В малко градче в южен американски щат три тъмнокожи деца намират трупа на бял мъж. Колкото и да са малки, вече знаят, че това няма да се хареса на никого и трябва да си мълчат. Така започва една история с неочаквани обрати, тайни и лъжи, която държи читателя в напрежение до последната страница. 

„Големи лъжи в малкото градче“ е вторият роман на Даян Чембърлейн, който издателство „Кръг“ представя на български след „Денят, в който изчезна“.

В основата на книгата са два разказа, които се преплитат, макар помежду им да стоят десетилетия. Ана Дейл е млада художничка, която през 40-те години на XX в. печели престижен конкурс за изрисуване на фреска върху пощенската станция в малкото градче Идънтън в Северна Каролина. Задачата е вълнуваща, но е свързана и с редица предизвикателства. Ана трябва да се изправи срещу предубежденията, свързани с пола, произхода и възрастта й, за да работи по картината си. Докато не изчезва безследно, преди да завърши фреската си... Десетилетия по-късно затворничката Морган Кристофър се оказва въвлечена в историята на Ана и нейната творба.

Даян Чембърлейн (1950) е американска писателка, чието име от години оглавява класациите за най-продавани книги на „Ню Йорк Таймс“, „Съндей Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“. В богатото си творчество – 30 романа, преведени на повече от 20 езика .

Представяме ви откъс от „Големи лъжи в малкото градче“, Даян Чембърлейн, издателство „Кръг“:

***

Ана пристигна в Идънтън за планираното си тридневно посещение късно следобед на четвърти декември. Можеше да хване нощния влак, но в последния момент реши да тръгне с колата. Тъмносиният форд Ви-5, модел трийсет и втора година, все още пазеше аромата на майка й – тръпчивия полъх на пачули от любимия й парфюм „Табу“, а Ана имаше нужда от това успокоение, докато се отправяше на новото си приключение – приключение на голям човек. Първата работа, за която щяха да й платят. Първият й път далеч от дома. Всъщност първото й всичко.

Когато зави на Броуд Стрийт под залязващото слънце, колата й поднесе по един заледен участък и за миг Ана беше сигурна, че запознанството й с града ще представлява удар в редица паркирани коли, но все пак успя да овладее форда. Веднага след това се озова зад каруца, теглена от кон… или може би от муле. Не можеше да види добре животното, а и без това не беше сигурна дали ще различи едното от другото. В родния си град Плейнфилд, Ню Джърси, не беше виждала особено често нито коне, нито мулета.

Намали скоростта и си помисли, че трябва да разгледа внимателно градчето, което щеше да бъде тема на фреската й. Когато потърси Идънтън в атласа, й се стори много воднист – само точица, заобиколена от залив и от река. Дори на картата й изглеждаше странно чужд и тя затвори атласа с тревожна въздишка.
Не беше очаквала да спечели конкурса и това се случи в най-неподходящия момент. Току-що беше погребала майка си. Най-добрата си приятелка. Единственият човек на света, на чиято обич и грижи винаги можеше да разчита. Но сега, когато беше толкова трудно човек да си намери работа, не можеше да откаже. Не и когато майка й вече я нямаше и не изкарваше с шиене парите, с които плащаха храната и разходите си. Не, Ана трябваше да е благодарна за тази възможност, дори това да означаваше да пропътува повече от шестстотин километра, за да „се запознае с географския район“, който трябваше да обезсмърти във фреската си.

Никога не беше изпитвала желание да пътува южно от линията Мейсън – Диксън и се радваше, че ще остане само няколко дни. Югът й се струваше толкова изостанал! Сегрегирани училища и абсурдни закони цветнокожите и белите да пътуват поотделно в автобусите, да пият поотделно от обществените чешми, да ходят в отделни тоалетни! В гимназията в Плейнфилд Ана имаше няколко цветнокожи съученици и смяташе две от момичетата за приятелки. Бяха заедно в баскетболния отбор и в училищния хор.

– Виждаш Плейнфилд с розови очила – би казала майка й. Дори в Плейнфилд тези цветнокожи момичета, които Ана мислеше за приятелки, не можеха да влязат в някои магазини и ресторанти заедно с нея, а едно й каза, че трябва да седят на балкона в театър „Парамаунт“. Пързалката за кънки имаше „нощ за цветнокожи“ всяка седмица и те, както и приятелките еврейки на Ана, бяха нежелани в кънтри клуба. И все пак всички знаеха, че в Юга е много по-лошо. Там буквално линчуваха негри.

