Без съмнение Кърт Вонегът ще остане в историята със своя разпознаваем стил, неудобни морални позиции и необикновено чувство за хумор. Неслучайно американското списание „Комонуел“ твърди, че четенето на Вонегът води до пристрастяване, а това е достатъчна причина на 29 ноември на пазара да излезе „Майка Нощ“ – третата книга на американския автор, която „Кръг“ пуска тази година. Романът е част от проекта на издателството, който възражда творбите на великия писател във вида, в който заслужават. Артистичната корица отново е произведение на художничката Милена Вълнарова, а преводач е именитият Владимир Германов.

Издаден за първи път през 1962-ра, „Майка Нощ“ е дръзко предизвикателство към ценностните възприятия на обществото и днес. Сюжетът включва автобиографични елементи и разказва от първо лице историята Хауърд У. Кембъл-младши – американски писател, устроил живота си в Германия, когато нацистите идват на власт. Като уважаван драматург, женен за популярна немска актриса, Кембъл лесно е нает от нацистите като водещ на пропагандно антисемитско радиопредаване.

„Майка Нощ“ изследва несправедливостта като част от същността на живота. 

Това е едва третият роман на Кърт Вонегът, който в началото на 60-те години все още търси своя автентичен глас като творец, за да бъде наречен от Греъм Грийн само след няколко години „най-добрият жив писател в Америка“. Книгата е и своеобразна платформа, която допринася сюжетно за бъдещия бестселър „Кланица 5“, наредил го своевременно сред великаните на литературната епоха.

Представяме ви откъс:

ВЪВЕДЕНИЕ

Това е единствената от моите истории, чиято поука знам. Не смятам тази поука за кой знае какво – просто знам каква е: ние сме това, на което се правим, така че трябва да внимаваме на какво се правим.

Личните ми впечатления от нацистките маймунщини са ограничени. През трийсетте години в родния ми град Индианаполис имаше няколко зли и жизнени родни американски фашисти и си спомням как някой ми пробута екземпляр от „Протоколите на старейшините от Цион“, за които се твърдеше, че били тайният еврейски план за превземане на света. Спомням си и как се смяхме на една моя леля, която се омъжи за германски германец. Наложи й се да пише до Индианаполис, за да й изпратят доказателства, че във вените й не тече еврейска кръв. Кметът на града я познаваше още от гимназията и школата по танци, така че му беше забавно, като слагаше нужните панделки и официални печати върху документите, които изискваха германците – заприличаха на мирни договори от осемнайсети век.

След известно време започна войната, аз участвах в нея и ме плениха, така че имах възможност да видя малко от Германия отблизо, докато сраженията все още продължаваха. Бях редник, батальонен разузнавач и според клаузите на Женевската конвенция трябваше да работя, за да се изхранвам, което беше нещо добро, а не лошо. Не се наложи да оставам в някой лагер насред полето, а ме изпратиха в град – Дрезден, така че видях хората и нещата, които правят.

В нашата трудова група имаше стотина души и ние работехме в една фабрика, в която се произвеждаше малцов сироп за бременни жени, обогатен с витамини. Вкусът му беше като на фин мед, опушен с борова дървесина. Беше вкусен. Ще ми се и сега да имах малко от него. И градът беше красив, с много орнаменти, подобно на Париж, и недокоснат от войната. Предполагаше се, че това е „открит“ град, който нямаше да бъде подлаган на въздушни нападения, тъй като около него не бяха дислоцирани войскови части или военни производства.

Само че на 13 февруари 1945 година вечерта английски и американски самолети изсипаха бомбите си над Дрезден – стана точно преди двайсет и една години. Бомбардировачите нямаха определени цели. Надяваха се да предизвикат големи пожари и да принудят пожарникарите да се скрият под земята.

След това пуснаха стотици малки запалителни заряди, като семенца в прясно изкопан льос. Хвърлиха още бомби, за да попречат на пожарникарите да излязат от дупките си, и малките огънчета се разраснаха, съединиха се едно с друго и се превърнаха в един апокалиптичен пламък. Ей, това си беше истинска огнена буря! А между другото, и най-голямото клане в Европа. И какво от това?
Ние не успяхме да видим огнената буря. Намирахме се в студен склад за месо под една кланица заедно с шестимата души от охраната, сред редици и редици одрани трупове на говеда, свине, коне и овце. Чувахме експлозиите на бомбите над главите си.

От време на време ни поръсваше лек дъждец от мазилка и прахоляк. Ако бяхме излезли, за да хвърлим по едно око, щяхме да се превърнем в неживата материя, характерна за огнените бури – овъглени парчета, напомнящи дърво, по половин-един метър дълги, – гротескно малки човешки същества или гигантски опечени скакалци, както ви харесва. 

Фабриката за малцов сироп изчезна. Всичко изчезна освен избите, в които сто трийсет и пет хиляди хензели и гретели се оказаха опечени като бисквитки с форма на хора. Нас ни натовариха да работим като копачи на трупове, да проникваме в скривалищата, да вадим телата навън. И видях много немци – от всички типове и възрасти, така както смъртта ги бе заварила, най-често със скъпоценности в скута. Понякога идваха роднини, за да гледат как копаем. И те бяха интересни. 

Толкова за мен и нацистите. 

Предполагам, че ако се бях родил в Германия, щях да съм нацист, да пращам по дяволите евреи, цигани и поляци, да оставям ботуши, щръкнали в преспи сняг, и да се топля от тайно добродетелната си същност. Така е то. 

Сега, като се замисля, мога да кажа, че в тази история има още една съвсем ясна поука: когато си умрял, умрял си. 

И още една ми идва наум: прави любов, когато можеш. Това е добре за теб. 

Айова сити, 1966 г.