Първокласен исторически трилър, който стряска с бруталността си и смайва с хуманността си – това е „Въздържателят“ от Иън Макгуайър. Романът излезе на български в добрия превод на Мария Змийчарова, с грабваща корица на Милена Вълнарова и със знака на издателство „Кръг“, в чийто каталог е и големият шедьовър на световноизвестния британски писател – „Северните води“.

На наближаващия Софийски международен литературен фестивал, който по традиция се провежда паралелно с Коледния панаир на книгата, Макгуайър ще представи лично двете си творби пред родните читатели. Срещата с него ще е на 13 декември от 18:30 ч. в Мраморното фоайе на втория етаж на НДК. Тогава българските му почитатели ще имат и възможността да разговарят с него или да получат автограф.

Вдъхновен от реални събития и изпълнен с дълбок психологически и идеологически драматизъм, „Въздържателят“ пренася читателите в Манчестър през 60-те години на XIX в. Полицейският началник Джеймс О’Конър, наскоро пристигнал от Дъблин след семейна трагедия и борба с алкохолизма, е натоварен с опасната мисия да възпре фенианците – конспиратори, борещи се за независимостта на Ирландия с всички средства. Сблъсъкът с националистите е кървав – нескончаема поредица от безмилостни убийства и предателства. А личният залог за О’Конър се повишава неимоверно, след като неговият неочаквано завърнал се от Америка племенник доброволно се внедрява в тайното движение като шпионин…    

Сурово реалистична и болезнено актуална, но същевременно изненадващо трогателна, това е история за чест и справедливост, за отмъщение и лудост, за зараждането на тероризма и цената на политическата свобода. Заради разказваческото майсторство на Иън Макгуайър и вещината, с която подхожда към темите за класовите борби и моралните дилеми във „Въздържателят“, „Ню Йорк Таймс“ го определя като „Дикенс на XXI в.“. Романът намира място в престижната книжна класация на ежедневника, както и на други авторитетни издания, сред които „Чикаго Трибюн“, „Пъблишърс Уикли“ и Ню Стейтсман“.

В интервю за литературния подкаст на „Ню Йорк Таймс“ Иън Макгуайър споделя, че по време на проучванията си за „Въздържателят“ е бил изключително заинтригуван от твърденията, че движението на фенианците е първообраз на терористична организация.

„Според мен това описание е удачно, макар и все още противоречиво – казва авторът. – За да пиша за хора, които са готови да убиват и да умрат за политическа кауза, трябваше да се замисля какво психологически им позволява да го направят. И така осъзнах, че макар да става дума за роман за 60-те години на XIX в., той ще се отнася и за днешния ден.“

„Въздържателят“ и „Северните води“ ще се предлагат с голяма отстъпка на 410-и щанд на Коледния панаир на книгата в НДК (9 – 14 декември). Намалението ще важи и за всички други заглавия на „Кръг“, включително за най-новите: луксозното илюстровано издание на готическия шедьовър „Франкенщайн“, сборника с писма между литературните титани Пол Остър и Дж. М. Кутси „Тук и сега“, великолепната „Книга за формата и празнотата“ от Рут Озеки и романтично-комичната история „Закуска с мистър Дарси“.

* * *

Из „Въздържателят“ от Иън Макгуайър

Снимка "Кръг"

Долу в стаята за почивка О’Конър играе вист, вместо да спи. Губи един шилинг, сетне си го връща, после отново го изгубва. Призори си оправя сметките с Фазакърли, слага си шапката и палтото и излиза. Черни от сажди сгради се притискат една в друга под мраморното небе. О’Конър пресича Дийнсгейт и тръгва надолу по Бридж Стрийт към реката. Дрипави групички мъже, изплюти от кръчмите, примигват със зачервените си очи и се оглеждат объркано, мъчейки се сякаш да си спомнят къде се намират и кои са изобщо. Увити в шалове жени се трупат по входовете, смеят се и клатят глави, обгръщайки телата си с ръце, за да се стоплят. Витрините на магазините са покрити със заковани дъски срещу евентуални размирици, но търговци с ръчни колички сноват и продават кафе и пайове, а дрипавите вестникарчета шумно рекламират стоката си. О’Конър се спира за кратко на моста „Албърт“ и гледа как тълпата бавно се събира.

