„Писатели-вампири“ – така на шега Робърт Торогуд нарича себе си и останалите автори на криминални романи, които черпят вдъхновение от истински престъпления за сюжетите на своите книги. Този проблем става още по-сериозен, когато решиш да ситуираш най-новата си криминална поредица в малкото провинциално градче, където току-що си се преместил със семейството си. Вярно, то се оказва идеалният декор за уютна мистерия в стил Агата Кристи, но идеите за възможни убийства започват да те преследват навсякъде дори когато просто си излязъл на разходка с кучетата си.

В първите книги – „Криминален клуб „Марлоу“ и „Смърт в Марлоу“, британският сценарист и писател ни представя мечтаното английско градче край спокойните води на Темза, в което от време на време все пак се случва по някое убийство. Запознаваме се с Джудит, Сузи и Бекс, на пръв поглед обикновени дами на средна възраст, които вместо да плетат и да клюкарстват за съседите си, имат доста по-ексцентрични интереси, например да разгадават криминални мистерии. И това съвсем не е всичко...

Новото издание на Benitorial - „Кралицата на отровите“, изключителното трио най-накрая успява да си извоюва възможността да разследва случая официално – в ролята на съветници на полицията. Липсата на разрешение никога не ги е спирала да разпитват свидетели и да оглеждат доказателства, но този път тяхната познайница, наскоро повишената в детектив-инспектор Таника Малик, решава да си спести неприятностите като ги привлече на своя страна още от самото начало. Познатата формула се променя, когато смелата, макар и леко наивна Сузи се оказва в епицентъра на събитията. Тя е една от шестимата присъстващи на заседанието на градския съвет в Марлоу, от което обаче живи си тръгват само петима. Кметът на градчето, Джефри Лъшингтън, умира внезапно по време на срещата, и то далеч не от скука. След това подозрителните обстоятелства започват да се трупат едно след друго: в кафето на жертвата е открит аконит, известен още като „Кралицата на отровите“, а мотив на пръв поглед липсва – Джефри е почтен, съвестен, щедър и мил човек, обичан от всички в градчето.

Известен с майсторските си сюжети, Торогуд без колебание хвърля любимите си героини пред тази на пръв поглед невъзможна загадка, за да подложи на изпитание впечатляващата им способност да разплитат всякакви ребуси. Е, добре де – „любими“ може би не е най-точната дума, защото самият автор признава, че е намирал за „леко плашещи“ намусеността, упоритостта и решителността на своите пралели, послужили му за вдъхновение най-вече при изграждането на образа на Джудит.

Благодарение на умелия баланс, който Торогуд постига между сериозността на темите и деликатния хумор, поредицата съчетава удоволствието от добра мистерия с искрено забавление. Атрактивността на героите и неповторимото им остроумие служат като двигател на сюжета, а всяка следваща улика ускорява темпото и предизвиква читателя да се състезава с непримиримите любителки на мистериите за разплитането на загадката.

Точно тази структура и динамичност правят поредицата изключително подходяща за адаптация за малкия екран. В продуцентския екип на сериала „Криминален клуб „Марлоу“, стартирал през 2024 г., вече достъпен с първите два сезона и в българския ефир, участва самият Торогуд. В ролите на изключителното трио влизат Саманта Бонд, Кара Хорган и Джо Мартин, които отлично улавят духа на персонажите. А съвсем скоро - още през тази година - се очаква и трети сезон.

"Вълнуващо и искрено, завладяващо и изключително хумористично... абсолютна наслада от първата до последната страница." – Крис Уитакър, автор на „Всички цветове на мрака“

"Обожавам писането на Робърт Торогуд." – Питър Джеймс, автор на „Убийствено просто“

"Умело направено и безумно забавно." – Yours magazine

"Перфектното уютно престъпление, с което да се сгушите у дома." – Heat

Робърт Торогуд е създател на хитовия телевизионен сериал на BBC One „Убийства в рая“ и е част от продуцентския екип, който работи по адаптацията на книгите от поредицата „Криминален клуб „Марлоу“ за малкия екран.

Торогуд е роден в Колчестър, Есекс. Когато е на десет години, прочита първия си истински роман – „Загадката на Енд Хаус“ от Агата Кристи. Оттогава е влюбен в криминалния жанр.

Сега живее в Марлоу, Бъкингамшър, със съпругата си, децата си и уипетите на име Уоли и Иви.

