Завладяващ психологически портрет на един човек, станал жертва на собствената си съвест, рисува Греъм Грийн в своята емблематична творба „Същността на нещата“. Романът излезе за първи път в самостоятелно издание на български със знака на издателство „Кръг“ в превод на Людмила Харманджиева и с корица от Дамян Дамянов. Едновременно безмилостно изследване на човешката природа и безценен урок по емпатия и човечност, книгата е ярък пример за писателското майсторство на британския модерен класик. Неслучайно присъства в множество класации на най-добрите англоезични романи на XX век, включително в тази на авторитетното списание „Тайм“.  

„Същността на нещата“ ни отвежда в мрачно градче в колониална Западна Африка по време на Втората световна война. Главният герой Хенри Скоуби е дълбоко почтен и добросърдечен полицай, чийто живот е белязан от чувство за вина и саможертва. Разкъсван между дълга към съпругата си, религиозните си убеждения и новата си любов, той попада в лабиринт от невъзможни избори, където всяко решение води до предателство – спрямо другите или спрямо самия него. Докато бавно, но сигурно губи контрола над живота си, Скоуби е принуден да престъпи всичко, в което вярва – с драстични и трагични последствия…

Чрез историята на един обикновен човек, попаднал в капана на живота, Греъм Грийн изследва по несравним начин вечните и общовалидни въпроси за морала, отговорността и цената на състраданието. И с всяка следваща страница ни кара да се замислим колко тънка е границата между всеотдайността и измяната. Освен с психологическа дълбочина, книгата изпъква с изключително автентични и въздействащи описания на колониалния живот и атмосферата на разпад – като в буквален, така и в преносен смисъл. 

Написан след едногодишния престой на Грийн в Сиера Леоне, романът „Същността на нещата“ постига огромен успех още при излизането си през 1948-а и донася световна слава на своя автор. По онова време само във Великобритания са продадени 300 000 бройки от книгата, което според литературните критици се дължи най-вече на това, че в нея читателите откриват ярък израз на обезвереността, обхванала следвоенния свят. В своята рецензия „Ню Йорк Таймс“ определя Греъм Грийн като „изключителен разказвач с дарба да провокира полемики“.

„Същността на нещата“ беше сред най-продаваните издания на „Кръг“ на софийската Алея на книгата в началото на септември. Това е четвъртата творба на Греъм Грийн в каталога на издателството след романите „Кеят на злото“ и „Англия ме сътвори“ и сборника „Двайсет и един разказа“, които продължават да се радват на голям интерес сред почитателите на стойностната литература у нас.

Греъм Грийн (1904 – 1991) е английски писател, драматург и критик. Вълнуващият му житейски път – бил е таен агент на МИ-6 и е прочут с любовните си авантюри – често става вдъхновение за литературните му творби. Със своите над 25 романа, много сборници с разкази и документални книги той е любимец на критиката и читателите.

* * *

Из "Същността на нещата" от Греъм Грийн

Снимка "Кръг"

Скоуби се оказа надхитрен в безкрайната жилищна война. По време на последния му отпуск дадоха хубавата му едноетажна къща в най-уредения европейски квартал „Кейп Стейшън“ на някой си Фелоус, висш санитарен инспектор, а него го пратиха в двуетажна сграда, построена от някакъв сирийски търговец в едно мочурище – уж отводнено блато, което се заблатяваше наново с настъпването на дъждовния сезон. Прозорците гледаха право към морето покрай цял ред креолски къщи; от другата страна на улицата тежки камиони ръмжаха насам-натам из лагера на военния транспортен отряд, а лешоядите се разхождаха като домашни пуйки по лагерното бунище. Бунгалата на персонала, накацали по малките хълмове зад него, бяха постоянно прихлупени от ниски облаци; вътре и през деня светеха лампи по шкафовете, ботушите се покриваха с плесен – така или иначе, това бяха жилищата на хора от неговата среда. За жените е много важно да се гордеят – било със себе си, със съпрузите си, с обкръжението си. Забелязал бе, че те рядко се гордеят с невидими неща.

– Луиз – извика той. – Луиз! – Нямаше смисъл да си прави труда: щом не беше в дневната, можеше да е само в спалнята (кухнята беше просто един навес в задния двор), но той извика името ù по навик – навик, останал от годините на трепет и любов. Колкото по-малко изпитваше нужда от Луиз, толкова по-отговорен се чувстваше за нейното щастие. Когато викаше името ù, все едно че крещеше като Кнут* срещу прилива – прилива на нейната меланхолия и разочарование.