Пристигат по двама, по трима, по шестима или седмина. От Нот Мил и Анкоутс, от Сoлфърд и Шуд Хил. Тъмни набити фигури във вълна и бархет. Кожата им – пожълтяла и кирлива. Когато го подминават, увлечени в шеги и приказки, го блъсва миризмата на дървени стърготини и тютюнев дим, на кисела пот, трайно набита в плътта им от безкрайното бъхтене във фабриките. В обесванията наистина има нещо величествено, признава О’Конър – сякаш наблюдаваш как пожар изпепелява внушителна къща или огромен кораб потъва. Пред подобна гледка имаш чувството, че си надникнал в самата сърцевина на нещата, че за един кратък миг цялата преструвка на този свят се е свлякла и пред теб стои същността му.

Допълнителни подкрепления, младоци от нередовната войска, докарани от Рочдейл и Престън, са разположени пред бесилото, за да го пазят от внезапни атаки. Те пушат, смеят се, боричкат се, пеят и от време на време някой ги строява и им нарежда да маршируват. Въоръжени са с палки и имат бели ленти на ръкавите, които указват статуса им. Дървените барикади спокойно се преминават, разменят се грубовати закачки. От изток небето изсветлява, а тълпата се сгъстява и О’Конър усеща как вълнението расте вътре в него, в гърдите и корема му, чак до слабините. Какво да прави – и той е човек. Докато пресича моста на път към затвора, тълпата го стопля, отърквайки се о него; той вкусва бирения ù дъх, вдишва го и за момент се усеща като част от нещо по-голямо – от някакъв споделен копнеж, от някакъв остър, но неопределен порив. На железопътния мост над северната стена на затвора са подредени пехотинци в червени мундири с пушки и байонети. На всяко кръстовище има мълчаливи групички полицаи в сини униформи. Часовникът на затвора отбелязва половин час.

Грешка е това с войниците, мисли си О’Конър – грубата сила няма да реши проблема с фенианците, а виждат ли войски, хората остават с впечатлението, че са във война. Подобни демонстрации на мощ не водят до нищо, само наливат масло в огъня. Усърдните разследвания и точните преценки биха спечелили тази битка, смята О’Конър, не бомбастичните демонстрации на жестокост. Но англичаните открай време предпочитат бомбастичните демонстрации и жестокостта. Споделял е това свое мнение – с по-меки думи, разбира се – в докладите си до Мейбъри и в писма до Дъблинския замък, но без резултат. Със същия успех би могъл да ги пише и на китайски или иврит.

