Рута Сепетис: На Запад ние не знаем нищо за това, което се е случило в България, Румъния, Чехословакия и Унгария

Наричана „пазител на загубените истории“ и истински феномен в литературата, американската писателка от литовски произход Рута Сепетис („Сол при солта“, „Фонтани на мълчанието“, „Пепел в снега“, „Трябва да те предам“) отдавна е спечелила сърцата на милиони читатели по света благодарение на своя фин преразказ на някои от най-тъмните моменти от човешката история. Този декември първата американска писателка, произнасяла речи пред НАТО и Европейския парламент, се срещна със своите читатели в София по покана на издателство „Сиела“ и Софийския международен литературен фестивал.

- Тук сте, за да участвате в Софийския международен литературен фестивал, но  знаете ли къде попаднахте? Какво знаете за България, г-жо Сепетис?

Много се вълнувам от това, че съм тук. Е, нека да видим какво зная за България...

Знам, че тук живеят около шест милиона души, през 1989 г. сте се освободили от комунизма, имате парламентарна демокрация и сте парламентарна република. Това, което научих е, че в България е съществувало съпротивително движение от 1944 г. до 1953 г., ако не се лъжа и съдбата на българите е доста сходна с тази на румънците.

Докато правех проучванията си за Румъния, за последната ми книга, румънците ми казваха, че това, което им се е случило, българите ще го разберат най-добре. От вас разбрах, че тук реакцията за събитията в Румъния е била едновременно шок и чувство за освобождение.

Румънците ми обясниха, че когато започнала революцията те са се борили, но когато е извършена екзекуцията на съпрузите Чаушеску са си казали: „Чакай малко, какво стана? Какво предстои оттук нататък?“ По някакъв начин те са имали чувството, че революцията им е открадната, защото реално едните комунисти са заместили другите...

- Какво е да пишеш исторически романи? Как се насочихте към този жанр?

Моята цел, пишейки такъв тип проза, е да ангажирам читателите с определен период от историята. До такава степен, че те да се заинтересуват от истинските събития и да прочетат повече за тях - чрез една измислена история да стигнат до фактите, защото историческите романи стъпват на раменете на документалната литература.

- Говорила сте пред Европейския парламент и пред НАТО. Мислите ли, че тези форуми чуха вашите думи? Научиха ли нещо от вас?

Много интересен въпрос, защото когато бях поканена си помислих: „Защо ме канят всъщност?“ Поканиха ме литовците и латвийците, които бяха в Европарламента, след излизането на първата ми книга „Пепел в снега“, но осъзнах, че те всъщност познават събитията, описани в книгата. Разбрах, че не става дума за мен или за книгата, а поканата е начин да започне разговор, дискусия за проблеми, които са непознати на повечето депутати. Беше много изненадващо, но те просто не знаеха нищо за съдбата на литовците.

Този момент беше много въздействащ – това са хората, които прокарват пътя към бъдещето, те работят заедно, но едните не познават историята на другите. Как се разбират? Спомням си, че един човек каза: „А, сега разбирам защо литовците и латвийците настояват толкова за енергийна независимост! Защото не искате да купувате енергия от страна, която ви е била окупатор!“

Бях шокирана, че тези разговори не са били водени до този момент.

- Работила сте дълго време в музикалния бизнес. Кой е най-яркият ви спомен от това време?

Спомням си тази трескава обстановка на непрекъснато творчество и моята работа със Стив Вай. Мисля, че направихме много добри неща заедно.

- Учи ли се човечеството от историята?

Би могло да се научи от личните истории, които трябват да бъдат разказани.

Защото в Съединените щати и изобщо на Запад промените в Източна Европа се асоциират основно с падането на Берлинската стена. Защото ние не знаем нищо за това, което се е случило в България, Румъния, Чехословакия и Унгария... Мен лично ме интересува какво определя как историята се съхранява и предава. Този въпрос ме държи будна до късно през нощта...

Откъс от последния роман на Рута Сепетис „Трябва да те предам“

Той знаеше какво съм направил. Какво съм направил? В интерес на истината повечето румънци нарушаваха правилата по един или друг начин. Имаше толкова много правила за нарушаване. И толкова много хора, които те издаваха, че си ги нарушил.

Един поет написа текст за песен, в който критикува живота в Румъния. Въдвориха го в психиатрична клиника.

У един студент намериха нерегистрирана пишеща машина. Пратиха го в затвора.

Оплакванията на глас водеха до арести заради „политическа агитация“. Но аз не се оплаквах на глас. Вършех повечето неща мълчаливо. Тайно. Какво е открил агентът?

Антената, която направих за радиото вкъщи? Или е чул за вицовете, които измислях? А може би знаеше за пътеводителя?

Купувах материали на английски език от един квартален спекулант, чийто прякор беше Старфиш. Незаконното четене на текстове на английски обогатяваше речника ми. Последната ми покупка представляваше няколко листа, откъснати от един отпечатан в Англия пътеводител. Често конфискуваха издадените в чужбина пътеводители. Когато прочетох написаното на листовете, разбрах каква е причината за това:

Потресаващи условия в Румъния.

Николае Чаушеску. Безмилостен вожд. Мегаломан.

Следят всички.

Страната в Източния блок, чието население страда най-много.

А също и…

Румънците са интелигентни, красиви и сърдечни, но им е забранено да общуват с чужденци. Представете си лудница, управлявана от луди, в която те наказват, защото си нормален. По-добре избягвайте Румъния. Може да посетите Унгария и България, където условията са по-добри.

Твърдението за следенето отговаряше на истината. Всеки представляваше потенциален обект на следене. Майка Елена дори издаде заповед балконите ни бъдат напълно открити. Комунистическата партия имаше право да вижда всичко по всяко време. Тя притежаваше всичко. А семейство Чаушеску притежаваше партията.

