Article_top

Безспорно новината на ноември бе победата на Джо Байдън на президентските избори в САЩ. Най-вероятно той ще бъде 46-ият президент в историята на страната, въпреки че Доналд Тръмп и екипът му оспорват резултата от изборите.

При кои външнополитически въпроси ще има приемственост между двете администрации и къде Байдън ще се опита да остави своя отпечатък?

Това е един от ключовите въпроси, който обсъдихме с международния анализатор Мартин Табаков в еп. 9 на Z-Каст "Светът след Тръмп". 

Първата част на интервюто, която бе посветена най-вече на външнополитическите успехи и провали на Тръмп, може да прочетете тук.

 

Във втората, която е поставена по-долу, Табаков анализира външнополитическите цели на Байдън и Америка въобще, все по-амбициозното и агресивно поведение на Турция на международната сцена и един от най-големите проблеми пред Владимир Путин (жокер - има нещо общо с политическия, военния и икономическия възход на една азиатска държава).

Обръщаме внимание и на темата каква роля ще играе България във външната политика на Америка.

Дали Байдън ще възстанови ядреното споразумение с Иран, след като дойде на власт?

Теоретично е възможно, но първо трябва да отчетем няколко неща. В предварителен порядък Техеран заявиха, че няма да се върне към тази сделка. Властите се чувстват дълбоко излъгани. За съжаление напускането на САЩ допринесе за маргинализирането на реформаторските кръгове в Иран, защото „хардлайнерските“ опоненти им казаха: „Ето, виждате ли хората, с които вие искахте да си сътрудничим, какво направиха?“ Това буквално потопи реформаторските сили и те в момента нямат сила, с която да настояват за възобновяване на ядреното споразумение.

Друг е въпросът с какво Байдън може да ги мотивира да се върнат на масата за преговорите. Дори това да се случи, не мисля, че ще се случи скоро. Байдън е изключително врял, кипял и развил се в сферата на външната политика, включително когато говорим за сделката с Иран. Но от друга страна, неговият най-сериозен приоритет ще бъде вътрешнополитически – борбата с COVID-19 и икономическата криза.

Въпреки това как Байдън ще промени цялостно външнополитическия курс на Америка?

Когато външните наблюдатели се опитваме да анализираме американската външна политика, си позволяваме грешката да я обвързваме с конкретен президент – „Външната политика на Барак Обама“, "Външната политика на Доналд Тръмп“, "Външната политика на Джордж Буш-младши“. Това не е непременно погрешно, но подценяваме това, че тези имена, макар и да имат свой почерк, американската външна политика от много години насам има приемственост.

Ако сравните политиката на Тръмп спрямо Сирия, Ирак и Афганистан, ще видите, че там има продължаване на действията на предишни администрации. Вашингтон изтегля още войници от Близкия изток, което впрочем е свързано с общата умора на американските граждани, не на политическия елит, които не виждат смисъл в участието на САЩ в такива конфликти.

Не трябва да очакваме Байдън да донесе рязка промяна в дипломацията на САЩ. Що се отнася до ценностния идеологически наратив, възможно е да има промяна в посока на това, че Тръмп бе привърженик на realpolitik*, което му позволяваше да не се съобразява с ценнострния наглед и арсенал на това, което често съществува в литературата като либерален интернационализъм. Подценяваха се категории като демокрация, човешки права и т.н.

Тръмп не пожела да разследва Саудитска Арабия по случая "Хашоги" и сключи сделки за продажба на оръжие с монархията, както и финансира войната в Йемен. Ще промени ли Байдън политиката на САЩ спрямо Рияд?

Най-вероятно да. И това ще е част от наследството на Барак Обама. Когато демократът бе в Белия дом, отношенията между САЩ и Саудитска Арабия бяха замръзнали. Това е нетипично заради възприетия панамериканизъм в изграждането на страната. Когато имаш влошени отношения между Рияд и Вашингтон, това спъва един от основните стълбове на Саудитска Арабия. Първото външнополитическо посещение на Доналд Тръмп бе именно в Рияд, където се сключиха сделки. Споменахте ги, включително продажба за оръжие за много милиарди долари, друг е въпросът колко от тях се изпълниха.