Часовникът бие осем и хората наоколо млъкват и вдигат поглед към платформата. Една врата в задната ù част се отваря и оттам излиза висок свещеник в богослужебни одежди, следван от единия осъден – Уилям Алън. Свещеникът зачита молитва и Алън, който изглежда немощен и едва се държи на краката си, отговаря. „Христе Боже, смили се над нас. Господи, смили се над нас.“ Преплетените им гласове са тихи, но ясни. Алън хвърля поглед към тълпата, после отново го отмества. Калкрафт, палачът, е следващият, който се появява на платформата, следван от другите двама затворници – О’Брайън и Ларкин, придружени съответно от по един тъмничар и един опяващ свещеник. Очите на Алън са затворени, а вързаните му ръце са повдигнати в неловък молитвен жест. Свещеникът шепне нещо в ухото му. Калкрафт нанизва клуповете и ги пристяга, връзва глезените на мъжете и нахлузва по една бяла платнена торба на главите им. О’Брайън се накланя встрани и непохватно целува Алън по бузата. Коленете на Ларкин се подгъват и следва кратка суматоха, докато свещеникът и тъмничарят до него успеят да го удържат прав. Калкрафт невъзмутимо крачи напред-назад по платформата, проверява и донаглася въжетата с бързите сръчни движения на шивач, който взема мярка за костюм. Той хвърля последен поглед на делото си, след което отстъпва встрани. О’Конър чува как някакъв гарван граква, като че суха тапа изскача от гърлото на бутилка, а някъде откъм реката долита тропот на колела и цвилене на кон. Един дълъг миг тримата мъже просто стоят един до друг под тежката напречна дъбова греда – отделни, но свързани, като грубо издялани кариатиди, а после, стъписващо внезапно, изчезват. Вместо живите им дишащи тела сега се виждат само трите опънати въжета, като дълги вертикални резки върху стената на затворническа килия. Тълпата си поема дъх, после изпуска дълга гърлена въздишка, подобно бавно отдръпваща се от брега вълна. О’Конър потръпва, преглъща, усеща туптящо надигане от стомаха към устата си.

Следва пауза, тиха междина, съдбовният момент изглежда е отминал. После едно от въжетата започва да потрепва и да се люлее, а иззад ограденото пространство под платформата се дочуват силни стонове. Откъм тълпата долитат дюдюкания, последвани и от подвиквания. Свещениците прекъсват молитвите си и поглеждат надолу. Въжето продължава да трепти, мярва се закачулената глава на Ларкин – досущ риба, която се мъчи да се освободи от кукичката, и тогава Армстронг, помощник-палачът, повдига тялото и рязко го дръпва надолу, за да довърши започнатото. „Боже мили, наистина ли е толкова трудно да убиеш човек?“, пита се О’Конър. „Едно въже – мисли си, – после гадното пропадане. Толкова ли е трудно?“

Той се обръща и тръгва да си проправя път през гъстата подвижна тълпа. Докато крачи, по навик се оглежда, проверява за познати лица. Вляво, на десетина метра разстояние, забелязва Томи Фланаган – сам, с омазнена шапка от боброва кожа на главата, захапал лула от морска пяна. Естествено, казва си О’Конър, ако някой пренебрегне здравомислието и всички разумни доводи, това ще е тъкмо Томас Фланаган. Той спира за кратко да го погледа. Фланаган смуче лулата си и издишва сив дим, премигва и поглежда нагоре. Нисък, неугледен мъж с гъсти черни вежди, изпити страни и несъразмерно голям за тясното си лице нос. Изглежда самодоволен както обикновено. Ще речеш, че току-що е спечелил на конните залагания, а не е станал свидетел на това как трима негови сънародници увисват на въжето. О’Конър се приближава и прави опит да привлече погледа му. Фланаган се смръщва, щом най-сетне го забелязва, а после бързо се усмихва и кимва към Уорсли Стрийт.

Десет минути по-късно двамата седят край малка маса в най-задната стаичка на „Белият лъв“. Фланаган бавно сипва гореща вода в брендито си, а О’Конър го наблюдава. Извадил е на масата бележника си и държи молив.

– Сигурно се чудиш какво правя тук, нали? – казва Фланаган. – Чудиш се защо не си лежа в топлото легло или пък не ида на църква с останалите.

– Някой те е пратил тук, предполагам. За да му докладваш после.

Фланаган подсмърква и поклаща глава.

– Няма такова нещо – казва той. – Тука съм си по собствено усмотрение. Аз не съм някой, дето да го вържеш с правила, много добре знаеш, господин О’Конър. Аз обичам сам да си проправям пътя, нали тъй?

О’Конър кимва. Това са обичайните оправдания на Фланаган за разнообразните му предателства, така че няма смисъл да се дърлят. Томи е суетен и глупав човек, но манчестърските фенианци му имат огромно доверие и насред празните приказки, които дрънка, от време на време изскача по някое късче истина, дето може да влезе в употреба.