* * *

Из „Кралицата на отровите“ от Робърт Торогуд

Снимка Benitorial

Първа глава

Сузи Харис имаше мисия.

Не беше сигурна дали ще успее да я изпълни. Съзнаваше, че вероятността от провал е голяма, но въпреки това щеше да даде всичко от себе си. Щеше да се опита да присъства на заседание на комисията по устройство на територията на градския съвет на Марлоу.

Сузи мразеше съвещанията и дори самата мисъл за заседанието ѝ се струваше ужасно скучна, но наскоро ѝ беше хрумнала идея как да направи финансов удар и се нуждаеше от съюзници в комисията. Така че беше решила да присъства на една от сесиите им и да разбере кои бяха ключовите играчи, как взимаха решенията си и, което беше най-важното, дали можеше да окаже натиск върху някого от тях, така че по-късно да се отнесат благосклонно към нейния проект.

Заседанието се провеждаше в сградата на градския съвет – красива къща в джорджиански стил край парк „Хигинсън“ с изглед към Темза. Лъскавата черна входна врата би подхождала чудесно на „Даунинг Стрийт“ и макар по-голямата част от двуетажната сграда да бе обособена като кабинети, вътре се помещаваше и стара заседателна зала, която все още се използваше за официални срещи.

Щом пристъпеха в нея, посетителите се озоваваха на балконче за зрители, от което по няколко стъпала се стигаше до просторна стая с половин дузина бюра, метални шкафове за документи покрай стените и шубер, през който се виждаше уютна кухничка. На отсрещната стена висеше дървен щит с герба на града – окован във вериги лебед, който сякаш наблюдаваше отвисоко всичко случващо се. Подобно на самия Марлоу, заседателната зала изглеждаше едновременно величествена и миниатюрна.

За днешното заседание под щита с герба беше монтиран екран с проектор, така че комисията по-лесно да разгледа внесените проекти, докато преминава през различните точки от дневния ред. Сузи, която се беше постарала да подрани, седеше на балкончето с бележник и химикалка, готова да щрихира членовете на градския съвет с техните силни страни и, което бе по-важното, потенциалните им слабости, от които би могла да се възползва.

Първи в залата пристигна прехвърлил петдесетте мъж с раиран костюм, синя риза и небесносиня копринена вратовръзка на розови точки. Беше широкоплещест, походката му излъчваше арогантна самоувереност, а усмивката му бе така непринудена и естествена, че сърцето на Сузи трепна.

– Дошли сте за заседанието на комисията ли? – попита той.

– Точно така – отвърна тя, след което си напомни, че вече не беше гимназистка, която си пада по мъжете само заради изразената им челюст.

Докато се провираше покрай нея и слизаше по стъпалата към залата, непознатият повдигна лактите си, за да демонстрира мускулите си, след което се запъти към едно от бюрата, където вече го чакаше купчина с документи.

– За някой конкретен проект ли сте тук? – попита.

Чак сега Сузи си даде сметка, че не беше измислила оправдание за присъствието си на заседанието.

– Аха – кимна, за да спечели малко време.

– Кой?

– Моля?

– Щом се интересувате от конкретен проект, е важно да чуем какво мислите. С кой проект сте свързана?

– Нали се сещате – започна тя, опитвайки се отчаяно да измисли отговор, – онзи… на… на главния път. Голямата къща – искам да кажа, в момента не е особено голяма, но собствениците ѝ искат, сещате се, да… да стане по-голяма.

Дори Сузи, която никога не губеше оптимизма си, видя как недомисленото ѝ обяснение обърка мъжа, но преди той да успее да ѝ зададе още някой въпрос, вратата се отвори и в залата влезе жена.

Изглеждаше на около шейсет и докато мъжът излъчваше добронамереност, новодошлата сякаш изсмукваше радостта директно от въздуха, докато се оглеждаше наоколо. На Сузи ѝ напомни за ужасно скучните ѝ учителки, които навремето все бяха разочаровани от нея.

– „Но стой“ – провикна се мъжът откъм залата, – „каква е тази светлина, която от прозореца изгрява?“

– Не ставай смешен – скастри го жената, след което се провря покрай Сузи. – Извинете, ако обичате.

– Разбира се – отвърна Сузи, която вече беше решила, че не харесва новодошлата. Приличаше ѝ на човек, който знае цената на всичко и стойността на нищо – а цената винаги би била „твърде висока“.