Едно от стандартните съображения за Саудитска Арабия, което вече не касае само кой е в Белия дом, а все по-уголемяващия се двупартиен консенсус в Конгреса на САЩ, представлява основно ролята на Саудитска Арабия в Йемен. Американската авиация играеше своята роля в борбата срещу хутите и в подкрепа на правителството на Хади. Този военен конфликт се случва на фона на една вече стандартна хуманитарна криза в Йемен и това допълнително създава съображения в американския Конгрес.

Тръмп има един грях – разследването на Хашоги. Ако американската администрация не си позволи особено активна позиция по този казус, то такъв не е случаят при американските служби, включително и ЦРУ, които са запознали американския президент с много детайлна равносметка за ролята на Мохамед бин Салман по казуса "Хашоги". Сенаторите, поне тези в комисиите за службите и за външната политика, също са били запознати. Това допринесе за охлаждане на отношенията между САЩ и Саудитска Арабия.

Но сега ще ви кажа още един грях на администрацията, свързан с Турция и ролята на Анкара по отношение на „Халкбанк“. Това е една турска банка, която участваше в заобикалянето на санкциите срещу Иран. Виждаме как администрацията на Тръмп си позволи едно тенденциозно отношение спрямо Саудитска Арабия и Турция.

Причината за решението на Тръмп да инвестира толкова много в отношенията със Саудитска Арабия е поради факта, че тя остава основен конкурент и това е важно за американския президент. Саудитска Арабия има и много символна роля по отношение на сунитите заради това, че е титуляр на Мека и Медина – свещени градове за мюсюлманите.

Но динамиката между Вашингтон и Рияд все повече ще е зависима от този двупартиен консенсус в Конгреса и все по-малко от президента в САЩ.

Турция води борба на много фронтове. В състояние ли е да се превърне в световна сила, или ще падне от двата стола на земята?

Не мисля, че Анкара има в себе си амбицията да бъде световна сила, просто ресурсът на държавата никого не би го позволил. Това, което ние виждаме като особено амбициозно поведение от страна на турския президент, е желанието му да бъде първата по важност регионална сила, особено когато става дума за Близкия изток. Виждаме изключително повишена турска външнополитическа активност и по отношение на Африка, с особен акцент върху това, което се случва в Северна Африка и Либия; виждаме и повишена дипломация като интензитет и в най-пресния конфликт в Нагорни Карабах. Да, това е нова реалност – тези амбиции на Ердоган, и оттук насетне най-чувствителната тема е как НАТО ще асимилира тази Турция и в каква посока може, от една страна, да смекчи тези апетити на турския президент, от друга – да не губи Турция като най-важния фактор по отношение на Югоизточния фронт на Алианса.

Вече споменахте конфликта в Нагорни Карабах – кой излезе победител измежду Русия и Турция?

Този конфликт не се е разрешил. По-скоро се постигна една споразумение за временно преустановяване на военните действия. Особено ако видим какви са настроенията в Ереван.

Отговорът на въпроса, който ми зададохте, е, че и Русия, и Турция печелят от така развилата се ситуация.

Първо, Русия печели, защото за първи път от 1993-1994 г., когато приключи първият основен конфликт между Армения и Азербайджан след промените в Съветския съюз, Русия най-сетне ще разположи руски мироопазващи сили. Това е схемата, която се състоя вече в Южна Осетия и в Азия – нещо, което Москва искаше да приложи и по отношение на Нагорни Карабах. Правим едно уточнение: Русия има разположена военна база на територията на Армения, но сега тези мироопазващи сили ще бъдат разположени на това, което международната общност счита за азербайджанска територия – т.е. Нагорни Карабах. Това е безспорно успех за Русия отвъд това, че тя отново се доказа като държавата, която в този регион е първа по важност по исторически, икономически и всякакъв друг тип съображения.

Впрочем, когато казвам това, хората, които обикновено имаме европейска, западна ориентация, обикновено настръхваме, но всъщност трябва да си даваме сметка, че всъщност Русия, включително с тези преговори, които провеждаше между Армения и Азербайджан, действаше със съгласието на европейските сили и на САЩ, защото това е основният формат: Франция–Русия–САЩ, когато говорим за Нагорни Карабах, това са ко-председателите на Минската група.

