Колелото на живота е символ на цикличност, безкрайност и страдание. Въпреки това всеки миг предоставя възможност за пробуждане.

На трийсет и шест години Йонги Мингюр Ринпоче е един от най-уважаваните тибетски учители и абат на три манастира. Той обаче мечтае да стане странстващ аскет, да отхвърли титлите и ролите си, за да изследва дълбините на своята същност. Една вечер се измъква тайно от манастира си в Индия с намерението да прекара следващите четири години в отшелничество.

Почти веднага Мингюр Ринпоче установява, че дългогодишното будистко обучение не го е подготвило за срещата му с нечистоплътните спътници във влака или за обичайните житейски ситуации. Открива, че е твърде привързан към идентичността си на монах, за да свали монашеската си роба или да спи на пода на гарата във Варанаси като истински садху. Едва когато парите му свършват, той започва живота на странстващ просяк. Скоро обаче се разболява смъртоносно и пътуването му претърпява пълен обрат. Годините на медитация са го подготвили за срещата със смъртта и сега той има възможност да приложи наученото на практика.

В този откровен разказ за вътрешния живот на един будистки учител Йонги Мингюр Ринпоче ни предлага безценните уроци от своето близко до смъртта преживяване. Нещо повече, той показва, че дилемите и проблемите на търсещия ум не са чужди дори на човек с богат духовен опит, като същевременно ни разкрива как можем да трансформираме страха от смъртта в живот, изпълнен с радост.

Клуб Z публикува откъс от "Да обичаш света" на Йонги Мингюр Ринпоче (изд. Изток-Запад)

Завърших с писането на писмото. Минаваше десет часът в една гореща нощ в Бодхгая, северната част на Централна Индия. Все още никой освен мен не знаеше. Сложих писмото на ниската дървена масичка пред стола, на който често седях. Щяха да го намерят по някое време утре следобед. Нямаше друго за правене. Изгасих лампите и дръпнах пердето. Навън беше тъмна нощ, без следа от движение, точно както бях очаквал. В десет и половина започнах да крача в мрака и да поглеждам часовника си.

Двайсет минути по-късно взех раницата и напуснах стаята, като заключих вратата зад гърба си. В тъмното заслизах на пръсти към фоайето. През нощта тежък метален прът залостваше от вът­решната страна двете дебели дървени крила на вратата. Успоредно на всяка от тях имаше почти също толкова големи тесни правоъгълни прозорци, отварящи се навън. Изчаках пазачът да отмине. Когато прецених, че се намира достатъчно далече от главната врата, отворих единия прозорец и изскочих навън на малката мраморна веранда. Затворих прозореца, спуснах се надолу по шестте стъпала до тухлената пътека и бързо се скрих в храстите отляво.

Висока метална ограда опасва двора. През деня страничната порта на алеята е отворена, но нощем се заключва и наблизо има пазач. Централната порта се използва рядко. Висока и доста широка, тя се отваря към пътя, свързващ главните успоредни улици. Металните крила на портата се залостват с тежка верига и голям катинар. За да се измъкна, без да ме усетят, трябваше да остана извън полезрението на пазача, докато траеше следващата му обиколка. Изчаках в храстите да отмине, преценявайки отново къде се намира, и претичах трийсетте метра до главната порта.

Прехвърлих раницата си над вратата, като гледах да улуча за­тревената част отстрани на асфалта, за да се приземи тихо. Както баща ми казваше: „Когато си на пътешествие и стигнеш до стена, винаги първо хвърли багажа си от другата страна, защото тогава със сигурност ще го последваш.“ Отключих катинара, отворих вратата и се промъкнах през нея.

Сърцето ми щеше да се пръсне от страх и вълнение. Нощният мрак сякаш оживяваше и поглъщаше всичките ми мисли, като оставяше единствено стряскащото усещане, че съм оттатък оградата, в мъртвилото на нощта, за първи път в живота ми на възрастен съвсем сам навън в света. Трябваше да се насиля да помръдна. Пресегнах се през решетките, за да заключа катинара, след което взех раницата си и се спотаих отстрани на пътя. Беше единайсет без две минути, а аз се намирах на границата между този живот и следващия. Дъхът ми кънтеше в главата; стомахът ми се сви. Трудно ми бе да повярвам, че дотук планът бе проработил перфектно. Сетивата ми се изостриха и сякаш се разпростряха далеч отвъд концептуалния ми ум. Светът изведнъж стана сияен и се почувствах, сякаш можех да виждам на километри... но не виждах таксито.

Къде е таксито?

Беше поръчано за единайсет часа вечерта. Излязох на околовръстния път, за да се огледам за светлини от фарове. Въпреки че бях кроил планове като истински затворник, не бях ги споделил с никого и не ме очакваше кола за бягство. Зад мен от другата страна на оградата се намираше „Тергар“ – будисткият манастир, чийто многоуважаван трийсет и шест годишен абат бях.

