Макар и да не съдържа цялата история на моето четничество, тази книга е завършен разказ за живота и дейността на Марковата чета и за събитията от първата половина на 1902 година в Леринско. Тези събития съставят в революционната борба на Леринско отделен период, завършен с аферите, които разнебитиха района, и със смъртта на Марко, който, макар и сравнително малко известен, е една от светлите и най-силните личности на македонското освободително движение.

В друга книга остава да се разкаже за четиримесечното ми пребиваване в Костурско, където, след аферите, разказани тук, се прехвърлиха останките на двете лерински чети, както и всички забегнали хора от Леринско.

София, 18 декември 1927 г. 

Клуб Z публикува откъс от Писма и изповеди на един четник (1902) на Христо Силянов (изд. "Изток-Запад")

Ти помниш, Маня, оня рошав комита, който миналата година гостува четири дена у вас.

С него, със стария дядо Яндре, случаят ме събра в Битоля. Временното войводство в Прилепения район му беше дотегнало и той беше поискал да го върнат обратно при Марко войвода в Леринско. Мен пък ми беше омръзнало да се гоня няколко дена с битолската полиция. Играта взе да става опасна и трябваше да реша – или да се отправя за България, или да стана комита. За първото не ми даваше сърце, за второто – съмнявах се дали е по силите ми. А време за мислене и колебания нямаше.

Когато даскалувахме с тебе, ти знаеш как аз и други като мене интелигенти определяхме съдбата си – ще работим и ще се запознаваме все по-отблизо с полицията, ще треперим непрестанно от обиски и арести, докато един ден и нашата чаша се препълни. Тогава ще ни хвърлят в зандана, ще ни мъчат и разследват, а подир няколко месеца ще ни осъдят или заточат. И край! Това беше неумолимото предопределение, с което, ти знаеш, аз бях се примирил. Така свършиха толкова наши другари, така ще свършим и ние.

Да съм мъж, никога не бих се дала жива, казваше ти. Ти облажаваше бурния живот на хвърчащите братя и проклинаше своя пол. Мисълта, че никога няма да излезеш вън от ролята на милосърдна сестра, че си осъдена докрай само да прибираш в къщата си блажени бездомници, да им пращаш ризи и чорапи в гората и да попаднеш най-после в затвора – при това пак женски затвор!; – тази мисъл отсичаше крилата на твоите блянове. И ти се чувстваше родена нещастница, жигосана от съдбата.

Разбирах те, Маня, напълно те разбирах. Аз също се мислех осъден да бъда до край прикован за града, да проповядвам борба и да умра не като борец, който до последно издихание приема и отвръща удари, а като работен вол, който без принуждение крачи към кланицата. Аз бях примирен с ужаса на предварителните изтезания и с бавната всекичасна смърт в затвора или на далечно заточение. Защото бях убеден, че ние, интелигентите, можем от градовете да командваме истинските борци и да си останем докрай примерни мисионери и мъченици, но не и да умрем като борци. Допускаш ли, че тази мисъл е за един мъж по-малко мъчителна от твоето съзнавано безсилие на жена?

Реших да придружа дядо Яндре. Докато стигнем при хвърчащите, има да скитаме цели три нощи по поля и планини и да преседим три дена по селата. Ще видя дали нашите мускули са безнадеждно омекнали, дали нашите нерви и стомаси са станали неприспособими към атмосферата и живота в селските колиби.

ІІ

Пополжани, 31 декември

Изкарах първия нощен поход. Това наистина не е още комитаджилъка, но все дава понятие поне за прелестите на нощното скитане по поля и планини.
На тръгване представлявах интересна карикатура. Бях се дегизирал така: останах с чепици; панталоните наврях в чорапите си; облякох един къс джемадан с памучна подплата, а около феса си навързах, по подражание на дядо Яндре, една кърпа, като чалма. За да ми е леко, не поисках да взема горната си дреха, макар че приятелите ми настояваха много.
Трябва да съм бил смешен, защото всички ми се смяха, даже и дядо Яндре.

Другарят ми беше останал в своята арнаутска носия – цървули, бели бечви, широк виненочервен пояс, червен джемадан, черно кече с един ред висулки отзад и малка арнаутска капа на главата – цял дебранец. Липсваше му само гъстата, черна, безформена брада, която той, преди да отпътува с файтон от Прилеп за Битоля, не без съжаление беше пожертвал.
На тръгване ми дадоха един огромен карадагски револвер, който, подражавайки пак на Яндре, втикнах в пояса си.
Градът вече пустееше, когато ни изведоха. Минахме десетина вратички и дворове, озовахме се вън, а после през градини и бостани се намерихме на полето. Тук се целунахме с изпращачите (даскал Ч. още веднъж се изсмя на моята външност) и продължих­ме пътя сами – дядо Яндре, аз и куриерът.