– Добър вечер, Маркъс – каза жената, като седна на бюрото си. – Този път има ли някакъв конфликт на интереси, за който трябва да ни осведомиш?

– Тази информация е за председателя – отвърна Маркъс и ѝ смигна, след което се запъти към кухнята в другия край на залата.

Сузи забеляза, че там имаше мъж, който подреждаше чаши и чинийки върху плота на шубера. Носеше сини полиетиленови ръкавици, докато поставяше дървена кутия с пакетчета чай до чашите, а Сузи си помисли, че от безопасността на труда наистина са полудели, щом на обслужващия персонал му се налага да носи ръкавици, за да сервира чай.

– Чай, Деби? – предложи Маркъс на жената, като си взе чаша и чинийка и се приближи до металния самовар, който стоеше на плота до кафемашина „Неспресо“ и стойка с капсули.

– Не, благодаря – отвърна Деби.

– Както желаеш.

Маркъс се върна на масата с чашата си чай.

Вратата на залата отново се отвори и вътре влезе мъж, който се спря, щом видя Сузи на пътя си.

– О, здравейте – поздрави с носов глас, като успя да прозвучи едновременно развеселено, снизходително и надменно. Сузи забеляза, че мъжът има оредяла коса, която беше сресал през иначе голото си теме, както и издължено бледо лице, което ѝ напомни на почти изхабен сапун на връвчица. И е също толкова чаровен, помисли си тя.

– Искате ли да минете? – попита го.

– Не бих имал нищо против – отвърна той, като очевидно се смяташе за много остроумен, след което мина покрай Сузи и слезе в главната зала.

– Здрасти, приятел – поздрави той Маркъс. – Деби – добави и Сузи отново долови надменна нотка в гласа му.

– Чай, Джеръми? – предложи Маркъс.

– Не, благодаря – отвърна новодошлият и седна на масата. – Не и докато съветът не ни осигури бисквитите, които ни бяха обещани на последното събрание. В тяхно отсъствие ще се въздържам от всякакви кофеинови напитки – добави, след което се пресегна за копие от дневния ред.

– И това ако не е Сузи Харис! – възкликна мелодичен глас откъм вратата и в залата влезе Джефри Лъшингтън, кметът на Марлоу. Беше на около седемдесет, доста нисък и пълен, с гъста рошава бяла коса, обграждаща идеално кръгла плешивина на самото му теме. Сузи винаги беше смятала, че малко прилича на гном. Весело джудже с дяволит хумор. Всички в града го харесваха.

След първия път, когато Сузи и приятелките ѝ Джудит и Бекс бяха помогнали на полицията да разреши случая с поредица убийства в града, Джефри беше настоял да организира коктейл в тяхна чест. Беше обявил, че всички успехи на местните жители трябва да бъдат отбелязвани, а никой не бил постигнал по-голям успех от тях трите. Сузи веднага го беше харесала.

– Е, какво искаш да видиш от заседанието ни тази вечер? – попита той, докато я подминаваше и слизаше по стъпалата.

– О, нищо особено, Джефри – отвърна Сузи, давайки си сметка, че се налага да премисли причината за присъствието си след неуспеха си с Маркъс.

– Така ли? – рече кметът и се запъти към шубера, измъкна от стойката капсулата кафе, която беше наред, и я постави в кафемашината. Щом го стори, мъжът в кухнята се извърна от шубера, отвори пожароустойчивата врата в дъното на стаята и излезе през нея, като я остави да се захлопне след него.

– Просто упражнявам демократичното си право да видя комисията в действие – заяви Сузи, като се надяваше, че това беше достатъчно оправдание.

– Така си е, така си е – съгласи се Джефри, докато машината наливаше кафе в чашата. – Макар че преди не си присъствала на заседания на комисията.

– Досега не съм проявявала желание.

– Разбирам – отвърна той и занесе чашата си с кафе на масата.

– Всъщност – обади се Деби и се изправи. – Мисля, че все пак ще си направя кафе.

Тя се запъти към кафемашината, а в това време Маркъс поднесе на Джефри стъклена захарница.

– Захар? – предложи той.

– Благодаря – отвърна Джефри и си взе една бучка. Пусна я в кафето си, разбърка и отново се обърна към Сузи. – Но трябва да отбележа, че когато последно минах покрай къщата ти, ремонтът ти вече беше приключил.

