Петър Дундаков години наред работи с „Мистерията на българските гласове” и Лиса Джерард. През последния месец името му се свързва и със саундтрака на новия филм на режисьора Виктор Божинов –  „Голата истина за група „Жигули”. На 28 април 2021 г. от 19:00 ч. в театър „Азарян” талантливият композитор дава началото на поредица от концерти с уникалния мултимедиен спектакъл  „Песента на ветровете”, носител на Наградата на Столична община за ярки постижения в областта на музиката 2019 г.

Г-н Дундаков, какво е вашето послание в „Песента на ветровете“?

Искам това да бъде един атрактивен концерт, който да има високо ниво на музика и изпълнители. В същото време да е достъпен за широката публика, да няма разделение между елитарна и не толкова елитарна публика. Това е един проект и за млада, и за по-възрастна публика, за хора, които се интересуват не само от съвременно изкуство, но и от съвременния живот. От това, което ни заобикаля, но и от това, което се случва в музиката – не само класическата. Ние сме заобиколени от разнообразни музики – тази, която слушаме в таксито, друга, която звучи вкъщи. И човек е много разделен от всичко това.

Ако се вгледаме в човешката история ние никога не сме имали толкова разграничения в музиката. Имаме поп, рок, джаз и всяка един от тези жанрове има своите публики. Това понякога много разделя хората, които решават, че слушат само определен стил и се ограничават от възможността да се обърнат към най-ценното в музиката. А то не е свързано единствено с жанра. А по-скоро с емоционалното преживяване.

А каква е метафората на вятъра тук?

Символ на това омесване и на възможността за създаване на единна енергия от цялото привидно различие като звучности. Аз вплитам различието в моята музика и търся едно органично цяло. Това е композирана музика, в която изпълнители от различни жанрове са свързани помежду си. И не оставям в границите на концерта да има момент за отделен жанр. Напротив, те непрекъснато се срещат и образуват едно ново звучене, което мисля, че е завладяващо и атрактивно за слушателите.

Какво е предизвикателството да правите музика за различни слушатели? Бяхте част от „Тибетски сърца“, работили сте с „Мистерията на българските гласове“, автор сте на филмовата музика на „Възвишение“ и „Голата истина за група Жигули“.

Това не е просто идея, а е нещо, което изпитвам всеки ден като композитор – да работя в различни посоки и с различни изкуства. Да правя концертна музика, театрална, филмова, танцова. По време на фестивала Primavera sound 2019, чието лого бе “The New Normal”, ми направи впечатление, че когато тръгнеш да обикаляш по сцените можеш да чуеш музиката на „Мистериите“, по-нататък алтърнатив, след това хип-хоп… Големите фестивали вече търсят едно взаимно проникване между стиловете на различните музики.

А аз това като композитор го изпитвам всеки ден. Тук в „Песента на ветровете“ съм на брега на своята музика, но се опитвам също да направя мостове към различни звучности, да използвам този широк музикален свят около нас, за да го вплетя в едно цяло.  

Какво е за вас „новото нормално“?

Аз гледам по-позитивно на този термин. Новото нормално е нещо, което проблематизира клишето, особено в контекста на музиката, за която говорих. То дава възможност да се потърси нов поглед на това, което иначе преди наричахме нормално. Нормално е на една сцена да имаш два оперни гласа. Доскоро не бе нормално да имаш оперен и фолклорен глас, да събереш поп-музикант с класически, джаз и фолклорен. И не толкова, че не е нормално, а не бе прието такова събиране. Всеки стоеше в границата на собствения си дом.

А сега започваш да срещаш тези хора и срещата им е по-важна, отколкото от това откъде идват. Те комуникират помежду си и това поражда съвсем различна звучност и енергия, без да бъде елитарна и авангардна, защото следва самата логика на живота около нас. Така комуникацията става по-важна от жанровата идентичност. В контекста на обществото също може да бъде видяно – има миграция на идентичности. И затова трябва да с гледа като на възможност за създаване на нови пътища.

Какво е за вас чалгата – в музикален и в социален смисъл?