– Заповедта не засяга тях, защото не живеят в бетонен блок – отбелязах веднъж иронично.

– Шшт – рече майка ми. – Никога повече не казвай тези думи на глас.

Повече никога не ги казах на глас, но ги записах в тетрадката си.

В тетрадката си. Почакайте. Заради тетрадката ми ли беше всичко това?

Агентът ми направи знак да седна. Седнах.

– Знаеш ли защо си тук? – попита ме той.

– Не, другарю лейтенант.

– Другарю майор.

Преглътнах.

– Не, другарю майор, не знам защо съм тук.

– Ще ти обясня. Имаш забележителна колекция от пощенски марки. Продал си една стара румънска марка на чужденец и си получил от него валута. Обвинен си в незаконна търговия и ще бъдеш изправен пред съда.

По тила ми полазиха студени тръпки. Умът ми започна да препуска.

Старата пощенска марка.

Банкнотата от един американски долар. Случи се преди два месеца. Откога знаеше агентът за това?

– Не съм му продал марката – отвърнах. – Дадох му я! Не знаех… – Замълчах. В Румъния беше незаконно да се произнася думата „долар“. – Намерих… банкнотата след няколко дни, когато отворих албума. Вероятно той я е пъхнал, без да забележа.

– Как се свърза с американския младеж? Общуването с чужденци е незаконно. Веднага е трябвало да съобщиш за контактите си с него. Това ти е известно.

– Да, другарю майор. Майка ми чисти апартаментите на двама американски дипломати. Официално.

Имаше обаче неща, които не бяха официални. Или аз си мислех така. Бях се запознал със сина на американския дипломат, докато чаках майка си да почисти апартамента, в който живееше семейството му. Двамата се сприятелихме. Разменяхме си марки. Разговаряхме. Видях тетрадката му и реших и аз да започна да си водя бележки.

– Майка ти почиства апартаментите на двама американски дипломати. Как си е намерила тази работа?

– Мисля, че чрез една своя приятелка. – Честно казано, не си спомнях. – Запознах се с американеца, докато я чаках. Често я придружавам, когато се прибира вкъщи. Майка ми не вижда добре в тъмното. Страхува се.

– Твърдиш, че се занимаваш заедно с един американски младеж с незаконна дейност, свързана с валута, защото майка ти се бои от тъмното? Недостатъкът на майка ти няма нищо общо с твоето престъпление. Но цялото ти семейство ще бъде наказано.

Моето престъпление? Цялото ми семейство?

Но аз не бях взел долара от сина на американския дипломат. Той просто… се появи в класьора ми.

Как е разбрал агентът за него?

Постоянните предупреждения на майка ми и сестра ми зазвучаха в ушите ми.

Не казвай нищо… на никого.

Не забравяй, че никога не знаеш кой те слуша.

Не насочвай, моля те, вниманието на хората към семейството ни.

Взирах се в агента. Дланите ми бяха потни, а в гърлото ми сякаш пърхаше молец. Секуритате разполагаше с по-голяма власт от армията.

Агентът можеше да ни унищожи. Той можеше да постави семейството ми под засилено наблюдение. Можеше да ме лиши от възможността да следвам в университета. Можеше да направи така, че родителите ми да бъдат уволнени от работа. Или нещо още по-лошо.

Мъжът се наведе напред и постави грамадните си, месести лапи на бюрото.

– Мисля, че разбираш колко сериозно е положението ти. Разбрах, че си наблюдателен и талантлив. Днес съм великодушен. Агентът щеше да ми отправи предупреждение и да ме освободи. Издишах, изпълнен с признателност.

– Mulţumesc  . Аз…

– Благодариш ми? Още не си чул предложението ми. То е просто. Както вече казах, ще бъда великодушен. Ще продължаваш да придружаваш майка си, когато се прибира вкъщи. Ще продължаваш да общуваш със сина на американския дипломат и ще ми предоставяш информация за дома и семейството му.

Това не беше предложение, а заповед, която излизаше извън рамките на приличието. Щях да бъда доносник, turnător , и щях да доноснича за личния живот на тези хора.

Нямаше да мога да кажа за това на семейството си. Щях да ги лъжа постоянно. Трябваше да откажа. Но ако откажех, семейството ми щеше да пострада. Сигурен бях, че ще стане така. А после агентът използва последния си

– Между другото, как е твоят bunu?

Şahmat. Мат. Почувствах слабост от самото споменаване на думата.

Той знаеше за дядо ми. За мен bunu беше светъл лъч. Той беше мъдър и прозорлив. Знаеше, че проявявам интерес към литературата и най-вече към поезията. Насърчаваше ме. Мълчаливо.

– Те крадат силата ни, като ни карат да смятаме, че сме слаби – каза ми веднъж той. – Но думите притежават сила, Кристиян. Възползвай се от тази сила на ума си.

Колекцията от пощенски марки беше съкровището на bunu. Тя беше нашият таен проект от години.

Имахме и други тайни. Като левкемията на bunu. Болестта го връхлетя внезапно.

– Не казвайте на никого – помоли ни майка ни, която постоянно беше нервна.

Не беше нужно да казваме на някого. Всички виждаха как този енергичен и здрав мъж изведнъж посивя и се съсухри. Когато един ден bunu вдигна тигана, китката му се счупи.

Другарят Грамадни лапи си прочисти гърлото.

– Предложението ми е великодушно. Ще работим заедно. Ти ще ми предоставяш информация, а аз ще ти давам лекарство за твоя bunu и той няма да страда.

Така започна всичко. Кристиян Флореску. Кодово име „ОСКАР“. Седемнайсетгодишен шпионин.

Информатор.