Десет години командващ германския подводен флот, двадесет дни последен държавен глава на Третия райх. В тези рамки се вмества кариерата на гросадмирал Карл Дьониц – един от най-изявените военачалници през Втората световна война. През 1935 година нищо не предвещава, че този кадрови морски офицер, който дори не е член на Националсоциалистическата партия, ще наследи Хитлер начело на Третия райх. Точно тогава Карл Дьониц става командир на първата оперативна флотилия от възродения германски подводен флот.

От септември 1939 година неговите подводници започват жестока битка с Великобритания, а от декември 1941 г – и със САЩ. До 1943 година подводниците на адмирал Дьониц безмилостно потопяват съюзническите кораби и везните на успеха клонят на тяхна страна. Драматичната битка за Атлантика изправя Великобритания пред катастрофа. Самият британски премиер Чърчил признава в спомените си: „Единственото, което истински ме е плашило през войната, бяха германските подводници.“ Първата книга от мемоарите на адмирал Дьониц обхваща кариерата му до този повратен момент.

Клуб Z публикува откъс от  "10 години и двадесет дни" (Книга първа) на Карл Дьониц (изд. "Прозорец")


Битката за Атлантика през юли – октомври 1940 г.

След Норвежката кампания много наши подводници се нуждаеха от текущ ремонт. Ремонтните мощности веднага се оказаха претрупани. Едва в началото на юни подводниците отново бяха готови за участие в операции. Същността на получените от командването инструкции се състоеше в следното: ние трябваше да се подготвим за действия в Атлантика...
Още преди получаването на уточнената информация за активността на противника в Атлантика аз изпратих „U-37“ в района северозападно от нос Финистере, тоест в за-падната част на Ламанша, където корабоплаването винаги беше напрегнато и операциите срещу търговските съдове щяха да бъдат с висока вероятност за успех.

1940, базата Куксхафен. Германски подводничари оглеждат пленената британска подводница „Делфин“.

 

На 9 юни „U-37“ се върна в базата във Вилхелмсха­фен след боен поход в Атлантика. Прекарвайки в морето 26 денонощия, подводницата потопи 43 000 тона враже­ски съдове. Периодът на неуспехите завърши. Ние отново доказахме, че бойната мощ на подводния флот е висока. Ненапразно бях вярвал толкова в хората си. Бях много бла­годарен на командира на „U-37“ за всичко, което успя да направи. Той също много добре разбираше колко важни ще бъдат резултатите от неговия пръв поход. Сега вече екипа­жите на другите подводници, на които също предстоеше да плават в Атлантика, можеха да не се съмняват: онова, което направиха моряците от „U-37“, ще успеят да напра­вят и останалите. Психологическият ефект от норвежките неуспехи бе окончателно преодолян.

Дьониц и щабът посрещат на кея във Вилхелмсхафен завърналата се от бойна мисия „U-37“, командвана от Вернер Хартман. На перископа се виждат пет флагчета, означаващи потопените вражески кораби.

 

Започна първият етап на битката за Атлантика. За нас той бе особено успешен. Създаде се много благоприятна ситуация за водене на бойни действия срещу търговското корабоплаване на противника. Норвежката кампания и не­обходимостта от силен ескорт в Ламанша станаха непоно­симо бреме за британските военноморски и военновъздуш­ни сили, действащи в Атлантическия океан. Затова нашите подводници доста често срещаха кораби, които се движеха самостоятелно, а конвоите се охраняваха слабо, при това често изобщо нямаха въздушен ескорт. През юни 1940 г. стана очевидно, че западната част на Ламанша продължава да бъде крайно напрегнат участък, през който преминават множество търговски пътища на противника. Когато след успешното завършване на настъпателните операции срещу Франция, започнали на 10 май, ние завладяхме френските портове по крайбрежието на Ламанша и Бискайския залив, британските конвои се преместиха от маршрута южно от Ирландия по маршрут, минаващ на север от нея и оттам в Северния проток. Ние очаквахме, че по-нататък от тази точка конвоите ще се разсейват в обширна площ. Обаче се оказа, че не сме прави. Като правило конвоите се движеха в походен ред до ширината на Рокол Бенк.