Около час вървяха бърже, даже с увлечение. Острият сух студ ме пронизваше до кости, но се стараех да не треперя и все бързах. Нощта бе тъмна и мразовита. На две крачки от мене дядо Яндре ставаше невидим и шумът на стъпките му, заедно с тоя на моите, заглъхваше беззвучно в пустото пространство. Очертанието на широкия му гръб и фантастичният вид на чалмата му, които аз следвах напрегнато, ту изчезваха, ту се показваха. А понякога цял дядо Яндре потъваше сякаш в земята. Тогава аз ускорявах крачките си и се блъсках в гърба му.
– Ке ме явнеш бе, даскале! – шеговито се обаждаше той, а пос­ле старчески ме съветваше. – Пушчи ги нозете, нека ходят сами!
Той искаше да ми каже: стъпвай самоуверено!

Аз знаех дълбокия смисъл на това правило не само когато се скита нощем по пусти и незнайни места. Пуснах си краката свободно и вече не ми се струваше, че стъпвам над пропасти. Пак падах, разбира се, но вече по-рядко. Па и не се боях от падания. Те дори ме забавляваха. След всяко по-интересно падане слушах провлачения глас на стария комита:
– Нищчоо, не си от джам я, па ке станеш.

И ставах. И веднага бързах да го настигна. Жадувах за почивка, но чаках да я предложи дядо Яндре. Когато седнахме, усетих, че моя джемадан се вледенява, а измокрените панталони се втвърдяват като дъска. След това мъчно можех да привикна краката си да се движат сами. Когато пък наставаха заледени угари, нозете съвсем се отказваха да ме слушат, и падах и ставах на всяка стъпка.
На втората почивка – тя, по мое настояване бе твърде малка – дядо Яндре отсече две тояги и ми връчи едната да се подпирам. Носех я всякак, но най-често я взимах на рамо, като пушка. И тогава ми се струваше, че съм вече комита, и се отдадох на мечти. И така унесен, не усетих как измина повече от час и половина, докато стъпките ми станаха съвсем неуверени. Тогава мечтите ми пак изчезнаха.
По-нататък не се съгласявах вече на никакви почивки. Защото очите ми веднага се затваряха, заспивах сладко-сладко и ми се струваше, че не ще мога вече да стана.
Как се дотътрих до село Пополжани, сам не зная. Кретах по пътя полузаспал. Събудих се съвсем призори, когато ни посрещнаха селяни на пътя. В стаята, която не разгледах, се прострях до огнището, гърбом към червената жарава, и веднага заспах.

◆ ◆ ◆

Четири ниски, опушени стени ни притискат със своята голота и печален вид. През единственото прозорче сноп лъчи осветяват един наклонен, почти плътен стълб прах. Старият ми другар, леко приведен, държи двете си полузакрити длани към огъня, сякаш е препречил пътя на жаравата и унесено ми разправя някакви масали. За какво не ми е заприказвал той вече!
Щом се събуди, дядо Яндре поиска оцет и дървено масло, които му се донесоха смесени в едно дървено паниче. Изчисти грижливо своя револвер, изчисти после и моя, като ме предупреди, че прави това за пръв и последен път – да видя и да се науча. Докато мажеше револверите, той непрекъснато негодуваше против битолските големци, които ни изпратиха без пушки, само с едни петаци.
 – Батакчии! Не оти ке им се изедоа пушките, ама на... батакчии! Щчо ке им праиш!

Той се замисляше, както виждаш, и върху опасността, ако ни бяха случайно открили. На мен пък нито през ум ми минаваше подобно нeщо – не от безстрашие, разбира се. Ей тъй, струваше ми се, че е смешно да се допуска това.
Внезапно другарят ми се ухили и без да продума посочи с пръст към панталоните ми. Една огромна бяла осмонога бързаше, изплашена, нагоре към пояса. Вярвай, Маня, не се ужасих. Наблюдавах я дори кротко някое време, без да помисля, че и тя е един враг, който трябва да се унищожава. Другарят ми, все тъй ухилен, каза:
– Айде, хаир да ти е сефтето, даскале!
И после добави:
– Оти я не факяш бе, жал ти е за нея?

В смеха му долових някаква радост, незлоблива, разбира се, защото и аз успях вече да се сдобия с тия смъртни врагове на комити и затворници. Почти неохотно хванах врага с краищата на двата си пръста и след секунда в жарта се чу слабо изпращяване. Първият враг бе унищожен.