Да кажа обаче защо и Турция печели според мен - поради много прагматични съображения: първо, победата за Азербайджан винаги е победа за Турция, защото в Турция има разбирането, че когато става дума за Баку, се говори за „две държави – един народ“. Съответно всяка победа за Азербайджан е победа за Турция. Но има и едно по-прагматично измерение на успеха на Турция от така развилите се събития и то се състои в това, че тази автономна република, но всъщност част от Азербайджан, Нахичеван, която е разположена на границата с Турция, ще бъде свързана с един коридор, с териториите, които се намират южно от Нагорни Карабах, а оттам и към Баку. Това де факто е един физически коридор, който свързва вече Анкара с Баку – нещо, което турската държава винаги е искала и сега де факто получава с това споразумение.

По-трудно ли е в Сирия да се постигне дълготрайно споразумение между Турция и Русия?

Можем да увеличим тази равносметка. Говорихме за Нагорни Карабах, сега повдигаме въпроса за Сирия, да не забравяме и Либия. При все че това са все терени, на които Турция и Русия са в противоположните лагери, Москва и Анкара успяха да изградят работещ формат помежду си. Те постигат консенсус. Когато говорим за Сирия, обикновено консенсусът е силно наклонен в полза на Русия, защото тя е по-силната страна в този казус. Обама, Тръмп и Путин позволиха след 3 различни повода да бъде нарушен суверенитетът на Сирия от страна на Турция.

Важното при тези казуси е, че работещият формат между Русия и Турция функционира на територии в непосредствена близост на ЕС. Последните седмици все пак видяхме завръщането на европейския фактор конкретно при преговорите в Либия.

Кои са големите проблеми пред Русия и Путин?

Големият проблем за Путин никога не е бил вътрешнополитически – че може да падне от власт след избори. Знаем, че това няма как да се случи. Вътрешните проблеми на Русия мултиплицират рисковете, които са следствие от руската външна политика. Основен риск е все по-голямото заложничество на Путин пред икономическия и военен гигант Китай. Става дума за изключително многото съвместни проекти, които се осъществяват след финансирането на Китай. Когато Пекин си позволява такива инвестиции, говорим не само за икономически фактори, но и за политическа логика, която стои зад тези пари.

Това го виждаме и по отношение на Китайско-Пакистанския икономически коридор и Китайско-Мианмарския икономически коридор. Путин рискува да изпадне в същата позиция, в която са се намирали и други държави, които са жадни за свежи пари. Обикновено ги получава при много добри условия, но част от цената е релативизирането на местния суверенитет.

Това трябва да е много чувствителна тема за руския президент, защото когато гледаме на Русия от европейска гледна точка, ние виждаме един силен, авторитарен, авантюристично ориентиран държавен глава, но това, което виждат китайците, е нещо много по-различно. Те виждат раним Владимир Путин, с когото могат да спекулират до степен, в която никой друг не си позволява да го прави, включително и САЩ.

В новата книга на Обама „Обетованата земя“ демократът заявява, че Русия вече не е свръхсила. Според него Москва разполага единствено с ядрено оръжие и енергийни ресурси, които не са в състояние да се противопоставят на „широката мрежа от алианси и бази на Щатите“. Изглежда китайците се съгласяват с тази констатация на президента.  

Даже според мен виждат ситуацията по-коректно, защото те са преки съседи на Русия и участват в много по-близка колаборация с нея. Но тази равносметка на Обама не е нова. От разпадането на СССР насам американските стратези чудесно си дават сметка, че Русия вече не е Съветският съюз. Тя може да бъде геополитически враг номер 1 само в пропагандно-политическите послания на Вашингтон. От десетилетия САЩ гледат на Китай като на следващия звяр, с който трябва да се пребори.

Затова, ако се върнем към началото на разговора, основният приоритет на Джо Байдън ще бъде противопоставянето на Китай. Вероятно ще се направят усилия да се възстанови мултилатералната дипломация на САЩ, нещо, което пострада много при Тръмп.

Ако Вашингтон иска да задържи Китай, но в същото време не възнамерява да се ангажира с военно присъствие, това е един от парадоксите на доктрината Тръмп, няма как да успее.

Напоследък стана актуална инициативата „Три морета“. Доколко основателни са обвиненията, че една от целите й е да се разглоби ЕС, да се отделят държавите от Източна и Централна Европа от Западна?

Това е добра инициатива, но има няколко съображения. Тръмп обеща една сума от около 1 млрд. долара за финансиране на „Три морета“, но това е крайно недостатъчно. Полша няма тези икономически възможности и няма гаранция, че обещаната американска финансова подкрепа ще дойде при новата.