Най-лесно е да имаш осъдителен поглед към някаква определена музика. Стремя се да не осъждам ритъма и самата музикална фактура (термин в музикалното изкуство, означаващ начин на изложение на звуковата тъкан в музикалните произведения, бел. авт.). Но не мога да приема посланията зад тези текстове. В същото време тази музика е много характерна за една прослойка, която е голяма част от нашето общество – както политически, така и музикално. Не музиката трябва да осъждаме, а по-скоро да се замислим върху самия живот, който излъчва тази музика. И който е проникнат от посланията на тази музика. Но според мен нито една музика не бива да бъде забранявана, мразена, да се смята, че е по-ниска или по-висока.

Интересно е това как хората се изразяват през тази музика, какви послания отправят. И ако това е балкански ритъм и ти можеш да чуеш един уникален изпълнител, който се изразява чрез него, не виждам нещо лошо. Но, ако се превърне в мост към манипулиране с ценностите, с морала на човека, за да освободи пространство на оскотяването, това не е хубаво.

 

Може ли музиката да бъде огледало на обществото, в което живеем?

Има жанрове, които са много точно огледало. Има жанрове, които воюват с някакви недъзи в обществото. Ако се върнем към социализма, много от музиките в неговия край се опитваха да осъждат системата, макар и с един езоповски език. Чалгата също е социален феномен в България. Тя се закрепи в обществото като музика и социално поведение. Това е не само белег на музикален вкус, но и начин да гледаш на живота. Но е естествено. Аз винаги съм бил против да се осъжда едно нещо. Първо трябва да го разбереш, да вникнеш в неговия феномен, който стой зад него. Просто осъждайки го, подлагайки го на някаква клада, то постъпва по същия начин. Тези светове остават разделени, не се събират, не си говорят, не образуват нещо. А световете в едно общество винаги могат да образуват при срещата си енергия за промяна за добро.  

Коя е музиката на бунта днес?

На някакво ниво на ъндърграунда има такава. Проблемът е, че медията започна да се занимава със създаване на фалшиви, манипулируеми герои и шоута. Цялата тази по-активна култура в социален смисъл бе заглушена и маргинализирана. Ние днес се занимава повече с това как някой може да пее като някой друг, отколкото какъв е собственият му глас. До голяма степен това идва не от липса на творци, а защото България стана изключително зависима от медиите. Голяма част от населението познава това, което вижда по телевизията.

Телевизията промени същността на нашето общество и то влияе не медиите. Този герой на бунта е скрит. Ние не знаем дали е изчезнал, може да е в някое мазе, клуб или квартален гараж. Самото общество обаче по-скоро ще се занимава с някой фалшив герой, който да бъде използван, да има своите 15 минути слава, отколкото да обърне внимание на нещо по-автентично и градивно за духа.

През 90-те години медиите нямаха такава сила. С „Тибетски сърца“ отивахме да свирим на „Метрополис“. Тогава нямаше да видиш как всички сутрешни блокове разказват за това, но виждаш едни 6-10 хиляди човека, които те чакат. И това беше страшна сила, защото разбираш, че има общност, която е независима и не е манипулируема от злободневието на деня. В днешно време, ако искаш да направиш нещо трябва първо да намериш пиар, да намериш начин да влезеш в сутрешни блокове. И не мисля, че това влияе позитивно на самия артист. Това развитие на медията е като една огромна хидра, която произвежда герои не само в шоубизнеса, но и в политиката. А то дава възможности за много голяма манипулация.

Ако трябваше да напишете саундтрак на съвременна България, как би звучал той?

За себе си аз имам позитивна представа за съвременна България. Тя не е само това, което виждаме в новините, но за мен и близките, семейството, приятелите ми.. Опитвам се, когато не съм съгласен с нещо, да го променям. Затова и този, концерт „Песента на ветровете“ е свързан с някакъв социален жест. Това е музиката, която си представям в 21 век. И този жест към хората, които живея в едно общество. Ето защо не бих писал специален саундтрак, но бих потърсил собствения глас в това, което наричаме съвременна България