Трите сестри Шанел вярват, че съдбата им е отредила нещо по-добро. След смъртта на майка си и изоставени от своя баща, Габриел, Антоанет и Жюлия-Берт растат в сиропиталище към манастир в малко френско градче. Монахините ги подготвят за скромен живот, налагайки им строги правила. Единствено нощем момичетата скришом четат мелодраматичните истории в булевардни романи и модни списания, които поддържат живи мечтите им за бляскаво бъдеще.

Вече навършили пълнолетие, сестрите са твърдо решени да се наложат в обществото, което досега ги е отхвърляло. По-амбициозните и устойчивите – Габриел и Антоанет, ще успеят да стигнат чак до Париж, преминавайки през всевъзможни перипетии, а Габриел, бъдещата кралица на елегантността с прозвището Коко, дори ще покори света на модата, където ще остави своя отпечатък завинаги. Рамо до рамо в трудни моменти и във времена на триумф, двете сестри основават империята „Шанел“, която възпитава вкус към изтънченост до ден днешен.

В романа си Джудит Литъл разказва историята им от името на Антоанет, която – заслужено или по-скоро не – остава в сянката на великата си сестра. Докато следват Нинет по пътя от сиропиталището в Обазин през Виши и Париж, та до Канада и Буенос Айрес, читателите съпреживяват нейната изпълнена с премеждия съдба, откривайки и една по-земна, чувствителна и ранима Коко Шанел. Роман за любовта и загубите, възходите и паденията, „Сестрите Шанел“ изпълва с надежда, че оцеляването е възможно въпреки всичко.

Клуб Z публикува откъс от „Сестрите Шанел“ на Джудит Литъл (изд. Прозорец)

Войските на Западния фронт се окопаваха, а в столицата правителството се готвеше за дълга битка. Хиподрумът в Отьой, където се събираха толкова чадърчета и цилиндри, бе превърнат в пасище за крави. През площад „Конкорд“ прекарваха овце. Хората все още помнеха обсадата от 1870 г., когато парижани били принудени да ядат плъхове, котки, кучета, а когато те свършили, изклали животните от зоологическата градина и цял квартал се нахранил със слона. Правителството се надяваше да предотврати това. Сега, за да се пести масло, брашно и мляко, беше обявено, че хлебарниците имат право да пекат само два вида хляб. Кроасаните бяха забранени.

Повечето френски въглищни мини се намираха зад германската линия, което означаваше, че и потреблението на въглища бе ограничено. Беше трудно човек да се предпази от студа, но това косвено повиши продажбите на „Мода Шанел“. Чайната в „Риц“, чийто заден вход беше точно срещу бутика, бе отоплена, а старите правила за благоприличие, според които дамите не биваше да влизат сами в хотел, бяха изчезнали заедно с мъжете. За да привлечем вниманието им, докато влизаха и излизаха от чайната, помолихме Селестин да украси витрината с пищни рисунки, които приличаха на декори, изобразяващи стаи с уютни камини. Ефектът беше налице. Дамите винаги минаваха, за да хвърлят по едно око. И никога не си тръгваха с празни ръце.

Чувствахме се едва ли не виновни, че „Мода Шанел“ преуспява, докато с всички останали войната беше толкова жестока.

Не можехме обаче да затворим очите си за жертвите. Вестниците публикуваха списъците на загиналите. Срещахме познати имена. Първо Ги, един от лейтенантите, които посещаваха шивашкото ателие в Мулен. След това един ухажор на Адриен от времето, когато живееше при Мод. После приятел на Бой, който ме беше канил в ергенския си апартамент, за да разгледам колекцията му от гравюри върху слонова кост. Всяка смърт ме потискаше, дори непознатите имена ме караха да се измъчвам при мисълта за това кои бяха и кои биха били тези хора, за празнотата в живота на онези, които сега трябваше да живеят без тях. Спомнях си лицата на младите мъже по време на мобилизацията. Навсякъде имаше призраци, ранени мъже, които куцукаха с патерици, крачоли, подгънати с карфици, хора с празен, безжизнен поглед.

Когато платовете станаха дефицитни, Габриел намери един производител на текстил, който разполагаше с големи количества джърси (1) и бе готов да го продаде евтино. Тя го изкупи.

– Джърси? – възкликнах аз. Никой не би носил джърси!

Габриел ме накара да стоя мирно с разперени ръце и ме уви с плата, като за пореден път направи от нищо нещо. Шиеше рокли, елегантни и свободни, удобни, но изискани. Всички ги търсеха. Абсурдността на действията ѝ ме разсмиваше. Тези светски снобки! Сега Габриел ги караше да носят плат, от който се шиеше мъжко бельо!

– Великолепно, Коко – похвали я Бой, който получи отпуск и дойде в Париж. – Гениално. Ти направи джърсито модерно.

Тя му се усмихна с цялата си нежност. Отново изглеждаха доволни един от друг и аз изпитах облекчение.

Вечер пресичах улицата и отивах в „Риц“. Прекрасните коне на Харингтън скоро щяха да помогнат за спасяването на Франция и Лучо бе ободрен от тази нова цел.

– Конете са гръбнакът на армията. Мъжете не могат да печелят войни без добри коне – казваше той. – Конете са силни и смели. Благодарение на тях у дома ще се върнат мъже, които в противен случай може би нямаше да оцелеят.

Обичах да гледам вещите му, пръснати из стаята. Вестникът, намачкан от четене, оставен на масичката заедно с монетите от джобовете му. Захвърлена вратовръзка. Сако, метнато на стол. Бучки захар, взети от някой ресторант и увити в салфетка – за конете, които все още не бяха реквизирани. Когато бях с него, живеех за мига и се наслаждавах на всяка крехка секунда, на всяка минута, на всеки час. Нямаше как да знаем какво ни очаква занапред.

Състоянието на конете му обаче го тревожеше. Самото транспортиране от Аржентина беше опасно. Толкова много неща можеше да се объркат. Имаше вероятност корабите да бъдат потопени от германски подводници. Самите коне не можеха да се движат на борда и бяха застрашени от пневмония, известна като корабна треска. Щяха да пристигнат в Хавър, френско пристанище на Ламанша с пункт за снабдяване на армията. След като слезеха на сушата, конете се нуждаеха от няколко седмици, за да се възстановят, преди да бъдат готови за активна служба, а много от войниците, отговарящи за животните, нямаха представа как да се грижат за тях или да ги обучават. През зимата Лучо бе установил, че британските войници бръснат някои от конете на фронта, за да ги предпазят от краста.

– Глупаци – ядосваше се той. – Без козина конете могат да умрат.

 Когато дойде време корабът да пристигне, Лучо пое към Хавър, за да помогне за аклиматизирането на конете. Няколко седмици по-късно той се върна смълчан и угрижен. Неговите криоло сега бяха бойни коне.

1 Вълнен трикотажен плат (фр.) – Бел. прев.