Вярно беше. След като преди няколко години некоректен строител я беше измамил, Сузи най-сетне беше успяла да завърши разширението на дома си, като се беше записала за участие в телевизионно риалити предаване. В него телевизионната компания завършваше изоставената наполовина строителна работа, но освен това се опитваше и да потърси сметка на първоначалния строител, който се беше покрил. В нейния случай бяха успели единствено да научат, че е закрил фирмата си и се е оттеглил в Испания. Когато най-накрая бяха излъчили нейния епизод, Сузи беше останала малко разочарована, че не се бе вдигнал повече шум, но вероятно беше надценила интереса на хората към следобедните телевизионни предавания за домашни ремонти.

Независимо от това, цялата история беше завършила с щастлив край. Сузи беше дошла на заседанието на комисията именно заради разговорите си с архитекта на предаването. Не че възнамеряваше да го сподели на някого от членовете ѝ.

– Не грешиш – каза тя на Джефри. – Работата по къщата ми приключи.

– Нямаше ли някакво предаване по телевизията?

Сузи се опита да не се обиди от тази липса на интерес към телевизионната ѝ кариера.

– Както и да е – продължи той, като се обърна към останалите членове на комисията, – някой знае ли къде е София?

– Не ме е предупредила, че ще закъснее – отвърна Деби.

Джефри вдигна поглед към часовника на стената. Беше малко след седем и половина.

– Е, сигурен съм, че по някое време ще дойде. Какво ще кажете да започваме?

– Нарушение на правилника – възрази Джеръми и вдигна ръка.

– Не отново – измърмори Деби.

– Не можем да започнем заседанието без София. Нямаме кворум.

– Тогава не можеш да обявяваш, че има нарушение на правилника – отбеляза Маркъс, като разбърка чая си.

– Моля?

– Щом няма кворум, заседанието не е било свикано, следователно няма как да има нарушения на правилника.

Маркъс почука с лъжичката си по чашата и я постави на чинийката, като се усмихна.

– Добре казано – съгласи се Джеръми, опитвайки се да запази достойнството си. – Добре казано наистина.

– Предлагам тогава да свикаме заседанието – обади се Джефри, – да прегледаме възможно най-бързо проектите и да ви черпя по едно в „Георги и змеят“.

– Не и преди да е дошла София – настоя Джеръми.

– Сигурен съм, че имаме кворум, щом повече от петдесет процента от нас присъстват – отбеляза Маркъс.

– Не това пише в правилника. Деби, ти си секретарят, водиш ли протокола?

Деби сякаш се събуди от дрямка.

– Какво каза?

– Казах: водиш ли протокола?

– Разбира се, че не – отвърна тя. – Заседанието не е започнало.

– Тогава откривам заседанието – обяви Джефри. – Точка първа, предложение за изграждане на тавански прозорци на „Хенли Роуд“ 13.

Деби разтвори тефтера си и взе химикалката, готова да записва.

– Това заседание не е законно – оплака се Джеръми.

– Разбира се, че е – каза Маркъс.

– Джеръми, не помниш ли какво стана предния път? – попита Джефри.

– Ето пак! – възкликна Джеръми. – Винаги ме поучаваш.

– Не е вярно – възрази Джефри.

– Наистина не е – обади се и Деби.

– А пък ти винаги заемаш неговата страна!

– Напротив – възрази Деби раздразнено. – Господин председател, бихте ли разговаряли с Джеръми?

– Той не е председател! – възкликна Джеръми.

– Точно такъв е – отбеляза Маркъс, който неимоверно се наслаждаваше на кавгата.

– Не е.

– Сериозно, такъв е.

– Не е – настоя Джеръми и удари по масата. – Председателят бива упълномощен едва след като заседанието бъде свикано, а ние нямаме кворум! – извика с такава ярост, че всички в залата се стреснаха, включително той самият.

Никой нямаше желание да наруши последвалата тишина.

– Съжалявам – рече най-сетне Джеръми. – Напоследък ми се събра доста стрес. Не знам защо избухнах така – добави с надеждата, че това ще замаже положението.

– Много съжалявам, че закъснях – обади се нечий характерен шептящ глас откъм вратата.

Сузи вдигна поглед и видя на прага висока жена около петдесетте с румени страни, права руса коса до раменете и тъмна очна линия, която драматично подчертаваше очите ѝ. Излъчваше не само жизненост, но и заможност. Сребърните халки на ушите ѝ, изящната ѝ лятна рокля и лъскавите ѝ кафяви кожени обувки смутиха Сузи и тя подръпна нервно синята си риза „Аертекс“, подаваща се под якето, с което разхождаше кучетата.

