„Никой няма намерение да строи тук стена!“ С това изречение държавният лидер на ГДР Валтер Улбрихт се обръща към източногерманците на пресконференция през юни 1961 година. И с него влиза в историята като една от най-безсрамните лъжи, изричани някога от държавник.

Само два месеца по-късно, на 13 август 1961 година,  берлинчани осъмват пред телена ограда и купчини тухли, поставени по линията, ограждаща съветския сектор на града. Буквално за часове пред очите им се издига стена, по-късно тухлите са заменени от високи бетонни блокове. До края на 1989 година до тази стена загиват 140 души, опитали се да избягат от Източен Берлин или просто да се върнат при семействата си, останали отвъд стената. Стотици са арестувани. 

Подготовката за издигане на Берлинската стена е започнала месеци преди уверението на Улбрихт, че никой няма намерение да затваря града. Кодовото име на операцията е „Акция Роза“. Ерих Хонекер я ръководи. 

Причината за издигането й е повече икономическа, отколкото идеологическа – до август 1961 година от ГДР са избягали 2,8 милиона души и липсата на работна ръка и специалисти започва да се усеща остро. 

Стената разделя не само града на две, но и семейства, родители от децата им, приятели.

„Живеехме на „Бернауер щрасе“ и когато подавах глава от прозореца, тя беше в Западен, а тялото ми оставаше в източен Берлин“, разказва 76-годишната Елке Розин през „Билд“. Вестникът публикува днес историите на хора, разделени от близките си в онази нощ. 

„На 17 август родителите ми решиха да избягаме. На обяд татко каза, че напускаме ГДР. Даде ни два часа да си опаковаме багажа. Татко прехвърли оттатък строящия се зид вързопа с багажа ни, а ние успяхме да прескочим. Още нямаше бетонни блокове и висока стена“, разказва Роза, която тогава е ученичка.

Това бягство е възможно само в първите дни на строенето на стената. По-късно тя се охранява от граничари, които имат заповед да стрелят, ако някой се приближи на 500 метра от нея.

„В първите дни хората от къщите край границата в източната част скачаха от западната страна дори от четвъртия етаж. Участвах в пет такива спасявания“, спомня си и западноберлинският пожарникар Клаус Абрахам.

Пожарните команди от западната страна опъват спасителни одеала, докато от източната част ги обгазяват със сълзотворен газ и дори стрелят по тях.

„Един случай не мога да забравя и до днес. Младо семейство с две съвсем малки деца, което просто трябваше да излезе от вратата на къщата и да премине в западната част. Бяха на тротоара, когато граничната милиция на ГДР излезе след тях  и започна да ги дърпа обратно, за да попаднат отново на източна територия. Бореха се за живота си, но слава богу, успяха да се откопчат. А милицията действаше наистина жестоко, нямаше никаква милост към хората.“

Западът не протестира, само един американски генерал изкарва танковете от поделенията и ги изправя срещу издигащия се бетон. Целта на генерал Лусиус Ди Клей е да разбере дали си има работа с германската соцпартия или директно с Москва. Само минути по-късно срещу американските танкове от другата страна на стената излизат съветски танкове. Това изяснява всичко. Западните страни предпочитат да не ескалират повече отоншенията, защото се опасяват от продължаване на горещата война.

Конфликтът вече не е само между Източна и Западна Германия, а между съюзниците и Москва. Социалистическата партия празнува решението си като „защита на на социалистическия лагер“ и „победа над империализма“. 

Радостта им е помрачена от липсата на достатъчно строителни материали за стената. Войната и последствията ѝ все още се усещат в ГДР, докато във ФРГ вече се заражда така нареченото икономическо чудо. На помощ на приятелската соцпартия в Берлин идват други страни от соцлагера. България изпраща бетон.

Берлинската стена не успява да стабилизира нито икономиката, нито политическата ситуация в ГДР. В края на 80-те години страната вече е в тотален фалит, но по-важното е, че финансов крах преживява и СССР. Горбачов е започнал перестройката и не възнамерява повече да харчи и без това липсващите средства за поддържане на съветската армия в Източна Германия. Това се отразява на целия Варшавски пакт. Навсякъде хората протестират срещу режима все по-смело.

В Източна Германия така наречените понеделнишки демонстрации се провеждат почти две години. На тях хората настояват за повече свобода и спазване на човешките права. Потокът бежанци през Унгария и Чехия се увеличава и това изостря допълнително положението. На 18 октомври 1989 г. партийното ръководство отстранява Ерих Хонекер по същия начин, по който месец по-късно у нас е отстранен Живков. Стената вече не може да бъде удържана, на 9 ноември хората я щурмуват и тя пада.