Втори проблем при „Три морета“ е липсата на ентусиазъм от Германия. Тя разбира, че по този начин САЩ при Тръмп се опитват да си отчупят парче от Европа, с което да си спечелят допълнителни аргументи в разговорите с ЕС. Тоест „Разделяй и владей“.

Друг е въпросът как се стига до такива инициативи. За съжаление Брюксел подценява експертизата от Централна и Източна Европа, когато става дума за Русия. Ние я познаваме от личен опит за разлика от Западна Германия и Франция. Особено ако погледнем балтийските държави, ще разберем техния синдром да търсят на първо място подкрепа не толкова от ЕС, колкото от САЩ. Това е една от хубавите равносметки на външната политика на Тръмп.

По време на управлението му се засили сътрудничеството между САЩ и страните от Централна и Източна Европа, включително Полша и трите балтийски държави. Нещо, което е от полза и за ЕС.

За финал – как ще се промени отношението на Вашингтон спрямо България?

Аз разсъждавам в следния порядък. На първо място слагам отношенията САЩ–ЕС, след това САЩ–Балкани и накрая САЩ–България. Не може да очакваме кой знае каква промяна в двустранните отношения между САЩ и България.

Това, което българската дипломация трябва да отчете като промяна, е, че комуникацията между София и Вашингтон ще се случва по институционален път. Тоест няма да е по досегашния неформален начин с непринудени разговори. Нямам предвид само Белия дом - Държавният департамент, Департаментът по отбрана ще се реабилитират в новата администрация на Байдън. За съжаление през последните 4 години тези важни департаменти бяха маргинализирани. Но това ще се промени.

Има изключително задълбочаване на отношенията между Вашингтон и Гърция в посока енергийни инфраструктури и военно сътрудничество и втори път – с Румъния. Това е непосредственият контекст, с който трябва да съобразяваме, когато формираме нашата политика с Вашингтон.

Няма да открием топлата вода, ако си кажем, че Щатите нямат изрично отношение спрямо България. Но те гледат какви са парчетата от региона и как функционират в своя контекст.

 

Безспорно новината на ноември бе победата на Джо Байдън на президентските избори в САЩ. Най-вероятно той ще бъде 46-ият президент в историята на страната, въпреки че Доналд Тръмп и екипът му оспорват резултата от изборите.

При кои външнополитически въпроси ще има приемственост между двете администрации и къде Байдън ще се опита да остави своя отпечатък?

Това е един от ключовите въпроси, който обсъдихме с международния анализатор Мартин Табаков в еп. 9 на Z-Каст "Светът след Тръмп". 

Първата част на интервюто, която бе посветена най-вече на външнополитическите успехи и провали на Тръмп, може да прочетете тук.

 

Във втората, която е поставена по-долу, Табаков анализира външнополитическите цели на Байдън и Америка въобще, все по-амбициозното и агресивно поведение на Турция на международната сцена и един от най-големите проблеми пред Владимир Путин (жокер - има нещо общо с политическия, военния и икономическия възход на една азиатска държава).

Обръщаме внимание и на темата каква роля ще играе България във външната политика на Америка.

Дали Байдън ще възстанови ядреното споразумение с Иран, след като дойде на власт?

Теоретично е възможно, но първо трябва да отчетем няколко неща. В предварителен порядък Техеран заявиха, че няма да се върне към тази сделка. Властите се чувстват дълбоко излъгани. За съжаление напускането на САЩ допринесе за маргинализирането на реформаторските кръгове в Иран, защото „хардлайнерските“ опоненти им казаха: „Ето, виждате ли хората, с които вие искахте да си сътрудничим, какво направиха?“ Това буквално потопи реформаторските сили и те в момента нямат сила, с която да настояват за възобновяване на ядреното споразумение.

Друг е въпросът с какво Байдън може да ги мотивира да се върнат на масата за преговорите. Дори това да се случи, не мисля, че ще се случи скоро. Байдън е изключително врял, кипял и развил се в сферата на външната политика, включително когато говорим за сделката с Иран. Но от друга страна, неговият най-сериозен приоритет ще бъде вътрешнополитически – борбата с COVID-19 и икономическата криза.

Въпреки това как Байдън ще промени цялостно външнополитическия курс на Америка?