– Здравейте – поздрави я непознатата, сякаш разглежда с интерес екзотично животно в зоопарка.

Сузи осъзна, че не знае какво да отговори на толкова ослепителен човек, и жената просто премина плавно покрай нея, при което във въздуха се разнесе ароматът на, по всяка вероятност, много скъп парфюм.

– Съжалявам, че закъснях – извини се новодошлата на останалите, докато слизаше по стъпалата към залата.

– Сега вече имаме кворум – обяви Джеръми, доволен, че най-сетне е излязъл прав.

– О – възкликна София, – да не е имало процедурен проблем в мое отсъствие?

– Нищо, с което да не можем да се справим – отвърна Маркъс. – Вече предлагам да започваме.

– Как си, София? – попита Джефри.

На Сузи ѝ се стори, че усмивката на София помръкна за миг, преди да отговори.

– Добре съм, благодаря, Джефри – отвърна тя и седна на масата.

– Чай?

– Не, благодаря.

– Или кафе?

– Мисля, че е най-добре да се залавяме за работа и да приключваме по-бързо с това заседание, не си ли съгласен? – каза София с усмивка, но на Сузи отново ѝ се стори, че нещо не е наред. Записа в бележника си: „Напрежение между София и Джефри?“.

Когато заседанието започна, Сузи се настани по-удобно на стола си. Трябваше да разбере към кого можеше да се обърне относно собствения си проект.

София ѝ се струваше твърде изтънчена и егоцентрична, за да може да ѝ се окаже някакво влияние. Опитът на Сузи сочеше, че хора като София не обръщаха особено внимание на хора като нея.

Маркъс като че ли беше по-добър вариант. Мисълта да го опознае ѝ допадаше. Но пък имаше нещо прекалено аристократично в излъчването му, което я караше да бъде нащрек. Беше твърде добре облечен, твърде самодоволен – твърде много напомняше на паун. Сузи беше убедена, че щеше да ѝ е далеч по-лесно да му повлияе, ако беше мъж, а не жена. Или ако беше по-млада и красива.

Колкото до Деби, тя изглеждаше като толкова негативен човек, че нямаше никакъв шанс Сузи да я убеди да подкрепи нещо толкова дръзко като проекта ѝ.

Значи оставаха само Джеръми и Джефри. След като първият беше избухнал по такъв начин относно спазването на правилника, Сузи предполагаше, че надали ще успее да му повлияе. Ами кметът? Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече ѝ се струваше, че той беше точният човек, когото да помоли за помощ. Все пак вече бе организирал коктейл в нейна чест, така че очевидно я харесваше. А и изглеждаше като добра душа. Това, че беше председател на комисията, също помагаше. Ако успееше да го привлече на своя страна, той със сигурност можеше да убеди останалите да одобрят проекта ѝ. Да, помисли си Сузи, нещата наистина се подреждаха, определено се подреждаха.

Докато тя си мислеше за несметните богатства, които я очакваха в бъдещето, забеляза как Джефри отпи от кафето си, закашля се, после още по-силно и още по-силно и изведнъж падна от стола си и остана да лежи на пода напълно неподвижен.

София реагира първа.

– Джефри! – извика и приклекна до него. Маркъс, Деби и Джеръми скочиха на крака ужасени.

София извика отново:

– Някой да повика линейка!

Деби най-сетне се раздвижи, извади телефона си и паникьосано започна да натиска екрана. В това време Сузи се втурна по стълбите към залата, за да помогне, но Джеръми ѝ препречи пътя.

– Не може да слизате долу, само членовете на съвета имат това право.

За момент на Сузи ѝ се прииска да го изблъска настрана, но забеляза, че Деби вече разговаря със спешна помощ, и осъзна, че може да използва времето си за нещо по-полезно. Качи се обратно горе, извади телефона си и набра номер. Чу сигнала „свободно“, докато излизаше през вратата, която водеше към тесен коридор.

– Джудит – каза, когато от другата страна вдигнаха, – аз съм, Сузи.

– Здравей – поздрави Джудит. – Как си?

– О, добре, благодаря, че попита. Далеч по-добре от кмета на Марлоу.

– Какво имаш предвид?

– Ами няма как да ти го кажа по друг начин, но… той току-що умря. Почти съм убедена, че става въпрос за убийство.