Малко след това, използвайки съобщенията от под­водниците, ние си съставихме пълна картина на активност­та на противника. Аз се стараех да получавам своевремен­но пълна информация за всички промени в организацията на движението на британските съдове. Ако в продължение на два дни не получавах съобщение за забелязани кораби, веднага заповядвах нашите сили в Атлантика да бъдат пре­разпределени. Ставаше все по-очевидно, че имаме всички шансове да постигнем наистина забележителни резултати. Не минаваше и ден без някоя от германските подводници да не потопи поне един кораб...

От самото начало на новата фаза на битката за Атлан­тика аз се надявах да получа възможност да атакувам кон­вой с група подводници. От такова сражение биха могли да се очакват великолепни резултати. Обаче имайки на разпо­ложение крайно ограничен брой подводници, разбирах, че ще е много трудно вражеският конвой да бъде забелязан в открито море. Затова въведох ново правило, изискващо от командирите незабавно да докладват за открит конвой, ако неговото положение позволява да бъде организирана атака с няколко подводници, намиращи се в непосредствена бли­зост. Информация за конвоите на противника постъпваше също така от станциите за радиопрехващане на командва­нето на ВМФ. Повечето от прехванатите и разшифровани съобщения съдържаха инструкции за мястото на среща на конвоя и ескорта. Но тяхната навременна разшифровка не винаги ни се удаваше. 

В периода между юни и септември направих някол­ко опита да използвам тези съобщения за разработване на съвместни операции срещу конвои от група подводници. Два подобни опита през юни и един през август се оказаха неуспешни, тъй като противникът промени мястото на сре­щата и съответната информация не бе прехваната. А през август ние получихме информация за промяна на точката на среща, но с едно денонощие по-късно. Всичко, което ни оставаше да направим, бе да организираме преследване. В условията на лоша видимост и бурно време само една от подводниците успя да настигне конвоя и да потопи един кораб.

През септември отново бе прехванато съобщение за място на среща на конвой и ескорт, този път навреме, чети­ри денонощия преди пристигането на конвоя от Америка. Изпратих 4 подводници да го открият в Атлантика на 125° 4' западна дължина. Времето отново се влоши, но въпреки бушуващото море и 8-баловия поривист вятър нашите подводници потопиха 5 съда.

По време на тази атака на „U-47“ торпедата бяха на­пълно изразходвани и аз реших да я използвам за метео­рологични наблюдения. Предстоеше ѝ да заеме позиция западно от 23° дължина, тоест на 750 мили от западното крайбрежие на Англия, и два пъти дневно да предава съ­общения за времето, което бе извънредно важно за нашата авиация.

Командирът на „U-47“ Прийн се намираше точно на посочената позиция, когато се натъкна на поредния конвой, насочващ се от Северна Америка към Англия. И това стана, въпреки че англичаните трябваше да са прехванали изпра­щаните от Прийн съобщения за времето, тоест със сигур­ност знаеха неговото местоположение. Най-вероятно радиопеленгуването на големи разстояния не даваше доста­тъчно точни резултати, за да се извърши обходна маневра. Прийн поддържаше контакт с противника, а аз изпратих там още 5 подводници. През нощта на 21 – 22 септември тези подводници извършиха групова атака срещу конвоя, състоящ се от 15 товарни кораба. Според информацията на Британското адмиралтейство те бяха потопили 11 съда и повредили дванадесетия. Успехът би могъл да бъде още по-пълен, но както при Прийн, така и на още няколко под­водници торпедата бяха свършили. Въпреки това общият резултат бе доста впечатляващ. Аз записах в бойния дневик: „Проведените през последните няколко дни сражения нагледно доказаха, че принципите, разработени в мирно време, както по отношение използването на радиостан­ции в близост до противника, така и относно съвместните действия на подводници при атака срещу конвои, са били напълно правилни.“

 

Базата Сен Назар, Франция. Асовете на 7-а флотилия (от ляво на дясно) Ерих Топ (U-552), Клаус Корт (U-93), Енгелберт Ендрас (U-46) и Херберт Купиш (U-94).

