Анджей Сташук, „Изтокът“

Превод Милена Милева

Издател Парадокс

Художествено оформление  Петя Давидкова

Анджей Сташук (р. 1960 г. във Варшава) е сред най-успешните, награждавани и международно признати съвременни полски писатели. Със своите 24 книги с белетристика, драматургия, есета и поезия, преведени на 24 езика, наградени с 24 награди и многократно преиздавани, той отдавна се е превърнал в култова за полската публика фигура и в любим автор на огромна четящо-мислеща аудитория по света. Този „култ към личността“ му се дължи не само на огромния му писателски талант, но и на твърде необикновената му биография.

Сташук е изключен от три поредни училища и не завършва средно образование – но се посвещава на литературното си самообразование, чете Дилън Томас и Алън Гинсбърг в оригинал и сътрудничи на различни нелегални опозиционни издания. Работи на всевъзможни поприща, включително като санитар в психиатрията и уличен музикант. Убеден пацифист, Сташук дезертира от армията и лежи година и половина във военен затвор, където „придобива житейски опит, без да се налага да убива някого“. Литературният резултат от затворническия му период са казва „Стените на Хеброн“ (1992) и отваря пътя на автора си към голямата литература. През 1986 г. Сташук се установява в село Чарне в планините Ниски Бескиди край границата със Словакия. Опровергава легендите, че отглежда лами, но с характерното си чувство за хумор не крие, че те го забавляват. През 1996 г. заедно със съпругата си Моника Шнайдерман основава собственото си издателство „Чарне“, което днес е едно от най-престижните и влиятелни полски издателства. А Сташук продължава да обикаля света със специално усиления си нисан „Патрол“, да ни очарова с впечатленията си от Улан Батор или с есетата си за смъртта, кротко пишейки си на село.

„Изтокът“ (отличен с Литературна награда на град Варшава и номинация за наградата „НИКЕ“ , 2015 г.) е не просто хроника на едно пътешествие през Русия, Китай и Монголия , а и колекция от личните впечатления, (авто)рефлексии и размишления на автора за състоянието на модерния свят и народите, чиято идентичност е претопена от могъщи исторически сили, водещи началото си от Далечния изток. Къде е Изтокът, къде започва и къде свършва той? Може ли да се каже, че днес, когато Полша вече е част от ЕС, а Русия и Китай на практика са капиталистически държави, асимилирани от глобализацията като останалата част от света, Изтокът не съществува? Сташук си задава този въпрос Транссибирския експрес, някъде между Улан Уде и Чита, но той е еднакво валиден и за варшавския район „Грохов“, за Подлахските села или за китайски метропол – за всички, белязани от комунистическия проект за световна трансформация.  

Анджей Сташук е добре познат на българската публика, благодарение на издадените от „Парадокс“ книги „Белият гарван“, „Галицийски истории“, „Девет“, „По пътя към Бабадаг“ и „Таксим“.

***

"Изтокът". Изд. "Парадокс"

Малко след зоната, но отдясно, минахме покрай летище. Сребърните МиГ-ове или Су-та изглеждаха странно на фона на зеления безкрай. Все едно огромно дете си беше играло с тях, а после му омръзнало и си отишло. В тревата ту тук, ту там имаше резервни цистерни за гориво. Хубаво е да пътуваш с влак, защото запомнях само една картина, но пък завинаги. Дългите, обрасли с трева насипи говореха, че част от летището се намира под земята. Но всичко заедно правеше впечатление на партизански лагер. Може би са оставили всичко това, зарязали са го и са започнали наново на друго място. Може би това е станало за пет секунди и зелената кожа на Сибир пак е зараснала. Седях с гръб към посоката на движението. С тревога си помислих за пътуване по цялото транссибирско трасе. Само всемогъщият руски пиар можеше да го представи като нещо привлекателно. Бездънната руска душа и нейната железопътна еманация. Това действаше, защото се носеше мълва, че трябва, че това е невероятно преживяване и почти мистика. След шест часа единственото, което ми се правеше, бе да се прозявам. Все едно пътувах с електричката до Нашелск и този Нашелск все се отдалечаваше и отдалечаваше. Само в тези названия имаше нещо: Харагун, Могзон, Сохондо, Харагун, Могзон, Сохондо, Харагун, Могзон, Сохондо... Така звучеше. От дълбоко, от далеко, от преди времето на Ермак и цивилизаторската мисия на тези след него. Могзон, Сохондо, Харагун – стобори, азбест, пясък, стобори, азбест, пясък, стобори, азбест, пясък, понякога героичната синева на капаците на прозорците. Това беше провал на човешката материя. Опитваха се с това да прикрият, да лакират този безмилостен безкрай, но не бяха успели, защото нямаше с какво. Твърде тънък бе слоят, твърде слаб и прозираше. Кафеникави трохи, разсипани покрай сребърната нишка на релсите. Малко ме побиваха тръпки от страх, защото се опитвах да стигна до смисъла на това битие на края на цивилизацията, всъщност на края на света – защото там, зад стените на тези долепили се до земята къщи, вече нямаше нищо, само тази спазматична зеленина до най-далечните предели, размесена петдесет на петдесет с идеята за руското. Така, както няколко дена по-късно в Алханай, където насред гората пиян тип със златни зъби не оставяше на мира Е. и все питаше: „Скажи, а такой лес у вас есть, ну, скажи! А такие горы! Ну скажи!“. После грабна в прегръдките си един дребен, случайно срещнат бурят и взе да вика: „Смотри, мы тут живем как братья!“. Бурятът опитваше да се освободи, но нямаше никакъв шанс с шишкавия великан, който се нахвърляше на непознатите на горската пътечка, за да им демонстрира гордостта си от тази милозлива природа, от тази истерична вегетация между една ледникова епоха и друга. Разбирах златозъбия, но тръпки ме побиваха.