Ана беше обмисляла възможността просто да направи проучванията си за фреската в обществената библиотека в Плейнфилд, защото знаеше, че шофирането до Идънтън ще й отнеме цели два дни, но беше чела и препрочитала многократно писмото от Отдела за изящни изкуства, което й препоръчваше да посети градчето. Майка й би я посъветвала да си свърши работата както трябва. Ана си представи как й казва: „Бъди благодарна за работата, скъпа, и приеми с готовност предизвикателството“. Приятелите й, с които заедно завършиха Академията по изящни изкуства „Ван Ембург“ в Плейнфилд, още търсеха работа, която при сегашното състояние на икономиката просто не съществуваше. Много от тях също се бяха опитали да спечелят конкурса на Отдела за изящни изкуства и Ана знаеше какъв късмет е извадила, че избраха точно нея. Щеше да направи всичко по силите си, за да накара Отдела да се зарадва, че й е гласувал доверие. 

Няколко дни преди смъртта си майката на Ана й даде дневник. Книгата с празни страници беше подвързана с кафява кожа, мека като кадифе, а кориците се затваряха с прост златен ключ с ключалка. Беше толкова красива! Майката на Ана знаеше, че това е последният подарък, който ще може да даде на дъщеря си, но Ана не го знаеше. Когато разбра истината, изпита гняв, а не искаше да изпитва това към майка си. В пристъп на ярост хвърли дневника в коша за боклук в кухнята, но после го извади, почисти го и сега той лежеше прибран в куфара й. Никога повече нямаше да изхвърли нищо, което я свързва с майка й. Трябваше да се държи здраво за всички спомени.

Освен това носеше със себе си и фотоапарата на майка си. Сълзите я бяха задавили, докато седеше на кухненската маса и слагаше нов филм в апарата „Кодак Ретина“. Тя си представи как ръцете на майка й са правили същото през годините… но когато се замисли, осъзна, че бяха изминали месеци, откакто майка й за последен път посегна към фотоапарата. Фотографията беше нейната страст. Не им носеше пари, но й доставяше огромно удоволствие по времето на нейните „жизнерадостни периоди“. Лекарят ги наричаше „маниакални фази“, но Ана предпочиташе своя термин. Жизнерадостните периоди винаги й носеха облекчение след дните, а понякога и седмиците, когато майка й едва успяваше да стане от леглото. Жизнерадостните периоди идваха без предупреждение, често съпроводени от поведение, което беше невъзможно да предвиди.

Понякога тя събуждаше Ана по-рано и й казваше, че днес няма да ходи на училище. Двете се качваха на автобуса за Ню Йорк и обикаляха музей след музей или караха кънки в Сентрал Парк. Веднъж, когато Ана беше около двайсетгодишна, се промъкнаха през задния вход на „Карнеги Хол“, намериха няколко празни места в една ложа и гледаха как свири оркестърът. Това, което си спомняше Ана от онзи ден, не беше музиката, а радостта да седи до майка си, облегнала глава на рамото й, и да усеща енергията, която я изпълваше. Да знае, че докато продължава този жизнерадостен период, дните им ще са изпълнени с радост.

Когато добрите периоди дойдеха през пролетта, както се случваше често, една от любимите дейности на майка й беше да върви с бърза крачка през кварталите на Плейнфилд, понесла фотоапарата си, и да снима градините на хората. Обожаваше цветята и често вървеше по алеите към къщите на непознати хора, за да стигне до поставени под прозорците саксии със здравец. Дори приклякаше зад къщите, за да запечата с обектива си градини, пълни с рози, хортензии и прасковени дневни лилии.

Доколкото Ана знаеше, никой никога не беше правил проблеми заради тези нахлувания на майка й. Може би хората я смятаха за малко странна. Или може би я съжаляваха, задето беше овдовяла млада и трябваше да отглежда дъщеря си сама. Или може би знаеха истината – госпожа Дейл не беше здрава – и любезно я оставяха да прави каквото иска.