Дорте Норс, Карта на Канада

Издател Лист

Превод Росица Цветанова

Корица Радослава Боор Даскалова

Писателка в отдалечена планинска хижа се сближава с майката на своя бивш любим; две приятелки обикалят по домовете, за да събират измамни дарения за борба с рака; жена, която копнее да плува в диви водоеми, не стига по-далеч от местния басейн.

Разказите в сборника на датската писателка Дорте Норс са хирургически точни прорези дълбоко в сърцевината на самотните ѝ персонажи. Дорте Норс следва техните лъкатушни пътища сред спомени и желания, докато търсят убежище в себе си и в хората около себе си. Изчистеният ѝ и оригинален стил открива на читателя суровата красота на Севера и го очарова с усета си за детайл, с неочаквани асоциации и сюжетни обрати.

„Четиринайсетте разказа в сборника са хипнотизиращи, пристрастяващи“, пише Associated Press.

„Проникновени, находчиви и неизменно пленителни (...), историите на Норс са миниатюрни чудеса. Подгответе се да видите света в ободряваща нова светлина“, отбелязва The Herald Scotland.

Дорте Норс (р. 1970) е едно от най-изтъкнатите имена на съвременната датска литература, авторка на романи и кратки разкази. Завършва литература и история на изкуството в Университета в Орхус. Нейни разкази са публикувани в множество престижни световни издания, като The New Yorker, Harper's Magazine, Boston Review и др. Написала е пет романа, последният от които (Mirror, Shoulder, Signal) е сред финалистите на Международната награда „Букър“ (2017).

***

"Карта на Канада". Изд. "Лист"

Слънчевите кучета

Оттогава мина много време, но някога бях отседнала в една къщичка в Норвегия. Не друг, а Улав ми беше споменал за мястото още в началото на нашата връзка. Беше ми казал, че в миналото служела за лятна вила на норвежкия писател Кнют Терие Осбакен. Понастоящем се използвала от автори, които търсели усамотение и покой – малък път се изкачвал до нея от родното селце на Улав. В детството и младежките си години понякога се отбивал там, за да шпионира писателите. Стрували му се толкова тайнствени – така ми каза и зарови лице в мен.

През пролетта, когато във връзката ми с Улав започнаха да проличават усложнения, той ме покани в Кралската градина. Не приех лесно раздялата, умолявах го, но не ме искаше. С наближаването на юни вече бях станала кожа и кости и една приятелка ми предложи да замина. Тогава си спомних за къщичката на Кнют Терие Осбакен. Онази в Норвегия, на един планински склон, навътре в гората.

Кандидатствах, одобриха ме, заминах в началото на септември. Една жена от местната бакалия ме откара дотам от селцето. Докато пълзяхме нагоре по склона в малкия ù голф, тя ми разказа за местността. Пътем минахме покрай общинския културен център. Жената ми обясни, че било обичайно настанените в къщичката да правят четения там. Загледах се в малката река в долината, после тя ме остави горе с ключа от бараката за дърва.

Вечер вадех един стол пред къщата и се опитвах да поседя на него, докато не се разтреперех от студ. Сутрин се зачитах в записките, които си бях донесла, нищо не пишех. Денем се разхождах, за предпочитане по пътечката надолу към селото. Четях табелките с имена по вратите, които подминавах, и не щеш ли, един ден се спрях пред таблото с анонси на общинския културен център. Заглавието гласеше „НАРОДНИ НОСИИ“, а отдолу бе написано името на майката на Улав. Тя се казваше Халдис и учеше местните как да шият собствените си норвежки народни носии.

Дните траеха цяла вечност, нощем идваше студът. Обикалях из къщата на Осбакен и лющех боята по вратичките на шкафовете. Гората се напълни с гъби и беше невъзможно да избегна четенето в общинския културен център. Председателката на Библиотекарския съюз се отби на няколко пъти, настояваше. Една октомврийска вечер застанах пред ръчно тъканото стенно пано, четох на глас и разказвах. В кафе-паузата при мен дойде жена с къса тъмна коса и инуитски черти на лицето. Каза ми: „Мисля, че си срещала моя син. Той живее в Копенхаген“. Сигурно съм я изгледала втренчено. „Имам една статия, която е написал за теб“ – добави тя. „Кой е синът ти?“ – попитах я, а отговорът бе пределно ясен.

Ето как най-случайно се сприятелих с майката на Улав, Халдис. Уговорихме се да излезем на разходка заедно. Впоследствие яздехме нейните коне, порода „Норвежки фиорд“. Тя говореше за пейзажа, за следите, оставени от животните, и каква щеше да бъде зимата, към която се бяхме запътили. За Улав не обелвахме и дума. Аз не го споменавах, а тя не споделяше за личния си живот. Останах с впечатлението, че е силна, но на равни интервали от време се разтревожваше да не би да взема да пиша за нея.

Един ден в началото на ноември заведохме конете в гората. Когато стигнахме до една просека, споделих, че гледката е подходяща за начална сцена. Тя отвърна: „Да, точно от това се боя толкова“.

Сведе очи към ръцете си, които стискаха юздите, а аз се замислих за Улав, за лицето му и за нейното, и може би тъкмо онзи ден тя ме покани на кафе в дома си. Поне си спомням, че пуснахме конете на заградената ливада и се настанихме в кухнята. На таблото за съобщения имаше снимки на Улав и жена му и съм сигурна, че прегърнах Халдис на тръгване. Във всеки случай си спомням, че нещо ме мъчеше на раздяла.

