Обитателите на руския политически балон истински, автентично и искрено не разбират защо малките държави имат, според международното право (и то – от поне 1648 г.), същите права като големите. Отнасят се с тях като с малки деца. Ако децата не ги ядосват, игриво ги потупват по главиците. Ако ги ядосват – пошляпват ги. Идеята за равенство на отделните държави пред международните закони е нещо толкова неразбираемо, колкото – идеята за равенство между отделните хора в рамките на една държава. 

Тази специфика на руската политическа душа особено пролича в интервюто на руския посланик Митрофанова по Нова телевизия. Снизходителното потупване по главицата на съответното дете (Република България) се редуваше, в типичен кремълски стил, с ясни предупреждения детето да внимава в картинката, ако не иска пошляпване. 

Беше ни съобщено, че за разлика от румънците не сме мишена на руските ракети, тъй като у нас няма нито войски, нито инсталации, нито стратегически оръжия, пристигнали от други страни-членки на НАТО. Това беше потупването. Неминуемо дойде и заплахата от пошляпване: ако някой ден Кремъл реши, че у нас има прекомерно присъствие на подобни войски, инсталации или оръжия, то ще се превърнем в мишена. 

Именно за това става дума, когато се говори за суверенитет. Ако България е независима държава в международния правов ред, то тя има безусловното право да разполага на своя територия каквито си иска партньорски войски или съоръжения. Не може друга държава да й казва „това може, а това не може”. Да не говорим, че според официалната руска военна доктрина, всички членове на НАТО са в еднаква степен врагове на Русия и са на мушката на въпросните ракети по дефиниция. 

Последва въпрос за преговорите с "Газпром". Той бе формулиран така, че да даде възможност на Митрофанова да каже нещо от типа на: „Отношенията на Булгаргаз с "Газпром" са чисто търговски и не зависят от това, каква е позицията на българското правителството по украинската криза”. Митрофанова обаче не повтори тази обичайна руска опорна точка, а отново влезе в диалектиката „потупване-пошляпване”. Ако, разбрахме, правителството продължава да поддържа умерен тон по повод кризата, то "Газпром" ще продължи да бъде надежден доставчик, какъвто „винаги е бил”. Ако обаче тонът на българското правителство някой ден не се понрави на Кремъл, то тогава българите ще си имат проблеми с "Газпром". 

В обясненията по повод "Газпром" виждаме няколко съществени елемента от руската политическа култура, която не признава за равни по-малките от себе си държави. Първият елемент е лъжата. Не, "Газпром" не винаги е бил надежден доставчик, нито – просто търговска компания. През 2009 година Владимир Путин лично изключи газоподаването към Европа и България. Водещите напомниха този случай на Митрофанова, но тя си го пусна покрай ушите. Вторият елемент е фактът, че за Кремъл участието в международната търговия никога не е било „просто бизнес”; винаги е било великоруска политика. Всички руски енергийни проекти и инвестиции навън винаги са били инструмент на външната политика. А тази външна политика е винаги, в крайна сметка, основана върху заплахата от сила. 

Третият елемент е произволът – правото, което Кремъл си запазва, във всеки момент да променя условията на играта. Ако слушкате – ще имаме чисто икономически отношения. Ако не – ще ви шляпкаме. Ние, т.е. обитателите на кремълските кабинети, решаваме. Този елемент пролича и в дългото обяснение на Митрофанова за кризата покрай Украйна. Споменавайки 1994 година, тя напомни някакво нещо, което Бил Клинтън бил казал някъде си. И напълно игнорира основния факт от 1994 година, а именно: че точно тогава Русия, заедно със САЩ и Великобритания, писмено гарантира териториалната цялост на Украйна срещу това, украинците да премахнат своите ядрени оръжия. Впоследствие именно Русия отхапа от Украйна териториите на Крим, Донецк и Луганск. 

Именно принципът на произвола позволи на Митрофанова от една страна да твърди, че Русия въоръжава непризнатите Донецка и Луганска „народни републики”, за да могат те „да защитават народа си” от украинско нападение. От друга страна, тя без проблем обяви, че и двете „републики” са... част от Украйна. 

Кога има потупване по главицата, а кога има пошляпване – това решава единствено и само Кремъл. И го решава според настроението си: днес така, утре – наопаки. 

Именно това презрително и произволно поведение, както и редуването, без предупреждение, на потупване и пошляпване силно дезориентира всеки европейски човек, влизащ в диалог или преговори с руснаците. Във всеки един момент руснаците могат да кажат нещо точно обратно на онова, което са казвали вчера. 

Най-важното: никога не е ясно, на каква основа се водят подобни преговори. Не са на основата на международното право, тъй като руснаците с недоумение отхвърлят правото на малките страни на суверенитет. Не са на основата на конкретни подписани договори, тъй като руснаците с лекота ги отхвърлят. Не са и на основата на взаимното уважение. Руснаците не уважават никого, тъй като не смятат никого за равен на себе си. Или отсрещната страна е, според руснаците, по-слаба (България например) и следователно подлежи на унижаване; или е по-силна (например, Китай) и следователно там руското поведение е доста отблъскващо умилкване. 

Това не е „загадка, обгърната в мистерия и скрита в енигма”, както Чърчил характеризира Русия преди да разбере, че нещата са доста по-елементарни, а именно: че това е безобразие, нахалство и липса на елементарно възпитание. 

И, разбира се, това е едно непресъхващо опозоряване на огромните просветители, които Русия даде на света в миналото. Няма да ги изброявам по азбучен ред, защото ще се наложи да започна от поетесите Ахматова и Ахмадулина и да свърша с титаничния художник Явленский. Нито Путин, нито Лавров, нито дори Митрофанова могат някога да се подредят в тази редица. Буквата П е вече заета от композитора Прокофиев, буквата Л – от писателя Леонов, а буквата М – от поета Манделщам.