Година по-рано бях обявил намерението си да започна дълъг ритрийт. Това не бе притеснило никого. Тригодишните ритрийти са обичайни в моята традиция. Но се предполагаше, че ще се оттегля в някой манастир или в планинско убежище. Освен „Тергар“ в Бодхгая аз имам манастири в Тибет и Непал, както и медитационни центрове по цял свят, но никой никъде не би могъл да си представи истинските ми намерения. Въпреки уважаваната ми позиция – или по-точно, именно заради нея – аз не смятах да потъна в някоя институционна или изолирана обител. Бях решил да последвам древната традиция на садху – странстващите хиндуистки аскети, които се отказват от всичките си притежания, за да живеят свободни от светски грижи. Ранните герои на собствената ми тибетска приемственост Кагю бяха следвали стъпките на хиндуистките си предшественици, намирайки подслон в пещери и горски дъбрави. Щях да прекратя живота си на привилегирован тулку – разпозната инкарнация на духовен учител. Щях да се разделя с образа на най-младия син на Тулку Ургйен Ринпоче – многоуважавания майстор на медитацията. Щях да живея без асистенти и уредници и да заменя закрилата, отредена ми в ролята ми на абат и държател на приемственост, срещу анонимността, която никога не бях имал, но за която дълго бях копнял.

Ръчният ми часовник показваше единайсет и десет. Планът ми бе да хвана среднощния влак за Варанаси, който тръгва от гарата в Гая, само на 13 км оттук. Бях поръчал таксито по-рано тази вечер, докато се връщах от храма „Махабодхи“ – историческото място, ознаменуващо великото пробуждане на Буда под дървото бодхи. Издънка на оригиналното дърво маркира центъра на този обширен храмов комплекс и поклонници от цял свят идват, за да поседят под короната ѝ. Често го посещавах, но точно тази вечер бях там специално за да направя ритуална обиколка, наречена кὸра, както и за да поднеса маслени лампи, молейки се ритрийтът ми да бъде успешен. Придружаваше ме моят дългогодишен асистент Лама Сото.

Появиха се светлини на фарове и аз излязох на пътя. Един джип ме подмина. След още десет минути отново видях светлини. Огромен камион приближи с голяма скорост и аз отскочих назад, подхлъзвайки се в една кална локва. Когато издърпах крака си, гумената ми джапанка заседна в калта. Извадих я и продължих да се спотайвам с мокри от тинестата кал ръце. Очарованието изчезна и възбудата се спусна като мъгла. Всеки, който минаваше редовно по този път, би ме разпознал. Никой никога не ме беше виждал без придружител нито в този час, нито по което и да е друго време. Бях смятал таксито за сигурно. Нямах идея какво ще правя, след като пристигна във Варанаси, но в момента ми изглеж­даше изключително важно да не изпусна влака. Нямах резервен план. Забързах към главния път, потънал в пот от жега и вълнение.

По-рано същата вечер с Лама Сото бяхме закарани с джипа на „Тергар“ до храма „Махабодхи“, отдалечен на около 3 км. Минахме покрай малките магазинчета, наредени по главния път – галантерийни дюкянчета, няколко заведения за хранене, интернет кафенета, магазинчета за сувенири и дрънкулки и туристически агенции. Коли и таксита, велосипеди и рикши задръстваха пътя, както и т.нар. тук-тук – моторизирани триколесни приспособ­ления, вдигащи шумотевица. С наближаване входа на храма улиците се изпълват с просяци, подаващи купичките си за милостиня. На връщане към „Тергар“ се отбихме в офиса на една туристическа агенция, където поръчах такси за единайсет часа пред главната порта на манастира. Говорихме на английски език, така че Лама Сото, който знаеше само тибетски, не узна нищо за тази уго­ворка.

Бях на околовръстния път, на половината разстояние до основното шосе, когато таксито най-сетне се появи. След трийсет минути сам в света пределите на колата осигуряваха неочакван комфорт. От малък рецитирах всеки ден по няколко пъти молитви, които включваха: Приемам убежище в Буда, в Дхарма – учения­та на Буда и в Сангха – просветленото събрание. Сега забелязах, че търсех убежище в това такси, и бях благодарен за неговия подслон.

Улових се, че мисля за Наропа (ок. 980–1040), ерудирания абат на будисткия университет „Наланда“. Знаех, че той е напуснал високопоставената си позиция в търсене на по-висша от досега постигнатата от него мъдрост, но никога преди това не се бях замислял за обстоятелствата около заминаването му. Чудя се дали е тръгнал напълно сам. Може би помощник го е чакал пред портите с кон. Това е начинът, по който принц Сидхарта е напуснал бащиното си царство, доверявайки се на своя колесничар, с когото имали тайна уговорка.