Френският президент Еманюел Макрон беше разбунил духовете по двата бряга на Атлантика с диагнозата си, че НАТО е в "мозъчна смърт". Но не е ли в подобно състояние днес Европейският съюз и то - не без френско участие?

Повод за хапливите бележки на Макрон по адрес на алианса пред сп. "Икономист" бяха несъгласуваните с никого от съюзниците военни намеси на Турция в Сирия и в Либия. Днес Унгария и Полша спират с вето безпрецедентния по размера и начина си на финансиране следващ седемгодишен бюджет на ЕС (2021-2027 г.) и възстановителния план към него, които са на обща стойност €1,83 трилиона. Цяла Европа разчита на тях, за да стъпи на краката си след шока на коронакризата.

Причината за ветото на двете консервативни централноевропейски правителства е, че те не са съгласни финансирането от следващата многогодишна финансова рамка на ЕС и от плана към нея да бъде поставено в зависимост от оценката на Комисията и на държавите членки доколко получаващите го страни спазват основополагащия за ЕС принцип на върховенството на закона.

Властите в Будапеща и във Варшава се опасяват, че те ще са първите цели на подобен механизъм, защото от две години са в ход процедури срещу тях за замразяване на членските им права именно по този параграф. Подкрепя ги Словения. Конфликтът вещае задълбочаване на разделенията между 27-те и възпроизвеждане на причините за Брекзит, точно когато ЕС се нуждае от консолидация.

Приемането на многогодишния европейски бюджет и на плана изисква единодушие. Полша и Унгария се надяват, че ЕС ще се откаже от крамолния механизъм за върховенството на закона заради спешната нужда от икономическо възстановяване. 

Франция, която е сред най-страстните радетелки за този механизъм, обаче е против каквито и да било отстъпки. Тя предлага ЕС да заобиколи полско-унгарското вето чрез т.нар. засилено сътрудничество. То е форма на по-дълбока интеграция между група от най-малко девет желаещи държави членки, когато липсва съгласие между всички за такава интеграция.

Бюджетът и планът вероятно биха могли да бъдат приети от 25-те чрез засилено сътрудничество заедно с обвръзката им с върховенството на закона, а Унгария и Полша биха останали изолирани и лишени от така необходимите им еврофондове.

Засиленото сътрудничество не е прецедент. С него например вече се изгражда европейската прокуратура. С подобна на него и пак предвидена от договора форма на сътрудничество (постоянно структурирано сътрудничество) започна и създаването на европейския отбранителен съюз. България участва и в двете и в други засилени сътрудничества - например в сферата на семейното право.

Досега обаче ЕС не е приемал по такъв екзотичен начин бюджета си и не се е опитвал да лиши свои членки от неговите блага. А европейският бюджет е главният инструмент за социално-икономическото сближаване, което заедно с единния пазар и с четирите му свободи пък е фундаментът на ЕС, крепящ мира и стабилността в Европа.

Макар да фигурира в Лисабонския договор, т.е. в общностното право, засиленото сътрудничество не е точно общностна мярка. То е по-скоро авариен изход към междуправителствени споразумения извън изрично предвиденото от договора и средство желаещите по-дълбока интеграция държави да не стават заложници на нежелаещи я малцинства. 

ЕС, по сполучливия израз на Франс Тимерманс, е компания от страни, които вървят заедно в една посока, но с различна скорост и по-бавните не бива да пречат на по-бързите. За да избягва конфликти между тях, Европа от време на време си служи с междуправителствени споразумения и извън засиленото сътрудничество. Така, преди да стане част от общностното право, се е родило Шенгенското споразумение. Така се създаде т.нар. “фискален компакт” за горни граници на публичните дълг и дефицит в конституциите или в основни закони на държавите членки.

Всяко използване на междуправителствения метод вместо общностния обаче поставя въпроса: За какво ни е този съюз, щом най-важните съгласия помежду си членките му трябва да търсят извън неговата договорна рамка?

Натискът на Париж за повече интеграция в по-тесен кръг, за по-малка, но по-дълбока Европа, която означава и изолиране на нежелаещите, носи именно внушението: За какво ни е досегашната разединена, парализирана и бавна Европа, в която, на всичко отгоре, има инакомислещи? 