 

В средата на октомври след тези сражения последваха още две аналогични. През нощта на 16 срещу 17 октомври „U-48“ на командира Блайхрот, намираща се на североза­пад от Рокол Бенк установи контакт с конвой, плаващ към Великобритания. Още 5 подводници, намиращи се на север и на изток от Рокол Бенк, бяха насочени към конвоя. Това бяха „U-46“ (командир Ендрас), „U-99“ (Кречмер), „U-100“ (Шепке), „U-101“ (Фрауенхайм) и „U-123“ (Мьоле). Подло­жена на преследване и атаки с дълбочинни бомби, „U-48“ изгуби контакта с противника. Останалите подводници зае­ха позиции във верига, пресичаща най-вероятния маршрут на движението на конвоя, при това на известно разстояние източно от последните му известни координати, тъй като на подводниците им трябваше известно време, за да заемат нова диспозиция. Освен това трябваше да се изясни дали те са изпреварили конвоя, затова се имаше предвид появата му в пределите на видимостта при дневна светлина. На 18 октомври сутринта на­шите подводници стиг­наха до определените позиции. Всичко се под­реждаше сполучливо, конвоят попадна на за­садата едва вечерта. По време на серията атаки от надводно положение нашите подводници по­топиха 17 съда. Това бе конвоят SC-7, плаващ от Австралия към Велико­британия.

На следващата су­трин „U-99“, „U-101“ и „U-123“, изразходвали напълно боеприпасите си, поеха курс към род­ните брегове. В същото утро Прийн, останал на запад от Рокол Бенк, установи контакт с още един конвой, също плаващ към Великобритания. От всички подводници, взели участие в операцията от предишната вечер, за бойни действия бяха готови само „U-46“, „U-48“ и „U-100“. Освен това Либе („U-38“) и Кунке („U-28“) бяха предупредени, че конвоят може да се приближи към техния оперативен район. С изключение на „U-28“, намираща се прекалено далеч, всички изброени подводници през нощта на 19 сре­щу 20 октомври атакуваха новия конвой НХ-79 и потопиха още 14 съда. Същата нощ подводниците откриха обратния конвой НХ-79А и потопиха 7 съда.

Така само за три дни предимно при нощни атаки 8 германски подводници потопиха 38 съда от три различни конвоя. Нито една от подводниците не бе изгубена. Стиг­нах до следния извод, който вписах в бойния дневник:

1. Операциите демонстрираха правилността на прин­ципа, който след 1935 г. доминираше в развитието на так­тиката на подводния флот и се прилагаше широко от лич­ния състав.

2. Подобни атаки станаха въз­можни едва след съответната под­готовка на офицерите и матросите.

3. Те са възможни само ако в разглежданите райони присъстват достатъчен брой подводници.

4. Колкото повече подводници се намират в един район, толкова по-голяма е вероятността да бъдат открити голям брой конвои, което означава, че съществуват повече възможности за съгласувани атаки.

5. Присъствието на голям брой германски подводници освен това означава, че след атаката морски­те подходи към крайбрежието на Великобритания ще продължат да бъдат опасни. А в сегашната ситуа­ция почти всички подводници, след като са изразходвали боеприпасите си, са принудени да се върнат в ба­зите.

6. Успех, подобен на постигнатия, въобще не е задъл­жителен и изискван резултат от всяка операция. Мъглата, лошото време, както и някои други фактори могат напълно да лишат участващите в атаката от шансове за какъвто и да било успех.

Обаче решаващият фактор винаги е бил, е и ще бъде човешкият, тоест способностите на командира и екипажа.

Волфганг Лют, втори по успехи след Ото Кречмер с потопени 46 кораба, награден с Рицарския кръст с Дъбови листа, мечове и брилянти

 

Както ми се струва, тези няколко фрази напълно от­разяват проблема за операциите срещу конвои. Остава да се добавят само няколко думи относно моя последен тезис, имам предвид способностите на командира. В началния стадий на битката за Атлантика, тоест в първите операции след норвежкия провал, ние имахме такива командири като Прийн, Херберт Шулце, Кречмер, Шепке, Ендрас, Либе, Лют, Фрауенхайм, Волфарт, Йорн, Йениш и други – всички скроени еднакво, мъжествени, смели хора и опитни под­водничари. Те получиха добра подготовка в мирно време и през първите месеци на войната успяха да се проявят от към най-добрата си страна.