Когато външните наблюдатели се опитваме да анализираме американската външна политика, си позволяваме грешката да я обвързваме с конкретен президент – „Външната политика на Барак Обама“, "Външната политика на Доналд Тръмп“, "Външната политика на Джордж Буш-младши“. Това не е непременно погрешно, но подценяваме това, че тези имена, макар и да имат свой почерк, американската външна политика от много години насам има приемственост.

Ако сравните политиката на Тръмп спрямо Сирия, Ирак и Афганистан, ще видите, че там има продължаване на действията на предишни администрации. Вашингтон изтегля още войници от Близкия изток, което впрочем е свързано с общата умора на американските граждани, не на политическия елит, които не виждат смисъл в участието на САЩ в такива конфликти.

Не трябва да очакваме Байдън да донесе рязка промяна в дипломацията на САЩ. Що се отнася до ценностния идеологически наратив, възможно е да има промяна в посока на това, че Тръмп бе привърженик на realpolitik*, което му позволяваше да не се съобразява с ценнострния наглед и арсенал на това, което често съществува в литературата като либерален интернационализъм. Подценяваха се категории като демокрация, човешки права и т.н.

Тръмп не пожела да разследва Саудитска Арабия по случая "Хашоги" и сключи сделки за продажба на оръжие с монархията, както и финансира войната в Йемен. Ще промени ли Байдън политиката на САЩ спрямо Рияд?

Най-вероятно да. И това ще е част от наследството на Барак Обама. Когато демократът бе в Белия дом, отношенията между САЩ и Саудитска Арабия бяха замръзнали. Това е нетипично заради възприетия панамериканизъм в изграждането на страната. Когато имаш влошени отношения между Рияд и Вашингтон, това спъва един от основните стълбове на Саудитска Арабия. Първото външнополитическо посещение на Доналд Тръмп бе именно в Рияд, където се сключиха сделки. Споменахте ги, включително продажба за оръжие за много милиарди долари, друг е въпросът колко от тях се изпълниха.

Едно от стандартните съображения за Саудитска Арабия, което вече не касае само кой е в Белия дом, а все по-уголемяващия се двупартиен консенсус в Конгреса на САЩ, представлява основно ролята на Саудитска Арабия в Йемен. Американската авиация играеше своята роля в борбата срещу хутите и в подкрепа на правителството на Хади. Този военен конфликт се случва на фона на една вече стандартна хуманитарна криза в Йемен и това допълнително създава съображения в американския Конгрес.

Тръмп има един грях – разследването на Хашоги. Ако американската администрация не си позволи особено активна позиция по този казус, то такъв не е случаят при американските служби, включително и ЦРУ, които са запознали американския президент с много детайлна равносметка за ролята на Мохамед бин Салман по казуса "Хашоги". Сенаторите, поне тези в комисиите за службите и за външната политика, също са били запознати. Това допринесе за охлаждане на отношенията между САЩ и Саудитска Арабия.

Но сега ще ви кажа още един грях на администрацията, свързан с Турция и ролята на Анкара по отношение на „Халкбанк“. Това е една турска банка, която участваше в заобикалянето на санкциите срещу Иран. Виждаме как администрацията на Тръмп си позволи едно тенденциозно отношение спрямо Саудитска Арабия и Турция.

Причината за решението на Тръмп да инвестира толкова много в отношенията със Саудитска Арабия е поради факта, че тя остава основен конкурент и това е важно за американския президент. Саудитска Арабия има и много символна роля по отношение на сунитите заради това, че е титуляр на Мека и Медина – свещени градове за мюсюлманите.

Но динамиката между Вашингтон и Рияд все повече ще е зависима от този двупартиен консенсус в Конгреса и все по-малко от президента в САЩ.

Турция води борба на много фронтове. В състояние ли е да се превърне в световна сила, или ще падне от двата стола на земята?

Не мисля, че Анкара има в себе си амбицията да бъде световна сила, просто ресурсът на държавата никого не би го позволил. Това, което ние виждаме като особено амбициозно поведение от страна на турския президент, е желанието му да бъде първата по важност регионална сила, особено когато става дума за Близкия изток. Виждаме изключително повишена турска външнополитическа активност и по отношение на Африка, с особен акцент върху това, което се случва в Северна Африка и Либия; виждаме и повишена дипломация като интензитет и в най-пресния конфликт в Нагорни Карабах. Да, това е нова реалност – тези амбиции на Ердоган, и оттук насетне най-чувствителната тема е как НАТО ще асимилира тази Турция и в каква посока може, от една страна, да смекчи тези апетити на турския президент, от друга – да не губи Турция като най-важния фактор по отношение на Югоизточния фронт на Алианса.