На тая осмонога имам да благодаря за маса приказки, които ми изприказа дядо Яндре. Изслушах цял трактат върху паразитното скотовъдство. Темата е наистина неестетична, както би казала твоята изтънчена приятелка Тодорка. Но ти, която нямаш претенции на салонна дама, вярвам, не ще се ужасиш, ако ти кажа колко картинно разказвачът ми представи цветущото състояние на това скотовъдство у хората от неговата категория. Преди години един млад харамия направил такава шега със своето либе: изпоскал се, насбрал всичкия лов в една кутия, после нанизал на конец бедните животинки и изпратил на либето си „за бяла шия герданче“.

За своите харамийски спомени дядо Яндре говори не без известно смущение. Аз знаех, че някога, твърде млад момък още, той бе хайдутувал по Пелистер, Бигла, Петрино, Бабуна, заедно с върлия хайдутин Калеш Димо (спомни си песента „Ела, Калеш Димко, вечер на вечера...“). Помъчих се да го убедя, че няма защо да се срамува от миналото си. Хайдути като Димковци, Чакревци и капитан Наумовци, които са ограбвали и убивали само турски деребеевци, не са били за своето време обикновени катили и престъпници. Народът го е обичал и почитал. Той и днес още ги възпява. Те са наши предтечи. Наистина, те са работили всеки на своя глава и за себе си, но тогава не е имало учени хора (като нас), които по градове и планини да работят планомерно и обмислено между всички християни, за да съборят турското царство. А сега е вече друго...

Дядо Яндре се поосвободи. Очите му светнаха като на стар, немощен звяр. Той все повече се увличаше от спомените си, които се нижеха един подир друг. Той говореше провлачено и тихо, както всякога.

В гласа му звучеше горест; горестта на човек, изживял своето време и скъпящ миналото, което никога няма да се повтори.
Той ми говори за обири и убийства на турци по кръстопътища, за невероятни походи, за сърмени дрехи и златни кюстеци, за пиршества с печени агнета и многогодишни вина, за истински оргии, в които липсвало само едно – от пиле мляко.

 


Изповедта
на Никола Гушлев
Магнетофонен запис, направен
от д-р Иван Гаджев на 5 октомври 1985 г. в Торонто


Канада, в дома на Никола Гушлев
–Къде си роден, от какво семейство си, баща ти какъв е бил, майка ти каква е била, как са те възпитали? Почни от ранното детство.
– Аз съм роден 1902 г., месец януари, 31. Майка ми е била домакиня...
– Къде си роден?
– В село Косинец.
– Косинец?
– Косинец, на Палчев селото.
– Коя околия е това?
– Костурска.
– Каква беше майка ти?
– Българка, македонка беше.
– Тя къде беше родена?
– Беше родена в Косинец.
– Там си беше родена?
– Там, така мисля, че е родена в село Косинец.
– А баща ти?
– Баща ми също е от Косинец.
– И ти там си роден?
– Така е.
– С какво се занимаваха родителите ти?
– Баща ми се е занимавал с черковните работи като хазяин, който събира парите, раздава парите и т.н. ...
– Касиер?
– Като касиер, да. И същевременно гледа башибозука как се настанява по къщите. Значи той имаше грижата за тази работа. А по занаят е бил... самари правеше...
– Самарджия. 
– Самарджия. Говореше албански, турски и македонски, значи български. И според показанията на Киселинчев, Лазо Киселинчев, нали си слушал за Киселинчевите, според показанията на Киселинчев и Владо Поляс, които са били като селски заедно, значи баща ми е правел много хубава халва и бил голям песнопоец. Особено Лазо Киселинчев говори за 3-та година, когато турците нападнаха село Смърдеш, и как когато турците отиваха, беха много настървени и застанаха на нашата планина, тамо Крест му викахме, срещу селото Крест заставаха тамо и никой не отива да види, освен баща ми. Той отиде да се срещне с тях.

Кога отива с баща ми там и вижда турците настървени, люто настървени, понеже беха бити во Смърдеш преди това на април месец от четата на Сарафов и Чекаларов, тия турците ги опитват нещо за храна, те му казват, не искаме нищо. На другио ден отидоха в Смърдеш, го изгореха и убиха некои 70–80 души. Изгореха много гора, много големи загуби. Наново се връщат турците, па застават на Кресто, па кой ке оди тамо, па татко ми ще отиде. Като селски човек и Лазо пише така: вика така, че Динето беше изплашен, но неговото око не остана да не забележи голтарашите (турците) как си събличат скинати засмърдени кошули и се облекуват со коприна, открадната от Смърдеш, от селяните от Смърдеш.