Авторът на тази книга има в снайперската си сметка 324 хитлеристки войници и офицери, включително един генерал.

Появата на предната линия на такъв точен стрелец се е равнявала на попълнение от цяла пехотна рота. Работата на снайпериста предизвиквала паника във вражеските редици и ако успеели да го засекат, откривали ураганен огън по него с всички оръжия.

Евгений Николаев започва бойния си път през есента на 1941 г. в състава на 21-ва дивизия на НКВД на Ленинградския фронт. Но стрелковите му умения не остават незабелязани и бързо се преквалифицира в един от най-успешните снайперисти на този фронт. Още през първите два месеца унищожава 43 вражески войници и офицери, за което е награден с лична снайперска винтов­ка от командването на Ленинградския фронт.

През декември 1942 г. след няколко тежки ранявания Николаев е прехвърлен във военното контраразузнаване СМЕРШ и така стига до Берлин. Награден е с най-високите съветски бойни ордени.
След войната Евгений Николаев работи като журналист. Бойните му спомени се четат на един дъх не само заради писателския му талант, но и заради „снайперското око", което улавя и най-дребните детайли от фронтовия живот. 
 

Клуб Z публикува откъс от "Снайперски дуели" на Евгений Николаев (изд. Прозорец)

Дуел

След като чух куп полезни съвети от другарите си, набързо се сбогувах с тях: „Време е, да не вземе да ме изпревари фашистът!“.

В местността се ориентирах добре – навик на разузна¬вача, и затова бързо открих своята „бойна пътека“. От бой¬ното охранение до наблюдателния ми пункт пълзях буквал-но под снега. Стигнах до мястото и се настаних колкото може по-удобно. Вкарах патрон в патронника и поставих винтовката на подготвените от вечерта стойчици. Всичко ми беше готово за срещата с противника, оставаше търпе¬ливо да чакам разсъмването. Предстоеше ми днес да про¬изведа един-единствен изстрел. Или пък нито един. Можеше да се случи и така...

Очите ми започнаха да сълзят от непрекъснатото на¬блюдение в една точка през оптичния прицел. Пречеха ми вятърът, който духаше в лицето ми, и студът. Постоянно махах сълзите, но и се стараех да не мърдам кой знае колко. Вкочаниха ми се пръстите на дясната ръка, които посто¬янно бяха готови за действие. Започнах да се притеснявам дали ще успея, когато се наложи, да произведа прицелен изстрел. Знаех, че в подобни дуели ранени няма – снайпе¬ристът като сапьора греши само веднъж.

Отдавна свивах и разтварях пръстите на дясната си ръка: бяха премръзнали и не желаеха да се сгъват. Каква тишина само, сякаш цялата отбрана знаеше за нашия дуел и внимателно се вслушваше: кой ли ще стреля пръв? Немецът май търсеше мен. Почти седмица не бях стрелял, той го беше забелязал и бе крайно предпазлив. Не бях успял и да си го помисля, когато сякаш нещо ме бодна в сърцето: „Внимание!“.

Беше навреме: под снежната покривка от траншеята се показа главата на фашиста. Моментално ми стана горещо.

Сега, както и вчера, бързо щеше да прехвърли едрото си тяло от траншеята на повърхността, да премине тримет¬ровия участък и иди го търси! Не-е-е, няма да я бъде, гадино, този път няма как да стане!

Стиснах винтовката.

Муцуната на фашиста, която държах твърдо в прицела, отчетливо се виждаше през окуляра. Очите на хитлериста крадешком поглеждаха към нашите траншеи, откъдето той, естествено, можеше да очаква всякакви неприятности. В моята посока дори и не погледна. „Значи не ме вижда и не предполага, че някой може да е наблизо. Това е добре!“ – помислих си.

Можех да натисна спусъка и да произведа изстрел, но не ми се искаше: тогава фашистът щеше да падне в своята траншея, което не влизаше в плановете ми. Нужно ми беше да го поваля и да покажа на всички как лежи сразен на на¬шата земя. Бях сигурен, че ще изскочи. Беше съзрял за това и друг път нямаше. Трябваше да повтори вчерашната си маневра. Но сега вече го знаех и го чаках.

Успокоен от тишината наоколо, гонен и от все по-за¬силващия се студ и спускащата се над земята тъмнина, фа¬шистът, както и си представях, с един къс скок се озова на повърхността. Ниско приведен, успя да направи единстве¬на и последна крачка. На нашия участък се разнесе дълго¬очакваният изстрел. Той като изпляскване на бич прозвуча в студената тишина и повали фашиста на снега. Снайпер¬ската винтовка, която вече стана безопасна за нашите бой¬ци, се изплъзна от ръцете му и падна в краката на мъртвия си „Май това беше всичко...“ – с облекчение си помислих. Исках да скоча в цял ръст, да се протегна и да закрещя пред цялата предна линия: „Вижте, момчета, какъв як звяр прос¬нах!“. Но нито да се изправя, а камо ли да закрещя можех: с глава, паднала върху ръцете ми, които все още стискаха студената винтовка, аз като че ли бях изпаднал в забрава. Бяха се отразили часовете нервно напрежение. Цялото ми тяло бе сковано от необяснима умора, искаше ми се да ям и да спя, да спя непробудно с чувство на изпълнен дълг.

Не знам колко съм лежал така, докато в един момент дойдох на себе си и отворих клепачи.

