След главозамайващия успех на книгата „Дамски гамбит“, по която Netflix засне минисериал, за първи път на български излиза и друг забележителен роман на писателя Уолтър Тевис – „Играчът“.

Впечатляващата история за билярд, вдъхновила класическия холивудски блокбастър с Пол Нюман, излиза на 31 октомври с логото на издателство „Кръг“. Преводът е на Христина Иванова, а корицата е на Наталия Чайкина.

Действието в „Играчът“ започва в наглед обикновена билярдна зала, в наглед съвсем обикновен ден. Никой обаче не предполага, че на една от масите там ще се разрази знаменателна битка. Срещу всепризнатата легенда в билярда – Дебелака от Минесота, вдъхновен от реално съществуваща личност, – ще се изправи млад и напорист, добре изглеждащ мъж, решен да завладее този спорт. Той жадува името му да се шепне с благоговение, а джобовете му да се препълнят от пари. Той е Еди Фелсън, по прякор Бързия, и е главен герой в „Играчът“.

Еди пътува от град на град и подмамва опонентите си, че е по-слаб, отколкото е, за да се пробват срещу него… и да бъдат победени. Но идва бленуваният ден, в който той най-сетне ще се изправи срещу истинския крал на билярда.

„Играчът“ е дебютният роман на Уолтър Тевис и излиза за първи път през 1959 г. Моментално е приет с аплодисменти от читателите и критиката, а „Тайм“ пише, че ако Хемингуей обичаше билярда, колкото коридите с бикове, Еди Фелсън би бил неговият герой. През 1961-ва историята е екранизирана в едноименния филм The Hustler („Играчът на билярд“). В ролята на Еди е Пол Нюман, а като Дебелака се превъплъщава Джаки Глийсън. Продукцията е сред фаворитите на наградите „Оскар“ и печели 2 статуетки от общо 9 номинации, сред които за най-добър филм и адаптиран сценарий.

Първа глава

Хенри, чернокож и прегърбен, отвори вратата с ключ на голяма метална халка. Току-що се бе качил с асансьора. Беше девет сутринта. Вратата – масивна, огромна и богато украсена дъбова плоча – някога бе лакирана да прилича на махагонова, но днес изглеждаше абаносова след шейсет години пушек и мръсотия. Хенри я бутна, мушна с болния си крак подпората, за да не се затваря, и влезе, накуцвайки.

Нямаше нужда да включва лампите, тъй като сутрин трите огромни прозореца на стената гледаха към изгряващото слънце. Отвъд тях имаше много дневна светлина, много от централен Чикаго. Хенри дръпна шнура, разделящ драпериите, и те в мръсна елегантност се събраха в краищата на прозорците. Отвън се разкриваше панорамна гледка от сиви сгради; между тях – петна девственосиньо небе. После отвори прозорците по няколко инча1. Въздухът навлезе рязко и малки стълбове от прахоляк и остатъци от четиричасов цигарен дим се завихриха и след това започнаха да се разпръскват. Следобед драпериите винаги биваха плътно придърпани, а прозорците затворени; само сутрин тютюневият въздух се заменяше със свеж.

Сутрин залата за билярд е странно място. Има си стадии – ежедневна метаморфоза, смяна на кожи с окраски. Сега, в девет часа, можеше да мине за голяма църква, застинала, със слънце, проникващо през цветни витражи, обвита в себе си, с вечния и масивен махагон на големите маси, зеленото им сукно, дискретно скрито под сиви мушамени покривала. Плътните месингови плювалници бяха наредени по протежението на двете стени между високите столове със седалки от естествена и здрава кожа, излъскана от задници до античен блясък, а най-отгоре, високият сводест таван, с четирите си внушителни полилея и оберлихт с множество членения – защото това беше последният етаж на старинна и величествена сграда, която, изоставена и грозна, си седеше в осеметажна незначителност в центъра на Чикаго. Огромната стая със столовете с високи облегалки за зрителите, групирани благоговейно около всяка от двайсет и двете маси, можеше да бъде храм, запусната катедрала.

Но по-късно, когато момчетата, подреждащи топките, и касиерът дойдеха, когато се включваха вентилаторите на тавана и когато Гордън, управителят, пуснеше музика по радиото, тогава стаята приемаше онзи дух, специфичен за дневния живот на онези места, които са истински живи само нощем – духа в ранния предобед на нощните клубове, баровете и залите за билярд навсякъде – голямата, почти празна зала, в която отеква тътренето на няколко чифта крака, от време на време подрънкват стъкло или метал, звукът от метли, мокри парцали, от поместването на мебели и полуреалната музика, идваща от радиото. Но най-вече усещането, че мястото още не е оживено, но вече носи в себе си първите наченки на нощното възкресение.

И тогава, следобед, когато играчите вече наистина започнеха да пристигат и се заразливаха тютюневият дим и звуците от твърдите, полирани топки, удрящи се една друга, и скърцащият звук от кубчета креда, притиснати до върховете от пресована кожа на щеките, чак тогава настъпваше последният стадий на метаморфозата и той завършваше едва късно през нощта, когато вече си бяха тръгнали непостоянните играчи и пияниците, оставяйки само целеустремените мъже и лукавите, които наблюдаваха и залагаха, докато други, малка подбрана котерия от мъже – и в двете групи, облечени в безцветни дрехи, всички се познаваха един друг, но рядко си говореха – играеха тихомълком напрегнат и отличен билярд на масите отзад. Тогава тази зала, „При Бенингтън“, оживяваше по особен начин.

Хенри взе широка метла от килера до вратата и накуцвайки, започна да мете пода. Преди да приключи, влезе касиерът, включи малкото си пластмасово радио и започна да отброява пари и да ги слага в касата. Звънецът ù издрънча силно, когато натисна копчето за отваряне. Глас по радиото пожела на всички добро утро.

Хенри приключи с пода, прибра метлата и започна да сваля покривалата от масите и да разкрива яркозеленото сукно, сега мръсно, с ивици синя креда, a на масите, на които предната вечер бяха играли търговците и чиновниците – зацапано с бял талк. След като сгъна покривалата от всяка маса и прилежно ги постави на полица в килера, той взе четка и изтърка дървените перила, докато не заблестяха в топлокафяво. След това зачетка сукното по масите, докато следите от креда, талк и мръсотия не изчезнаха и зеленото не стана отново ярко.