Вече споменахте конфликта в Нагорни Карабах – кой излезе победител измежду Русия и Турция?

Този конфликт не се е разрешил. По-скоро се постигна една споразумение за временно преустановяване на военните действия. Особено ако видим какви са настроенията в Ереван.

Отговорът на въпроса, който ми зададохте, е, че и Русия, и Турция печелят от така развилата се ситуация.

Първо, Русия печели, защото за първи път от 1993-1994 г., когато приключи първият основен конфликт между Армения и Азербайджан след промените в Съветския съюз, Русия най-сетне ще разположи руски мироопазващи сили. Това е схемата, която се състоя вече в Южна Осетия и в Азия – нещо, което Москва искаше да приложи и по отношение на Нагорни Карабах. Правим едно уточнение: Русия има разположена военна база на територията на Армения, но сега тези мироопазващи сили ще бъдат разположени на това, което международната общност счита за азербайджанска територия – т.е. Нагорни Карабах. Това е безспорно успех за Русия отвъд това, че тя отново се доказа като държавата, която в този регион е първа по важност по исторически, икономически и всякакъв друг тип съображения.

Впрочем, когато казвам това, хората, които обикновено имаме европейска, западна ориентация, обикновено настръхваме, но всъщност трябва да си даваме сметка, че всъщност Русия, включително с тези преговори, които провеждаше между Армения и Азербайджан, действаше със съгласието на европейските сили и на САЩ, защото това е основният формат: Франция–Русия–САЩ, когато говорим за Нагорни Карабах, това са ко-председателите на Минската група.

Да кажа обаче защо и Турция печели според мен - поради много прагматични съображения: първо, победата за Азербайджан винаги е победа за Турция, защото в Турция има разбирането, че когато става дума за Баку, се говори за „две държави – един народ“. Съответно всяка победа за Азербайджан е победа за Турция. Но има и едно по-прагматично измерение на успеха на Турция от така развилите се събития и то се състои в това, че тази автономна република, но всъщност част от Азербайджан, Нахичеван, която е разположена на границата с Турция, ще бъде свързана с един коридор, с териториите, които се намират южно от Нагорни Карабах, а оттам и към Баку. Това де факто е един физически коридор, който свързва вече Анкара с Баку – нещо, което турската държава винаги е искала и сега де факто получава с това споразумение.

По-трудно ли е в Сирия да се постигне дълготрайно споразумение между Турция и Русия?

Можем да увеличим тази равносметка. Говорихме за Нагорни Карабах, сега повдигаме въпроса за Сирия, да не забравяме и Либия. При все че това са все терени, на които Турция и Русия са в противоположните лагери, Москва и Анкара успяха да изградят работещ формат помежду си. Те постигат консенсус. Когато говорим за Сирия, обикновено консенсусът е силно наклонен в полза на Русия, защото тя е по-силната страна в този казус. Обама, Тръмп и Путин позволиха след 3 различни повода да бъде нарушен суверенитетът на Сирия от страна на Турция.

Важното при тези казуси е, че работещият формат между Русия и Турция функционира на територии в непосредствена близост на ЕС. Последните седмици все пак видяхме завръщането на европейския фактор конкретно при преговорите в Либия.

Кои са големите проблеми пред Русия и Путин?

Големият проблем за Путин никога не е бил вътрешнополитически – че може да падне от власт след избори. Знаем, че това няма как да се случи. Вътрешните проблеми на Русия мултиплицират рисковете, които са следствие от руската външна политика. Основен риск е все по-голямото заложничество на Путин пред икономическия и военен гигант Китай. Става дума за изключително многото съвместни проекти, които се осъществяват след финансирането на Китай. Когато Пекин си позволява такива инвестиции, говорим не само за икономически фактори, но и за политическа логика, която стои зад тези пари.

Това го виждаме и по отношение на Китайско-Пакистанския икономически коридор и Китайско-Мианмарския икономически коридор. Путин рискува да изпадне в същата позиция, в която са се намирали и други държави, които са жадни за свежи пари. Обикновено ги получава при много добри условия, но част от цената е релативизирането на местния суверенитет.