Въпреки известната неловкост в отношенията ни продължихме да се виждаме. Един ден, докато седяхме в кухнята след разходка с конете, при нас влезе бащата на Улав. Седна на масата с неохота, защото предполагаше, че не ни е приятно да ни притеснява. Халдис извади кафена чашка и за него и беше пределно ясно, че ни притеснява. Спомням си как неведнъж спомена, че не му се нравели високообразованите хора. Той беше дърводелец, бащата на Улав. Каза, че ръчният труд бил важен, и посочи към масата за хранене. Похвалих я, а после трябваше да видя и работилницата му.

Отидохме и тримата и онова, което си спомням най-ясно от помещението, е снимката на гола жена, закачена с габърче на стената. Висеше над вратата на стаята, където Халдис работеше по своите носии. Така бе принудена да минава под голата жена на всяко влизане в шивашката си работилничка. Човек няма как да знае за интимните отношения на другите, но дълбоко в себе си реших, че Халдис навярно не искаше да пиша тъкмо за брака ù. На мен ми изглеждаше сложен, но предполагам, че на нея ù е действал оздравително. Всеки ден минаваше под голата жена. Тя висеше над вратата леко разкрачена и бе прекарала там толкова дълго време, че Халдис вече не я и забелязваше. Сигурно си е мислела за сина си в Копенхаген. Жена му беше красива и работлива. Той самият интервюираше известни писатели. Сега една от тях бе отседнала в къщичката на Осбакен.

В нея нямаше телефон, ето защо не беше изненада, че в крайна сметка получих писмо. Все още го пазя. Беше бесен, Улав. „Не бих повярвал, че си способна на такова нещо“ – пишеше той.

В това отношение не приличаше на майка си и си спомням втория път, когато яздихме заедно с нея. Беше ясна есенна утрин, а тя умееше да седи майсторски на седлото. Пътем подминахме едно езеро. Норвежките езера ми се струват бездънни, а пейзажът – мъгляв. Подобна мъглявост трябва да е белязала и местните, мислех си. После навлязохме между дърветата, миришеше на гъби и на гнило. Стигнахме до просеката, където отново казах: „Тази сцена би била подходяща за някой разказ“ – и посочих следите на животните, които кръстосваха терена. „Точно от това се боя“ – отвърна тя. „От какво се боиш?“ – попитах я тогава и тя, както винаги, отговори, че се бояла да не би да пиша за нея.

Продължихме напред, разговаряхме колко красива е гората в своя упадък. Казах ù, че прилича на инуит и че Улав трябва да е наследил чертите си от нея. Тя се засмя, във въздуха имаше грабливи птици, мъх по огромните стволове на смърчовете. „Виж там: мъха“ – каза тя, а аз попивах всичко с очите си.

После един ден, докато пиехме кафе в кухнята, а мъжът ù влезе, жаден за внимание, тя всъщност започна да разказва една история. Погледна към бащата на Улав, попита го: „Дали да я разкажа?“. А той отвърна: „Да, просто я разкажи“.

Първоначално реших, че иска разрешение, защото историята е негова или защото той определя кои истории може да се разказват във връзката им. Така или иначе тя започна, като на равни интервали от време затуляше устата си с ръка. „Не, не знам дали се осмелявам“ – рече и сведе очи от мъжа си към чашата. „Наистина не е наложително“ – отбелязах тогава.

Историята, която бе наченала, разказваше за братовчедка ù: била омъжена за някакъв лош човек. После той починал и едва след това братовчедка ù узнала колко лош човек е бил. Станало ясно от наследството и разни писма сред вещите му. „Но не бива да пишеш за тази история – каза ми тя, – точно от това се боя.“ Уверих я, че няма нужда да се притеснява. „Мъжът на братовчедка ти не е нищо особено.“

Тя ме попита дали познавам и други като него. Отвърнах, че от време на време се натъквам на разни. Тя искаше да знае дали пиша за тях. „Понякога“ – отговорих.

Останах с впечатлението, че четеше книгите ми, в периода, когато си общувахме. Спомена конкретно една от тях по време на разходка с конете. Беше дошла зимата, бяхме в гората, а снегът и скрежът проскърцваха наоколо ни. Тя беше прочела книгата, но не знаеше какво точно да каже за нея. Намираше за особено трудно поносима неспособността на главната героиня за действие.

Изкатерихме се върху една стара каменна ограда. Слънцето грееше, очите боляха от цялата тази белота, а наскоро бях видяла стара снимка от златния град Йелоунайф близо до Полярния кръг. Изобразяваше инуит, но също и слънцето, при това то не беше само. Имаше си спътници. Това е оптичен феномен. Слънчевата светлина се пречупва от ледените кристали и от двете страни на слънцето възникват две светещи точки. Под снимката пишеше, че слънцето идвало в компанията на съперници, които на езика на прерията се наричали Слънчевите кучета. Застанала така, с качулката над ушите, Халдис спокойно можеше да мине за подобен инуит. С профил, излъчващ сила, но с отслабен имунитет.

„За какво точно се боиш да не пиша?“ – попитах я тогава. „Не знам“ – отвърна тя.

Стоеше си там, а слънцето грееше през нея, така си го спомням. Как слънцето заличаваше физическата ù форма. Тя хвърляше отчетлива сянка върху ширналата се бяла повърхност, а аз стоях насреща ù, не бях сама.“

„Халдис?“

Тя нахлузи ръкавиците си, кимна.