Слави Бинев, състезател по таекуондо, бизнесмен от прехода, цар на софийския нощен живот, архонт, евродепутат и обикновен български депутат подаде оставка от поста, който му се падна от една политическа сделка – председател на комисията по култура и медии на Народното събрание.

Битката беше неравна. От една страна цялата българска култура и медиите, начело с флагмана – Националната телевизия. От другата – Славчо. Както му е името по паспорт.

И той устиска цяла седмица. Чудя се, ако културата и медиите ни трябваше да се преборят с нещо по-сериозно, колко време щеше да им трябва.

Въпреки това делото на интелектуалците беше право и победата им – заслужена. Бинев, с когото сме добри познати от петгодишния му мандат като евродепутат в Брюксел и Страсбург, не е на мястото си в тази комисия. По-полезен би бил в комисия за спорта, ако има такава.

Но не затова казвам, че победата на интелектуалците е заслужена. Те заслужават сами да си носят отговорността. С оставката на Бинев те губят едно масивно обяснение и оправдание за трудностите на българската култура.

Тук си заслужава да отворим една скоба. Политическият режим в съседна Турция съвсем не поощрява свободата на творците. По-вярно е обратното. Те рискуват съд и затвор за нелоялност към нацията. Това не пречи обаче на Турция да има своя Нобелов лауреат Орхан Памук. Който не е между любимците на властта.

Режимът на полковниците в съседна Гърция (1967-1974 г.) също не беше благосклонен към културата. Но точно през него Гърция получи двамата си Нобелови лауреати – Георгиос Сеферис и Одисеас Елитис.

Чудя се кой е създавал благоприятен политически климат за творчеството на Иво Андрич, нобелиста за литература на бивша Югославия (босненски хърватин по рождение) – Първата световна война ли или Втората с нацистката окупация? Или Титовият режим и неговите “братство и единство”?

Коя парламентарна комисия, кое правителство, кой режим успяха да спрат българския Кристо да стигне до световна слава?

Кой e попречил за същото на Константин Брънкуши от съседна Румъния? Между другото, преди 110 години той отива пеша от Мюнхен до френската граница, за да вземе оттам влак за Париж, където да откаже стаж в ателието на Огюст Роден, защото “нищо не расте в сянаката на големите дървета”.

Нека обаче приемем, че интелектуалците не протестираха за това държавата да им помага, а за това да не им пречи и да не ги обижда. И това е справедливо искане. Само че и в него позицията им не е 100 на сто обоснована.

Те описват г-н Бинев като “мутра”, чалга-кръчмар, съмнително забогатял бизнесмен. Не съм ги чул обаче да протестират, че като такъв той представляваше страната ни в Европейския парламент. Това се оказа под прага на тяхната чувствителност. Както и последвалият български депутатски мандат на архонта.

Сетиха се да реагират, когато явението Бинев ги засегна пряко. Когато засягаше цяла България, не протестираха. Съжалявам, но не ги чувствам свои духовни лидери.

Никой интелектуалец не протестира, когато години наред субсидирани през КТБ с държавни пари жълти вестници убивха печата у нас с политическа протекция. И това им безразличие съм склонен да оправдая. Все пак журналистиката не е култура в тесния смисъл на думата. Тя е занаят. И е под радара на интелектуалците ни.

Но дори, когато ставаше дума за духовната култура, те не реагираха, когато министърът ѝ говореше така и така.

Не вярвам да им пука какво мисля. Не вярвам да го прочетат. Не вярвам да му обърнат внимание. Все пак ще го напиша: Бунтът ви срещу Бинев е малка стъпка в правилната посока. Твърде малка и твърде късно. (Изключвам Александър Морфов, който е последователен в това си поведение вече години.)

Още статии от същия автор - тук.