Това трябва да е много чувствителна тема за руския президент, защото когато гледаме на Русия от европейска гледна точка, ние виждаме един силен, авторитарен, авантюристично ориентиран държавен глава, но това, което виждат китайците, е нещо много по-различно. Те виждат раним Владимир Путин, с когото могат да спекулират до степен, в която никой друг не си позволява да го прави, включително и САЩ.

В новата книга на Обама „Обетованата земя“ демократът заявява, че Русия вече не е свръхсила. Според него Москва разполага единствено с ядрено оръжие и енергийни ресурси, които не са в състояние да се противопоставят на „широката мрежа от алианси и бази на Щатите“. Изглежда китайците се съгласяват с тази констатация на президента.  

Даже според мен виждат ситуацията по-коректно, защото те са преки съседи на Русия и участват в много по-близка колаборация с нея. Но тази равносметка на Обама не е нова. От разпадането на СССР насам американските стратези чудесно си дават сметка, че Русия вече не е Съветският съюз. Тя може да бъде геополитически враг номер 1 само в пропагандно-политическите послания на Вашингтон. От десетилетия САЩ гледат на Китай като на следващия звяр, с който трябва да се пребори.

Затова, ако се върнем към началото на разговора, основният приоритет на Джо Байдън ще бъде противопоставянето на Китай. Вероятно ще се направят усилия да се възстанови мултилатералната дипломация на САЩ, нещо, което пострада много при Тръмп.

Ако Вашингтон иска да задържи Китай, но в същото време не възнамерява да се ангажира с военно присъствие, това е един от парадоксите на доктрината Тръмп, няма как да успее.

Напоследък стана актуална инициативата „Три морета“. Доколко основателни са обвиненията, че една от целите й е да се разглоби ЕС, да се отделят държавите от Източна и Централна Европа от Западна?

Това е добра инициатива, но има няколко съображения. Тръмп обеща една сума от около 1 млрд. долара за финансиране на „Три морета“, но това е крайно недостатъчно. Полша няма тези икономически възможности и няма гаранция, че обещаната американска финансова подкрепа ще дойде при новата.

Втори проблем при „Три морета“ е липсата на ентусиазъм от Германия. Тя разбира, че по този начин САЩ при Тръмп се опитват да си отчупят парче от Европа, с което да си спечелят допълнителни аргументи в разговорите с ЕС. Тоест „Разделяй и владей“.

Друг е въпросът как се стига до такива инициативи. За съжаление Брюксел подценява експертизата от Централна и Източна Европа, когато става дума за Русия. Ние я познаваме от личен опит за разлика от Западна Германия и Франция. Особено ако погледнем балтийските държави, ще разберем техния синдром да търсят на първо място подкрепа не толкова от ЕС, колкото от САЩ. Това е една от хубавите равносметки на външната политика на Тръмп.

По време на управлението му се засили сътрудничеството между САЩ и страните от Централна и Източна Европа, включително Полша и трите балтийски държави. Нещо, което е от полза и за ЕС.

За финал – как ще се промени отношението на Вашингтон спрямо България?

Аз разсъждавам в следния порядък. На първо място слагам отношенията САЩ–ЕС, след това САЩ–Балкани и накрая САЩ–България. Не може да очакваме кой знае каква промяна в двустранните отношения между САЩ и България.

Това, което българската дипломация трябва да отчете като промяна, е, че комуникацията между София и Вашингтон ще се случва по институционален път. Тоест няма да е по досегашния неформален начин с непринудени разговори. Нямам предвид само Белия дом - Държавният департамент, Департаментът по отбрана ще се реабилитират в новата администрация на Байдън. За съжаление през последните 4 години тези важни департаменти бяха маргинализирани. Но това ще се промени.

Има изключително задълбочаване на отношенията между Вашингтон и Гърция в посока енергийни инфраструктури и военно сътрудничество и втори път – с Румъния. Това е непосредственият контекст, с който трябва да съобразяваме, когато формираме нашата политика с Вашингтон.

Няма да открием топлата вода, ако си кажем, че Щатите нямат изрично отношение спрямо България. Но те гледат какви са парчетата от региона и как функционират в своя контекст.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията