Правителството: От възможните варианти, включително този с нови избори, правителство около ГЕРБ и РБ беше най-добрият. Това, за съжаление, не означава, че това правителство е в състояние да ентусиазира мнозина, да създаде позитивна динамика за ефективно и амбициозно управление. По-скоро става дума за възможности за взаимен контрол, блокиране на неприемливи за обществото решения.

Но другата страна на подобен модел е вероятност от неефективност и взаимен блокаж. Към всичко това трябва да добавим и проблемите вътре в коалиционните партньори – национал-популизмът на патриотите, разнобоят в РБ, аморфността на ГЕРБ. А пък АБВ си е питанка в конструкцията от самото начало. На фона на тези тревоги, някои от силните персонални решения се загубиха. В крайна сметка в кабинета влязоха и много качествени хора, които могат да му дадат облик и посока, както могат да компенсират и за недостатъците на някои от спорните имена. В България вече е изключено, обаче, да бъде предложен екип, спрямо който да няма персонални възражения: развихрилите се медийни вакханалии срещу безспорни експерти като Христо Иванов и Атанас Славов го доказват.

Парламентът: Основното питане тук е доколко има кохерентно мнозинство зад правителството. Вотът за плоския данък показа, че такова към момента по-скоро не е гарантирано и това би трябвало да е най-голямото притеснение за ГЕРБ и РБ. Данъчната и бюджетната политика са гръбнакът на едно управление: ако няма мнозинство по тези въпроси, няма по принцип управляващо мнозинство. Ако ДПС е необходимо за такива важни гласувания, то правителството явно не би могло да съществува без Движението.

Два варианта са възможни. Първи – и по-вероятен: това гласуване да е някаква временна жестикулация на ПФ, желание да се спечелят малко точки, да се покаже сила. Когато се гласуват окончателно важните въпроси, обаче, ПФ би трябвало да подкрепя коалицията . Втори, гласуването може да показва (с по-малка вероятност), че ПФ по принцип няма да е партньор, на който да може да се разчита. Ако вторият прочит все пак се окаже верен, страната влиза в тежък сценарий на дестабилизация, с възможни нови избори или безпринципни договорки в парламента, протести и пр.

Партиите: Партиите доста се променениха в резултат на протестите през 2013-2014 г. Това, което стана, че те се изпразниха още повече от собствено идеологическо съдържание, както и от лоялни последователи. Под партия вече се разбира инструмент, който улавя масови настроения по ефективен начин. ГЕРБ днес разчита на умората от нестабилността, желанието на по-динамичната част от обществото за период на стабилност. РБ улови с антената на социалните мрежи желанието на мнозина за реформа на управленския модел по посока европеизация и разграждане на съмнителни политико-корпоративни зависимости. "Атака" настрои локаторите си на пропутинови вълни, а БСП – на страховете на застаряващата част от населението. Национал-патриотарство, меко русофилство с по-европейско лице, откровен популизъм и т.н. също се оказаха печеливши стратегии, които резонираха с настроенията на големи групи. Всичко това доведе до осем партии в парламента, който изглежда не толкова като управленски орган, а като кандидат за колективна псохотерапия.

Медиите: Изпразването на партиите от собствено съдържание, превръщането им в антени, ловящи настроения, ги приравнява с медиите – те ретранслират съдържание, произведено другаде. РБ беше изключение със създаването на Граждански съвет, работни групи по политики и т.н. Сегашното състояние в партията, обаче, показва, че това беше по-скоро временен експеримент с неясно бъдеще. Не е ясно как и работата на Гражданския съвет ще получи отражение в програмата на новото правителство, която тепърва ще се изработва в детайли. Като оставим настрана това частично изключение, останалите партии имат по-скоро медиийна структура – те стъпват на говорители по определени теми, а съдържанието идва от други източници – тинктанкове, социолози, политолози, медийни и пиар експерти и т.н.

В една такава среда медиите се оказват ключови – в тях и през тях се произвежда и тества политическо съдържание, което след това бива „усвоявано“ и „брандирано“ от партиите най-вече на базата на неговата популярност. Много може да се пише по тази тема, но основното е едно: нито едно българско правителство не може да оцелее във враждебна медийна среда.