Навремето тя се обаждаше в отговор, но не беше така подвластна на навика като него. „Нито толкова фалшива“ – казваше си понякога той. Чистата любезност и съжалението ù бяха чужди, никога не бе симулирала чувства, които не изпитва; подобно на животните се разболяваше внезапно и също така внезапно оздравяваше. Когато я откри в спалнята под мрежата против комари, тя му заприлича на куче или котка – толкова уединена изглеждаше. Косата ù бе сплъстена, очите – притворени. Той замръзна на място като шпионин на чужда територия; и наистина си беше на чужда територия. Ако за него домашният уют означаваше свеждане на вещите до един приятен, неизменен минимум, за нея той бе равнозначен на натрупване. Тоалетката ù беше претъпкана с бурканчета и снимки – неговите като млад, в смешно демодирана офицерска униформа от миналата война; на жената на върховния съдия, която Луиз от известно време смяташе за своя приятелка; на единственото им дете, което умря преди три години в Англия, където учеше в пансион – дребно личице на набожно деветгодишно момиченце, облечено в бялата си муселинена рокличка за първо причастие; безброй снимки на самата Луиз заедно с група медицински сестри, на Медли Бийч с адмирала и неговата компания, на едно йоркширско тресавище с Теди Бромли и жена му. Сякаш беше искала да насъбере веществени доказателства, че и тя си има приятели като другите хора. Той я наблюдава известно време под муселинената мрежа. Лицето ù бе придобило оттенък на слонова кост; косата ù, някога с цвят на старо злато, сега бе потъмняла и сплъстена на кичури от потта. Беше един от онези мигове, в които тя изглеждаше направо грозна, и тогава я обичаше; съжалението и чувството му за отговорност се въздигаха в страст. И именно от съжаление реши да си тръгне: та той не би нарушил съня и на най-големия си враг, какво остава за Луиз. Измъкна се на пръсти и тихо слезе по стълбите. В този едноетажен град освен правителствената сграда само тяхната къща имаше вътрешни стълби и тя се бе постарала да ги превърне в обект на гордост, като ги бе постлала с килим, а по стените бе окачила картини. В дневната имаше библиотека, пълна с нейни книги, килими на пода, племенна маска от Нигерия и още снимки. Трябваше да бърше книгите всеки ден заради влагата и доста нескопосно се бе опитала да прикрие с цветна завеса шкафа за храна, а под крачетата му бе поставила малки емайлирани легенчета с вода, за да не го нападнат мравките. Прислужникът сервира обяд само за един човек.

Той беше ниско и набито момче с широко, грозновато, но приветливо лице, характерно за племето темне. Босите му крака шляпаха по пода като мокри ръкавици.

– Какво ù е на госпожата? – попита Скоуби.

– Свивал я корем – отговори Али.

Скоуби взе от библиотеката една граматика на езика менде – беше мушната на най-долния рафт, за да не се вижда мръсната ù оръфана корица. На горната лавица бяха подредени тънките томчета на любимите Луизини автори – със стиховете на вече не особено млади модерни поети и романите на Вирджиния Улф. Той не можеше да се съсредоточи – беше твърде горещо и отсъствието на Луиз му действаше като бъбрив събеседник, който непрекъснато му напомняше за неговата отговорност. Една вилица падна на пода и той забеляза как Али я избърса крадешком в ръкава си; наблюдаваше го с добро чувство. Бяха заедно от петнайсет години, една година преди Скоуби да се ожени – доста дълго време за прислужник. Отначало Али беше момче за всичко, после помощник-иконом, когато хората имаха по четирима прислужници, а сега беше и иконом, и прислужник. След всяка отпуска Али го чакаше на кея, готов да организира пренасянето на багажа му с трима-четирима парцаливи носачи. По време на отпуските мнозина се опитваха да примамят Али, но той го чакаше винаги – освен веднъж, когато бе попаднал в затвора. Затворът не се смяташе за нещо позорно, беше просто премеждие, което нямаше как да се избегне.

– Тики – чу се глас и Скоуби веднага стана. – Тики. – Той се качи горе.

Жена му седеше на леглото под балдахина против комари и за миг му заприлича на плешка за готвене, покрита с мрежест похлупак, за да не я кацат мухите. Но чувство на съжаление веднага прогони жестокия образ от съзнанието му.

– По-добре ли си, скъпа?

– Госпожа Касъл ми беше на гости – отвърна Луиз.

– Достатъчно, за да се разболее човек – отбеляза Скоуби.

– Тя ми разправи за теб.

– Какво за мен? – Той я удостои с широка престорена усмивка; колко голяма част от живота преминаваше в отлагане на неприятностите. Нищо не губиш, като отлагаш. Скоуби имаше смътното чувство, че ако човек съумее да отлага достатъчно дълго, накрая смъртта ще го отърве от всичките му грижи.

– Каза, че началникът на полицията щял да се пенсионира, но тебе пак те прескочили.

– Съпругът ù сигурно бълнува нощем.

– Вярно ли е?

– Да. Известно ми е от няколко седмици. Но няма никакво значение, скъпа, наистина няма.