Във всеки случай след шест часа се прозявах и се взирах в тази Читà дори само заради самото ѝ име. Бях го запомнил от дете, от някакви революционни филми, гледани на черно-белия телевизор. Сега си го спомням. Революционните бяха по-добри от военните. Например Бялото слънце на пустинята. Действието се развиваше някъде в Туркменистан. Помня, че главният герой ходеше въпреки пустинното слънце в черна кожена чекистка куртка. Стреляше с наган, руския колт. Запомнил съм звука на куршу-мите, които рикошираха от цистерните, които стояха на страничния коловоз. За детския ум революцията по никакъв начин не се асоциираше със съвременна Русия, с нейната сковаваща скука. Тачанките, степите, конницата, казаците бяха някакъв по-лош, но все пак уестърн. По същество уестърн менте, но ставаше за употреба, ставаше за гледане при дефицит на оригинали. Точно като с днешните анцузи на найки или адидас. И тази Читà ми се асоциираше с такива равнинни, степни престрелки. И с легендарния реквизит от онова време, тоест маузер 96, с дългата си цев и пълнител кутия пред спусковата скоба. Дървеният кобур можел да се монтира като приклад и да се стреля от това чудо като от карабина. В шест-седемчасовата скука в ума ми изплуваха картини от революцията. Колкото пъти по време на това пътуване ме обземаше сплин, а ме обземаше непрестанно, затварях очи и ми се явяваха картини от революцията.

Непосредствено срещу гарата имаше голяма черква. Сигурно беше построена неотдавна, защото стените бяха безупречно светлосини, кубетата блестяха с новичкото си злато, а всичко това бе опасано с ограда от ковано желязо. Много голяма беше тази черква. От нея лъхаше жар. Жар лъхаше от бетонния площад, от колите, пръснатия боклук, асфалта и минувачите. Читà беше като пещ. Влачехме се, търсейки си хотел. Жените ходеха почти голи. Високи токчета, някаква препаска на бедрата, парче плат по-горе – нещо като по-голям сутиен – и над всичко това вдигнати високо ситно накъдрени руси коси. Вървяха по нагорещения бетон като по крайбрежната улица в Ница. На всички посоки хиляди километри гола степ, а те отмятаха коси, все едно чакаха средиземноморския бриз. Потни, с раниците си изглеждахме като някакви бурлаци. Всички се оглеждаха, като ни подминаваха. Главният площад бе направен специално за паради. Осем танка можеха да минат по него един до друг. Но сега по него крачеха тези полуголи жени. От пиедестала към града гледаше осраният от птиците Ленин. Хората се снимаха пред него. Не приличаха на туристи. Спираха и щракаха това осмо чудо на света, този свой гений. В неговата сянка май беше още по-горещо, отколкото на слънце. Останахме без сили и избрахме хотел „Забайкалие“ на самия площад. Май беше най-скъпият в града. В стаята си намерих найлонов плик за пране, а в брошурата, че с удоволствие перат. Сложих в него каквото имах и го занесох на дежурната на етажа, а не – бух! – да го метна пред вратата като някакъв буржоазен простак. Отидох, за да е по човешки и да си поупражнявам езика. Момичето бе гримирано и лицето му бе неподвижно като на рускиня от обслужващия персонал. Но като започнах да обяснявам, че искам тези гащи и другите неща да идат в пералнята на хотела, дежурната на етажа се натъжи, а после ѝ стана неудобно и взе да ми обяснява, че то е написано, но не е истина. Нищо не перат. Върнах се, притеснен и объркан. След пет минути някой почука: момичето с красива усмивка, сякаш се извиняваше, ми донесе леген и прах за пране.