– Значи, разглеждаш забележителностите, така ли?

Фланаган се смръщва и придобива строг вид, сякаш шегата е проява на много лош вкус.

– Исках да съм близо до тях до самия край – отговаря той, – поне доколкото е възможно. Познавам Майкъл Ларкин открай време. Знам и жена му, Сара се казва. Другите, Алън и О’Брайън, бяха малко кибритлии, малко люти, признавам, обаче Майкъл беше свестен човек, глава на семейство. Четирите му дечица останаха сирачета, горкичките – и за какво?

– Не са единствените сирачета тук – отбелязва О’Конър.

– Това, дето стана със затворническата кола, беше случайност. Всички го знаят. Опитали да разбият катинара с изстрел, а оня Брет, без да ще, се изпречил отпреде, това е. Не е било умишлено. Не е било планирано.

– Вече няма значение. Станалото – станало.

Фланаган поклаща глава.

– Има значение, за някои има – натъртва той. – За някои хора има даже много голямо значение.

Той замълчава, издухва парата от брендито си и отпива малка глътка.

– Добре ми идва туй питиенце – казва, – благодаря за което, господин О’Конър.

– Значи са разгневени – отбелязва О’Конър. – Въпросът е дали гневът им ще доведе до нещо друго.

– Ще доведе до много неща, до много. Чувам, че се кроят големи планове.

– Какви планове?

– Това не го знам, обаче знам, че са много сериозни.

О’Конър не отговаря. Плановете, за които го информират хора като Фланаган, винаги са сериозни, но рядко се случва наистина да се осъществят.

– Пратили са специално човек чак от Америка, чувам – подхвърля Фланаган. – Бил се във войната.

– И как се казва този човек?

– Не му знам името. Знам само, че са го пратили специално от Америка.

– Откъде в Америка – от Ню Йорк?

Фланаган свива рамене.

– Може и от Ню Йорк да е. Може и от Чикаго. Пращат го да поразбуни малко духовете, така казват.

– Не съм чувал за никакъв човек от Америка. Никой нищо такова не ми е споменавал.

– Щото никой нищо не знае. Това е тайна.

– Без име тия приказки нищо не струват – отбелязва О’Конър.

– Аз ти казвам каквото знам. Пратили са го да отмъсти за екзекуцията, да покаже на света, че не сме отслабени, нито ни е страх.

– Ако не му знаеш името, най-вероятно такъв човек изобщо не съществува. Някой просто си измисля.

– О, съществува си и още как. Само дето тоя път много внимават. Страх ги е от шпиони.

О’Конър кимва, после близва върха на молива и записва нещо в бележника си.

– Значи най-добре се пази – казва той на Фланаган.

Фланаган отново свива рамене. О’Конър се изправя и оставя една монета на масата.

– Поръчай си още едно бренди – казва. – Ако научиш името или нещо друго ценно, знаеш къде да ме намериш.

Фланаган прибира парата в джоба си и кимва за благодарност.

– Видя ли го Майкъл как се гърчеше накрая горкият, а, господин О’Конър? – пита той. – Видя ли го? Мамка му и грозната гледка, а? Отвратителна. Можеш ли да си представиш какво му е било да виси така, ни жив, ни умрял, на онова ми ти въже с вързани китки и глезени? Срам и позор, ако ме питаш мене. Никой не заслужава да умре така. Да му изтръгнат живота ей тъй пред хората, пред всички. Щото Калкрафт не си разбира от занаята. Пълен дръвник. Още утре ще го сменят, ако можеха, ама в днешно време никой не иска да става палач. Че как ще иска? – Фланаган замълчава за миг. – Аз бих се замислил, ако ми предложат – добавя след малко. – Що не? Ако парите са добри.

О’Конър го поглежда бързо, после поклаща глава.

– На твое място, Томи Фланаган, повече бих се тревожил за долния край на въжето, не за горния.