– Сега вече няма да мога да си покажа очите в клуба – продължи Луиз.

– Не е чак толкова страшно. Случва се.

– Нали ще си подадеш оставката, Тики?

– Не, едва ли, скъпа.

– Госпожа Касъл е на наша страна. Тя е възмутена. Казва, че всички само за това говорели и дори подмятали разни неща. Нали не взимаш подкупи от сирийците, мили?

– Не, скъпа.

– Толкова се разстроих, че си тръгнах от църквата преди края на службата. Ужасно е подло от тяхна страна, Тики. Не бива да го приемаш така безропотно. Помислù и за мен.

– Аз мисля за теб, скъпа. Непрекъснато. – Той приседна на леглото, провря пръсти под мрежата и погали ръката ù. Ситни капчици пот избиха там, където ръцете им се допряха. – Наистина мисля за теб, скъпа – продължи Скоуби. – Но тук сме вече от петнайсет години. Не бих могъл да се оправя другаде, дори и да ми предложат място. Да те прескочат, не е най-добрата препоръка, нали ти е ясно?

– Можеш да се пенсионираш.

– С пенсията няма да се оправим.

– Сигурна съм, че ще мога да припечелвам нещичко с писане. Госпожа Касъл каза, че трябва да стана писателка. С целия този опит зад гърба си – промълви накрая Луиз, втренчена през тюлената мрежа в тоалетката си; оттам я погледна друго лице, с воал от бял муселин, и тя отвърна очи. – Да можехме да отидем в Южна Африка. Тези хора тук не мога да ги понасям.

– Може би ще успея да ти уредя нещо. Напоследък не се чува за потопени кораби по този маршрут. Имаш нужда от почивка.

– Беше време, когато ти също искаше да се махнеш. Дори броеше годините. Правеше планове... за всички ни.

– Е, човек се променя – отвърна той.

– Тогава не предполагаше, че ще останеш сам с мене, нали? – продължи тя безмилостно.

Той притисна ръката ù с изпотената си длан.

– Какви глупости говориш, скъпа. По-добре стани да хапнеш нещо.

– Способен ли си да обичаш някого, Тики, освен себе си?

– Не, само себе си обичам. И Али. Забравих Али. Разбира се, че и него го обичам. Но теб не – продължи той вяло, с механична, добродушна насмешка, като се усмихваше и галеше ръката ù нежно...

– А сестрата на Али?

– Че той има ли сестра?

– Ами те всички имат сестри. Защо не дойде на църква днес?

– Бях дежурен, скъпа. Нали знаеш.

– Можеше да се смениш. Май не ти е останала много вяра в Бога, а, мили?

–Ти имаш достатъчно и за двама ни, скъпа. Ела да хапнеш.

– Знаеш ли, Тики, понякога си мисля, че ти прие католицизма само за да се ожениш за мен. Той не значи нищо за теб, нали?

– Слушай, скъпа, просто трябва да слезеш долу и да хапнеш нещо. А след това да вземеш колата и да се поразходиш малко по брега на чист въздух.

– Колко по-различен би бил целият ден – промълви тя, загледана нанякъде през мрежата, – ако се беше върнал у дома с думите: „Скъпа, ще бъда началник на полицията!“.

Скоуби заговори бавно:

– Нали разбираш, скъпа, сега е военно време, а на такова място като тук, на такова важно пристанище, дето французите са на самата граница и се шири контрабанда на диаманти от Протектората, на тях им трябва по-млад човек. – Той не си вярваше на нито една дума.

– Не съм се сетила за това.

– Ами то е единствената причина. Никой не е виновен. Война е.

– Войната слага кръст на всичко, нали?

– Да, но дава възможност на по-младите да се проявят.

– Знаеш ли, мили, ще взема наистина да сляза долу и да хапна малко студено месце.

– Правилно, скъпа. – Той отдръпна ръката си; беше плувнала в пот. – Ще кажа на Али.

Долу Скоуби извика Али от прага на задната врата.

– Да, господарю?

– Сервирай за двама. Госпожата е по-добре.

За първи път през деня от морето лъхна лек ветрец, който премина над шубраците и между креолските къщи. Един лешояд политна с тежко плющене от тенекиения покрив и пак се спусна надолу в съседния двор. Скоуби въздъхна дълбоко; уморена и победоносна въздишка – беше убедил Луиз да хапне малко. Винаги се бе чувствал задължен да се грижи за щастието на тези, които обичаше. Едната беше постигнала вечен покой, а другата тъкмо се канеше да обядва.

---

* Кнут Велики (994 – 1035) – крал на Англия, Дания и Норвегия от датски произход. Според легендата извикал срещу прилива, за да го спре, и разбира се, не успял; тогава се обърнал към своите приближени с думите: „Така, както не ми се подчинява приливът, не ме слушате и вие“. – Бел. прев.