Лесно е за състоянието на ЕС да обвиниш “евроскептичните”, “ксенофобски”, “авторитарни” правителства в Будапеща и Варшава. Но това няма да бъде нито справедливо, нито полезно. Защото при сегашната правна основа на ЕС никоя държава не е в положение да съди останалите. Опитът финансирането от бюджета и от плана да се обвърже с върховенството на закона е маневра, с която да бъде заобиколен сегашният европейски договор.

Неговият член 7 посочва изрично кога и как ЕС може да наказва своя държава-членка със замразяване на членството ѝ. Останалите държави трябва да бъдат единодушни, че тя системно и сериозно нарушава основополагащите принципи на Съюза, които са залегнали член 2 на неговия договор и между които е и правовата държава.

Единодушието е трудно, да не кажем невъзможно, поради което опитите да се приложи докрай наричания "ядрен" член 7 досега никога не са успели. Но високият праг за задействането му показва замисъл и той е ясен: подписалите договора държави умишено са ограничили властта на своя съюз и са се погрижили той да не се превръща в трибунал, който може да ги наказва с обикновено или с квалифицирано мнозинство. В края на краищата демократично избраните правителства на суверенните държави членки са работодателите на ЕС, а не обратното.

На федералистите, на които симпатизира в голяма степен авторът на тези редове, може да им се иска друго, но за него трябва друг европейски договор. Единият начин да го постигнат, е като търсят съгласие, вместо да си създават врагове. Другият е да изолират опонентите си и да останат в по-тесен кръг единомишленици. Изглеждат по-склонни да направят второто, защото то предполага по-малко време и усилия, но би било разрушително за сегашния ЕС. 

Ако днес група правителства търсят начин да въведат тежки санкции извън предвиденото в член 7, това би означавало, че те иска да присвоят за ЕС власт, която той по договор няма. Затова реакцията на Полша, Унгария и Словения е обяснима.

Да не говорим, че органът, овластен да се произнася дали правителствата спазват фундаменталните принципи на ЕС, не са нито държавите членки, представени в Съвета, нито Европейският парламент, нито Комисията, а единствено Съдът на ЕС.

Дори в процедурите за нарушение, неправилно наричани у нас "наказателни", Европейската комисия е равнопоставена на визираната държава членка и при непреодолими разногласия между тях спорът се решава в Съда на ЕС. Противно на вулгарните представи, създавани от невежи и евроскептици, Комисията няма власт да "наказва" правителствата, които назначават председателя ѝ и номинират комисарите. По-скоро може да се случи обратното, ако тя превиши правомощията си. Дали има нарушение и каква точно глоба заслужава извършилата го държава, решава Съдът на ЕС.

Бившият външен министър на Франция Юбер Ведрин беше казал, че натискът за “повече Европа” (каквото на практика е обвързването на еврофинансирането с правовата държава) води до по-малко Европа, защото поражда съпротива на национално ниво.

Важният въпрос днес не е дали Франция ще надделее над Полша и Унгария. Изходът на този двубой изглежда прездопределен при съотношението на силите и конформизма на малките и средните държави, които формират мнозинствата в ЕС. Въпросът е кой и какво ще спечели, ако Париж надделее.

Може би ескалирането на конфликта около т.нар. "върховенство на закона" (за което впрочем няма ясна дефиниция и критерии за спазване) цели точно разрив, който би произвел географски и математически по-малък и по-управляем ЕС-1 и по-широк, периферен ЕС-1А – с по-малко отговорности, права и парѝ? За това и Макрон, и единомишлениците му либерали, говорят не от вчера.

Натискът за по-тясна, но по-дълбока Европа на мястото на по-широката и по-плитка, е косвено признание, че процесът на разширяване е бил провал. Но да върнеш разширяването на ЕС назад, е като да вкараш изстискана паста за зъби обратно в тубата. Няма как общият дом да остане цял, ако събориш няколко негови стаи или етажа. Вместо по-малък и по-уютен той ще стане развалина, податлива на по-нататъшно разпадане. Тези, които таят илюзията за по-малка Европа по тяхна кройка, изглежда още не са разбрали, че Брекзит не е отминал епизод, а отворена рана, която ЕС трябва да лекува, а не да възпалява отново.