Това беше разбрано от корпорациите и те инвестираха страшно много в медии, залагайки на количеството над качеството. Моделът „Кой“ стана нарицателен за срастването на политически, медийни и корпоративни интереси. Отстраняването на ДПС от правителството не може да се случи, ако самото правителство е зависимо от медийната подкрепа на присъдружните на ДПС медии. Това е борбата, която тече в момента. Тези медии се опитват да разчленят управленската коалиция, да изолират РБ, да направят ролята на ДПС неизбежна. В този смисъл, ако медийната среда и публичната сфера не се еманципират от директната корпоративна инвазия на определени групи, управлението на страната ще става все по-трудно не само за легитимиране, но дори и за реализиране.

Протестиращите: Гражданските групи, които участваха в протестите, в момента са разколебани между две стратегии. Едната е, да реагират на всичко проблематично, свързано с настоящото правителство, с готовност за излизане на улицата. Проблеми винаги могат да се намерят – от неудачни министерски кандидатури и назначения на други висши позиции до недомислици по конкретни политики.

Другата стратегия е да се приоритизира, да се чертаят червени линии, отвъд които би започнала нова мобилизация за протест (което не изключва възможността за критики и преди тези линии да са прекрачени, разбира се). Първата стратегия изглежда по-последователна, но всъщност единствено втората е и оправдана, и възможна, тъй като протестната енергия не може да се изразходва за всеки сравително тривиален проблем. Нещо повече, овсекидняването на политическия протест би го обезсилило, би го превърнало в декоративен елемент на управлението. Поради това, приоритизация е неизбежна: червените линии трябва ясно да се очертаят и отстояват. Отвоюването на публичната сфера от корпоративно доминирани медии, например, трябва да е на върха на всеки един подобен списък с приоритети. Както и участието на прокуратурата в политически оцветени акции.

Мнозина биха искали да обезсилят протестния потенциал, защото той е най-същественият конкурент на медийно-корпоративната империя на ДПС–Пеевски&co. Затова са истеричните възгласи „защо не протестирате за Х, защо не протестирате за Y.“ Подобна тривиализация на протеста трябва да бъде избягната, защото иначе публичната сфера лесно ще се тръшне от хронична медийна жълтеница.

Проблемите: Междувременно проблемите пред страната не се разрешават от само себе си – те се нуждаят от решителни и последователни управленски действия. Все още нямаме яснота какви ще са тези действия. От години насам управлението е на принципа проба-грешка. Пуска се в общественото пространство идея и ако тя не срещне сериозна съпротива – се изпълнява.

Ако, обаче, такава съпротива възникне, идеята се оттегля и се пробва нещо друго. На пръв поглед този модел е чувствителен към настроенията на хората, но той е резултат и от идеологическата, и съдържателна празнота на партиите: лявото и дясното са толкова абстрактни ориентири, че в тях почти всякакви коалирания и взаимни опрашвания са вече възможни. Ситуацията с КТБ е показателна: минахме през най-различни варианти – от спасяване на банката със закон до нейната несъстоятелност; от цедиране на вземанията до отмяната на цесиите и т.н. Като оставим настрана въпроса кое от тези решения е правилното, впечатление прави липсата на ясна позиция на повечето от основните партии, която да е била последователно защитавана.

В заключение, трябва да се каже, че страната и обществото са изправени пред дълга и трудна борба за създаване на граждански чувствително, но и ефективно, принципно и компетентно управление, което да защитава публичния интерес. През последните две години беше постигнато много за утвърждаването на нова гражданска и политическа култура. Но тя трябва да се отстоява и развива всекидневно, за което се изисква огромно постоянство, способност да се оценяват малките успехи, както и да се подтиска черногледството.

Но ако пък всички започнат да се държат така, сигурно ще пострадат народопсихологията и националният ни характер.

Статията е написана специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още материали на Даниел Смилов може да прочетете ТУК.