между отделните преводи подсилваше мрачното настроение и запълваше времето, докато ремаркетата подскачаха по черния път, обвити в гъсти облаци прахоляк.

Спряхме за кратко пред фермата Хаугумонт и имахме възможността за малко да се порадваме на нормален път, преди камионът да се гмурне отново в прашната бразда между полята с цвекло и сякаш помахващите към нас стръкове сладка царевица. Французинът, господин Изискан английски глас и говорещата холандски дама продължаваха да разказват за кавалерийски атаки и оръдейни батареи, но намиращите се в Бойния автобус бяха заети най-вече да се държат здраво за стените на ремаркетата и да сведат до минимум поглъщането на прахоляк, а не толкова да следят точното местонахождение на различните батальони. Единственият коментар на дъщеря ми Хана през цялата обиколка бе, че е трябвало да си донесем очила за плуване. Спряхме за малко насред нивите с цвекло, обвити в облаци прахоляк, за да може холандската дама да настигне французина и изискания англичанин, които вече ни разказваха за Фон Блюхер и пруската армия, действаща в съюз с англичаните на Уелингтън. Покрай нас мина комбайн, а после отново потеглихме. Докато се настройвахме към съвсем новото и крайно неприятно усещане да се возиш в ремарке по калдъръм, от високоговорителите изригна мощна класическа музика, придружена от съобщение за края на битката. 

Статистиката не звучеше щастливо на нито един език – 12 000 загинали, 35 000 ранени, огромен брой ампутации на крайници без упойка и 12 000 заклани коне. Всички се умърлушихме. Никой повече не се оплака нито от неравния път, нито от прахоляка, и няколко минути по-късно пресякохме N 45, където за всеобщо облекчение поехме отново по нормален път под акордите на вече триумфална музика и триезично напомняне да не забравяме да посетим сувенирния магазин. 

Докато децата настояваха да съкратим загубите си и да се насочим към колата, аз си знаех, че в цената на билетите влизат и посещението на Бют дю Лион, и входът към Панорамата. След кратко родителско напомняне за „стойността на парите“, ние подминахме табелата, предупреждаваща, че само „физически подготвени“ хора могат да изкачат 226-те стъпала и поехме нагоре към Бют. Издигната първоначално от холандския крал Вилем І, за да бележи мястото, където неговият син Вилем ІІ е бил ранен в битка, могилата от 300 000 кубически метра пръст, на чийто връх е поставен 28-тонен бронзов лъв, днес представлява мемориал в памет на загубилите живота си при Ватерло. Доста впечатляващо място, ако си падате по големи купчини пръст с изглед към картофени и царевични ниви, и ако нямате нищо против да се промушвате между едва поемащи си дъх затлъстели американски туристи. Колкото и последното да е забавно обаче, смятам, че най-добрата атракция, включена в Пропуска за бойното поле, е прекрасната Панорама – кръгла постройка с обиколка 110 метра, в която е приютено 12-метрово изображение на битката. Открита през 1912 година, тази Панорама е била нещо като съвременно 3D кино за своето време, използваща всички специални ефекти, налични в началото на двайсети век. Колкото и изненадващо да звучи, авторите на моя „Пътеводител на готвача пътешественик“ от 1921 година не споделят същия ентусиазъм във връзка с Панорамата. След като в рамките на тринайсет страници изливат лирични отклонения за бойното поле и Бют дю Лион, и дори предупреждават за „бъбриви екскурзоводи“, единственото, което успяват да кажат за новата атракция е: „В подножието на стълбите на Бют има панорама на битката. Вход 1 франк и 25 цента“. 

Още с влизането в Панорамата бяхме посрещнати от миризмата на стар музей. Изкачихме внимателно клатушкащата се дървена стълбичка към платформата за наблюдение. В полумрака пред нас се разкри 360-градусово представяне на бойната сцена, с типичните за нея камънаци, кратери от снаряди, обезобразени манекени и препарирани мъртви коне. Стенописът зад тях изобразяваше самата битка такава, каквато е била видяна от въображението на художника Луи Дюмулен през 1912 година. Френската кавалерия се спускаше стремглаво към британските батальони, а от високите точки наоколо наблюдаваха генералите. Все едно се намирахме в музей на музея с избелелите им костюми, стърчаща тук-там слама от места, от които не би трябвало да стърчи, странни петна и изобилни количества от прочутия прахоляк на Ватерло. Сравнително новото музикално допълнение от експлозии, писъци и цвилещи коне затрудняваше значително комуникацията помежду ни, затова едва когато излязохме под ярката светлина на летния следобед, всички единодушно отсякохме, че сме се нагледали на битки за един ден и вече можем да потеглим за Брюксел.

 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията