Две събития от последните два дни отново накараха немалко хора да се запитат за какво служи ООН.

Първо във вторник Съветът за сигурност не успя да постигне съгласие по общо изявление за военния преврат в Мианма, свалил законната премиерка и Нобелова лауреатка Аун Сан Су Чжи. Опитите бяха блокирани от Китай и Русия.

Снощи пък Съветът при закрити врати е обсъждал присъдата срещу руския опозиционер Алексей Навални. До този момент – ни дума, ни вопъл, ни стон за това събитие.

Но и тук едва ли ще се случи нещо, тъй като Русия също има право на вето. Май всичко ще си остане с дълбоката тревога на Върховния комисариат на ООН за правата на човека, изразена също вчера по повод присъдата.

Всъщност като цяло при напечени ситуации ООН предимно се тревожи. Така се разтревожи и при смазването на Пражката пролет през 1968 г. И при откъсването на територии от Грузия и Украйна.

Същата е ситуацията при военни операции на САЩ зад граница, както и на Франция в Африка.

Просто в този си вид световната организация е безсилна, след като пет държави имат правото на вето и винаги се възползват, когато им е изгодно. Пък ония, другите, нека си се възмущават, може и по-дълбоко отпреди.

В този си вид ООН се превърна в огнище на антисемитската пропаганда. Да не забравяме, че дълго време там ционизмът бе приравнен към расизма.

ООН дори не успя да обяви сталинизма за геноцид. През 1948 г. организацията приема Конвенция за предотвратяването на престъплението геноцид. И като такова в член 2 са посочени редица „действия, извършени с намерение да бъде унищожена изцяло или отчасти една национална, етническа, расова или религиозна група като такава“. При обсъждането на документа в него фигурира още една група – социално-политическа. Тя обаче е извадена след намеса на съветския представител Андрей Вишински след съгласуване с Йосиф Сталин. Да припомним на несведущите, че Вишински е същият онзи съветски прокурор по време на най-кървавите сталински репресии и процеси. Фокус-мокус – и така става напълно оправдано депортирането на цели народи в СССР по време на войната. Само защото са набедени от властта за сътрудници на нацистките окупатори.

Трябва ли да се учудваме, че в ООН много повече комисии са разследвали хунтата на генерал Аугусто Пиночет в Чили, отколкото режима на Пол Пот в Камбоджа, избил една трета от населението на страната?

Режимът на апартейд в Южна Африка бе ужасен и отвратителен. Държавата дори бе изключена от ООН. За сметка на това член на организацията бе Северна Корея, за която се твърди, че една четвърт от територията ѝ е заета от концлагери. От бегълци знаем, че там обвиненият в предателство, шпионаж и какво ли още не се наказва с цялото си семейство. Хората дори не знаят за колко време ги изпращат в лагер. След известен брой години им съобщават, че присъдата им е изтърпяна.

От трибуната на ООН един човек преди много години заяви на висок глас: „Да, ние разстрелвахме хора, ние разстрелваме хора и ще продължим да разстрелваме хора, колкото е необходимо.“

Някой да го е заклеймил? Друг път!  Дори обратното – десетки милиони хора по света носят фланелки с неговия лик. И певци песни за него пеят. Нали се сетихте за кого става дума?

Все пак трябва да признаем, че има случаи, когато ООН се намесва успешно. По ирония на съдбата – благодарение на Москва.

Така през 1950 г. САЩ успяват да изградят чрез организацията международна коалиция за Корейската война. Когато този въпрос се обсъжда, съветската делегация бойкотира заседанието в знак на протест, че Китай тогава е представен от Тайван.

През 1991 г СССР вече бе на смъртно легло и не се противопостави на изпращането на многонационални сили, които да освободят Кувейт от окупацията на Ирак.

Да, има такива случаи. И друг път понякога се е случвало. Но като цяло ООН създава впечатлението, че предимно дълбоко се безпокои. Особено когато става дума за Източна Европа. Която пък нас ни интересува най-много, след като ни се е случило да живеем в нея.

То няма и как да бъде иначе, след като имащите право на вето изобщо не питат никого за нищо.