„Нещо трябва да се прави. Колко ли време е минало? – питах се аз. – Немците всеки момент могат да се сетят за снайпериста си, ще го търсят. Не, трябва нещо да се пра-ви!“

Погледнах натам, където лежеше фашистът. „Напраз¬но мислех, че мога да пропусна, нямаше как да стане!“ – с облекчение си помислих и започнах да се занимавам със себе си. Свалих вълнената ръкавица от лявата си ръка и започнах предпазливо да разтривам с нея дясната. Продължих да я търкам със сняг, а после пак с ръкавицата. Пра-вех го все по-силно, като натисках пръстите си, докато не усетих приятно боцкане. И пак със сняг. Когато кръвообра¬щението в пръстите се възстанови и краката, които непре-къснато мърдах, станаха послушни, без да чакам настъпва¬нето на тъмнината, запълзях към убития. Не се страхувах да бъда забелязан от противника: от невъоръженото око ме пазеха маскировъчният халат и дълбокият сняг.

Разделящите ни четирийсет метра ги пропълзях за ня¬колко минути, като доста се поизпотих. Преодолях надиг¬налия се към гърлото ми позив за повръщане (не всеки ден можеше да докоснеш убит от тебе фашист!), наместих се по-близо до главата му и веднага забелязах на слепоочието му входния отвор от куршума ми. На бузата му имаше зам-ръзнала от студа кръв.

Около минута мислех какво да предприема. Да мъкна ли немеца „цял“ към нашите траншеи като веществено до¬казателство за извършеното от мен или да го „разглобя на части“? „Не, няма да мога да домъкна този замразен дявол. А и на кого ли е нужен? Ще взема каквото трябва, и толкова!“

С финския си нож разпорих маскировъчния му халат и веднага видях, че наистина на гърба на фашиста има тер¬мос. Плосък, боядисан в бяло, с необичайна форма. Свалих го и обърнах собственика му по гръб. Под новата му бяла полушуба открих полева чанта и планшет. На китела му имаше куп ордени. С ножа ги отрязах, от джобовете му взех всички документи, писма и снимки. В полевата чанта намерих холандски шоколад, турски цигари, австрийска запалка, немски сладки, италиански безопасен бръснач и други боклуци. Часовникът на ръката му беше шведски. „Виж го ти какъв е международен! Навсякъде е бил и навсякъде е грабил!“ Реших да взема винтовката и бинокъла на фашиста. Всичко беше готово и можеше да поема на път. Не си струваше повече да изкушавам съдбата. В това време някъде глухо дочух зумер на телефон. „Я го виж бан¬дита, как комфортно си е живял!“ – помислих си и реших да се запозная с леговището на фашиста, а и като лудория да отговоря на позвъняването.

Най-напред обърнах внимание на това, а така и си го представях, че от траншеята до стрелковото гнездо не бяха доизкопали около три метра. Точно те бяха погуби¬ли хитлериста. Огневата му точка не бе нищо повече от просторен бронекалпак, сложен върху стрелковото гнездо. Наблюдателният отвор беше закрит с двоен слой марля, а всичко това отвън – засипано със сняг. Опитай се да откриеш нещо такова от двеста метра! Вътре, с изключение на телефонния апарат и табуретката върху дървен под (!), всичко беше като при нас. Само че бе по-просторно и вхо¬дът беше закрит с топло одеяло.

Зумерът на телефона не спираше. Той настойчиво зо¬веше стрелеца на разговор. Вдигнах слушалката.– Вас волен зи? (Какво желаете?) – попитах вежливо.
– Во ист ду? (Къде си?)
– А... върви на...
– Вас, вас?! (Какво, какво?!) – чух в слушалката.
– Не нас, а вас! – отвърнах и хвърлих слушалката. „Време е да бягам“ – реших, срязах с ножа кабела и взех апарата със себе си.
Изпотен, изморен, но щастлив се стоварих върху ръце¬те на другарите си. Тези ръце грижливо ме пуснаха на дъ¬ното на траншеята. Другарите ми, които няколко часа бяха следили дуела, ме мачкаха, поздравяваха ме с победата.
– Тихо, дяволи, сега ще стане панаир, да изчезваме по-бързо!

Предупреждението за „панаира“ беше навременно и момчетата бързо го схванаха, опитни бяха! Всички се втурнахме по хода за съобщение към щабната землянка, като носехме и трофеите.

Оповестени за завръщането ми по телефона, на рот¬ния команден пункт се бяха събрали началниците: до ротния командир лейтенант Буторин седяха командирът на батальона Морозов, политрукът на ротата Попов, военни¬ят фелдшер на батальона Иван Василиев и усмихващият се майор Улянов – от политотдела на дивизията. На при-съствието на майор Улянов изобщо не се учудих: той често беше при нас на предната линия и аз се радвах да го видя. Всички обичаха и уважаваха майора за простотата, ума и човечността му. Слаб и висок, той ходеше по предната ли¬ния с тояжка: наскоро беше ранен в крака.

– Другарю майор, заповедта ви е изпълнена, фашисткият снайперист е ликвидиран! – радостно докладвах на командира на батальона Морозов.
– Поздравявам те. Значи все пак го надви? – прегръщайки ме, произнесе командирът. – Благодаря ти от името на службата. Две денонощия ще почиваш, заслужи си го!
– Служа на Съветския съюз! – весело и високо отговорих аз. – Избивал съм и ще избивам тази гадост денем и нощем и непременно ще обуча на това цялата ни рота.

Не ме притесняваха точно два дена. На ротния коман¬ден пункт, грижливо настанен на нещо меко и покрит с шуба, така и го проспах това време. Не можеха да ме събу¬дят нито ураганният артилерийски огън, стоварил се върху нашите траншеи в онази нощ, нито викът на старшина Дудин: „Ставай, Николаев, обядът те чака!“. Отспивах си като че ли за първи път през времето, което бяхме прекарали на този участък.