Георги Бърдаров е български географ, университетски преподавател и писател. Разказът му „За петата ракия или колко е хубав животът“ е най-четеният български разказ в интернет, докоснал стотици хиляди читатели. Творбата, която ни потапя в магията на Родопите и човешката топлина, предизвика фурор в мрежата през 2013 г. и направи Бърдаров популярен като писател. Три години по-късно той спечели първото интелектуално риалити в България „Ръкописът“ с романа си „Аз още броя дните“, който се превърна в бестселър. Днес Георги Бърдаров гостува на рубриката ни „Ваканция на социална дистанция“.

- Г-н Бърдаров, пътят и пътуването са вечен символ в литературата. Как обаче този символ намира друг прочит във време на физически ограничения, затваряне на граници и търсене на усамотение?

В един от любимите ми романи „Пеперудата“ на Анри Шариер главният герой, който е несправедливо обвинен и осъден за убийство прави опит за бягство, но го залавят. Осъждат го на 600 дни да лежи в единична килия под земята, където никога не вижда хора или слънце и оцелява физически и психически, като лягаше на нара и си представяше, че пътува, плава, лети. Бившият президент на моята любима държава Уругвай Хосе Мухика прекарва над десет години в затвора, половината от които на дъното на кладенец  и на въпрос по късно как е оцелял психически той отговаря: „Четях и се разхождах много“, журналистката го пита удивена как се е разхождал като кладенецът е бил съвсем тесен и Мухика отговаря: „Ами така, три метра надясно, три метра наляво и така по цял ден“. Клише е, но всичко е в главите ни, всичко е психика и състояние на духа, а и най-здравите стени и решетки си ги поставяме самите ние.

- Преоткрий родното се превърна в ехо фраза на 2020 г. Какво все не успяваме да видим в красива България?

Да видим колко е красива наистина. Това, че имаме красива природа сме го приели за даденост и вече не го ценим, а рушим по всевъзможни начини. България е в 10-те процента държави в света с най-благоприятни природо-климатични условия. А и колкото да я познаваш и да пътуваш винаги се намират нови непознати кътчета в България. Толкова е прекрасна тази територия, че дори не можем да го осъзнаем.

- Как пътешествието може да се превърне в начин за търсене на изгубеното щастие в България?

Ние винаги пътуваме и търсим щастието някъде навън, а трябва да започнем от самите себе си. Понякога то е толкова близко, че дори не можем да си го представим. Навремето бях написал една приказка „Бафърли и Сю“, в която Бафърли, който е малко същество с подреден и спокоен живот усеща, че нещо му липсва и тръгва по света да  търси щастието. Преживява много приключения, стига до края на земята и тогава осъзнава, че неговото щастие е у дома със съседката му Сю. Трябва да осъзнаем, че промяната става много бавно и трудно и започва от самите нас. Тъжно е, че хората са толкова тъжни в България, но изгубеното щастие е някъде тук. А иначе колкото повече пътешестваме толкова повече разширяваме кръгозора си, а това е прекрасно, това не ни прави по щастливи, но ни прави по мъдри!

- Каква е вашата география на блаженството?

Мястото, където се чувствам най-спокоен и омиротворен е гробището в село Кулата, откъдето съм аз. Сядам на малкото метално постаментче на гроба на баба ми и дядо ми, заслушвам се в звуците на природата, течаща река, пръхтене на магарета, жужене на насекоми, птича песен, заглеждам се в посока Гърция  и планините оттатък границата, усещам духовете на предците си и изпитвам щастие, че съм жив. Блаженството за мен е в кратките мигове, в които просто съм щастлив, че дишам, че виждам, че чувам, че усещам!