„Ако сте футболен романтик, ще искате Меси да стане световен шампион, защото той е най-забележителният футболист за последното десетилетие. На 35 години все още демонстрира изключителните си качества.”

Това са думи на германския селекционер Ханзи Флик преди финала на катарския Мондиал. “Маншафтът” може и да се провали, но това не означава, че футболът не им е ясен на германците. И животът.

Доста романтици явно са останали на планетата, не само в Аржентина и сред феновете на “Барселона”. В моя квартал имаше заря след победната дузпа.

Лео Меси най-сетне спечели Световното и сякаш вече наистина няма съмнение в неговото непреходно величие, още повече по начина, по който го направи. Беше лидер на аржентинците, бори се като лъв, вкара паметни голове и даде не по-малко паметни пасове. В някои мачове игра като в най-добрите си дни, когато дирижираше не само Барса, а и целият клубен футбол.

И какво сега? Меси ли е най-великият в историята - “романтично” така? Нареди ли се до Диего Марадона, изпревари ли го?

Нека почнем от там, че и без световната титла Лео би бил голям, много голям, сред най-големите поне на нашето време. Визитката му говори сама. И много по-важни неща от нея - милионите деца, които почват да ритат топка заради него, този ореол, магията, караща толкова много хора да слагат екипа с 10 и неговото име на гърба. Което води и до индустрия около него. А помните ли афганистанското момче Муртаза, дето вместо фланелка, обличаше раирана найлонова торбичка с №10? И това, ако не е романтика…

Йохан Кройф, леки му небеса, не стана световен първенец, но никой не може да се усъмни в неговата непреходна класа и принос за… футболната романтика.

И все пак, световната купа - и отново, начинът, по който бе взета, вкарват Лео в друга лига. За богоизбрани. И тук някъде идват истинското вълшебство и примера, защото пътят е важен, а не толкова крайната цел, както гласи една цяла философия.

Представянето с Аржентина дълги години бе слабото място на гения. Нещо, за което противниците го “кълвяха”, а феновете му не обичаха да говорят много.

Световните първенства си остават най-бляскавата арена на футбола, а до Катар той не можеше да се похвали с нещо изключително. В Южна Африка през 2010 г. беше млад и се срина под тежестта на очакванията. През 2014 г. Аржентина стигна до финала, загуби с продължения, а Меси стана Футболист №1. Ала последното се случи по-скоро заради това, че Германия беше преди всичко голям отбор, а не толкова сбор от индивидуалности, колкото и да преливаше от талант. Въпросната награда май му спечели повече врагове, отколкото привърженици. Нито един мач от бразилския Мондиал не остана запомнен като “мача на Меси”.

Лео беше като изгубен в Русия, “албиселесте” отпадна още на осминафинал. Във всичките тези години една от двете големи латиноамерикански сили не успяваше да спечели Копа Америка (Европейското на Южна Америка, както казваше един футболен стратег). Изписаха се куп анализи и цели теории защо Меси грееше ярко в “Барселона”, а в Аржентина мъждукаше. Все отборът трябваше да се нагажда към него и това все не ставаше.

Не щеш ли, един млад треньор и съименник на “десетката” - Лионел Скалони, започнал със статута “временен” след фиаското по руските терени, намери път към сърцето и главата на идола. Началото бе трудно и Аржентина сякаш продължи да затъва, но във футболната федерация на страната сега вероятно доволно си намигат задето няколко пъти застанаха зад Скалони и не го уволниха.

През миналата година Аржентина най-после спечели Копа Америка и то срещу Бразилия на финала. В Бразилия. Още тогава пролича, че от плещите на Лео Меси падна голяма тежест. Преди Катар 2022 се заговори как плеймейкърът е готов да извърви пътя на Мондиал докрай, защото е щастлив и освободен психически.

Срещу Саудитска Арабия обаче Меси отново изглеждаше изгубен, лутащ се. И се случи нещо, което сме гледали многократно - аржентинската преса го разпъна. Дойде мачът с Мексико, в който Меси показа, че може да се бори. Не му тръгна играта, грешеше пасовете, дрибълът не се получаваше… Докато вкара поредния си брилянтен гол и след това във всеки мач беше най-добрият на това Световно.

Освен с гениалност, трябваше да си проправя път с характер, “с нож между зъбите” и като много по-отборен играч. Не мина без типично аржентински изяви - обиди и провокации към съперници (Нидерландия), журналисти… “Харесва ми този нов и лош Меси, коментира бившият му съотборник Пабло Сабалета. - Напомня ми на Диего Марадона.”

Е, ако късането с имиджа на добро момче е помогнал за постигането на голямата мечта, можем да му простим. Не бяха приятни за гледане разменените реплики с Луис ван Гаал и някои нецензурни думи, но никой не е само ангел (освен, разбира се, Анхел ди Мария за едни 60-ина минути на финала). Най-малкото съотборниците на Лео видяха, че той е готов да се бори заедно с тях - докрай и типично по аржентински. Което със сигурност е оказало влияние.

Та на въпроса от началото - къде застава Меси в историята, той ли е най-великият? Такова генерализиране не е обективно и справедливо, защото няма как да се сравняват различни епохи във футбола. Нека приемем друг подход - Пеле е най-великият на 60-те години, Йохан Кройф на 70-те, Диего Марадона на 80-те, Зинедин Зидан на 90-те, бразилският Роналдо на следващото десетилетие (със застъпвания и на двамата) и след това е Лео Меси. Вече 15-ина години.

Което ни отвежда към един вече решен спор - Лионел Меси или Кристиано Роналдо. Окончателно решен, защото и преди Катар 2022 бе ясно кой е по-полезният за отборите, в които играе. По-креативният, по-комплексният. Не е въпросът само кой колко е играл и колко гола е вкарал. Докато аржентинецът водеше гладиаторски битки за мечтата си, португалецът се изявяваше като себична примадона с безброй прищевки. То не бяха скалъпени пиарски интервюта пред британския аналог на българска водеща на “лайфстайлно” предаване, редене на трансфер, напускане на отбор, пререкания с треньори, капризи, откази, демонстрации…

Но накрая си видя кой-кой е в залеза на две фантастични кариери. А този път футболът победи бизнеса, а доказателство за това е епохалният финал, в който на 35 години Лео Меси бе главен герой. В един момент бележеше или подаваше майсторски, а в друг чистеше топката в корнер с… глава.

Честито на Лео Меси и Аржентина - едната от двете най-футболни държави в света. В нея любимата игра е начин на живот, с всичко което има в него - любов, омраза, фанатизъм, война, необуздани страсти, възходи, падения и… романтика.