Още преди години, когато чух Барак Обама да обявява „червени линии” по отношение на сирийския диктатор Асад си казах: „Този човек добре ли е? Как така ще обявяваш, от какво няма да отстъпваш преди да си започнал разговора? Как така ще си показваш картите преди старта на играта?”. Червените линии на Обама се провалиха до една, но затова пък на практика всеки политик на планетата започна да оповестява свои такива. 

И така – до днес у нас, когато преговорите за съставяне на правителство започнаха да се омотават в червени линии. 

„Червените линии” са точно такава глупост, каквато изглеждат на пръв поглед. На втори поглед се загнездва съмнението: Да не би онези, които оповестяват червени линии изобщо да не искат да стигнат до съгласие с отсрещната страна? 

Още Кисинджър го е написал, а от вече поне 30 години в дисциплината „Водене на преговори” се преподава следното положение: започваш преговорите без гръмки декларации, но със съсредоточаване върху онези по-маловажни въпроси, по които е очевидно, че съгласие ще бъде постигнато лесно. И така, от въпрос на въпрос, започваш да решаваш и по-важни спорове, тъй като процесът на преговори, веднъж стартирал, създава и поддържа своя собствена динамика. 

Едва в самия край се изправяш срещу наглед неразрешимите различия – „червените линии”. Това се случва в края на преговорите и причините са очевидни: дори при провал в голямото, да се е договорило поне нещо, да се е изградила поне някаква нагласа за диалог. Да слагаш най-големите противоречия в началото на процеса е все едно да кажеш: „Отсрещната страна е долна гад и няма за какво да преговаряме”. Което обяснява твърде голям дял от бъркотията, заливаща света в последните 15-20 години. 

Защо, след като написаното дотук е очевидно и се преподава от години, се стигна до това, всеки да размята червени линии около себе си? 

Важно е да се вгледаме във времевия период, в който тия линии станаха популярни. Какво друго се случваше в този период? Случваше се нещо свръх-опасно: пропадането на политиката в новата идеология на „идентичностната политика”. Преди това политиката беше известна като „изкуството на компромисите” и беше насочена към постигането на такива по всичко възможни въпроси. След появата на новата идеология, политиката стана друго: бойно поле, на което изразяваш своята „идентичност” и на което задължително се сблъскваш – а не преговаряш – с останалите участници, изразяващи „идентичност” различна от и враждебна на твоята. 

Политиката на компромиса, на преговорите по класическия модел направи света такъв, какъвто го харесвахме – накратко, цивилизован. Политиката на „идентичността”, т.е. на червените линии оформи света на конфликтите, насилието и потисничеството, от който днес твърдим, че искаме да се измъкнем. 

Всъщност, „червената линия” е сбъркана метафора и, като всяка объркана идея, няма как да не води до катастрофи. От контекста се разбира, че който говори за червени линии всъщност има предвид онази „черта в пясъка”, която конквискадорът Франциско Писаро чертае на плажа, давайки избор на своите хора: „Връщате се в бедността на Панама или продължавате с мен към богатствата на Перу”. Става дума за избор, който после не може да бъде обърнат, тъй като обърналият подобен избор би се обезчестил. 

„Тънката червена линия”, на свой ред, е от съвсем друга опера. Става дума за битката при Балаклава по време на Кримската война, когато 500 човека британска пехота (облечени в традиционните си червени униформи) отблъсква атаката на 2 000 руски кавалеристи. В този случай става дума за победа, в открита война, срещу многократно превъзхождащ противник – нещо като „опълченците на Шипка” в българския политически фолклор. 

Казвайки: „Тук заставам на моята червена линия” ти всъщност съобщаваш на отсрещната страна:

„От този момент нататък аз съм опълченците на Шипка, а вие сте душманските орди, бесни и шумещи”. 

Така, уважаеми, преговори не се водят. Питайте Обама, ако не вярвате.