Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив*, PR-директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника й на български.

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва в своя „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка Анна Гин.

(Бел. ред. - това свое писмо Анна пише на руски, затова е запазено руското изписване на Харков)

26 февруари

До моя братовчед Алексей. В Новосибирск.

Привет, Льоша! Това съм аз, твоята малка забавна братовчедка от Харкив. Спомняш ли си как вие с майка ти ни идвахте на гости и как ние с теб се разхождахме в парка „Алексей Горки“? Възрастните не ни позволиха да хапнем по още един захарен памук и ние с теб се криехме в люляковите храсти край Виенското колело, похапвайки от тайно купената пръчка захарен памук – една за двамата ни.

Аз помня. И лепкавите ни ръце от този памук, и главозамайващия аромат на цъфтящия люляк.

Днес в Харкив мирише на изгоряло. А парка „Горки“ е абсолютно празен, сега децата живеят в бомбоубежищата.

Льоша, ние с теб не сме говорили от 2014-та. Откакто аз станах „хунта“. Откакто ти си повярвал в „разпънатото“ в Славянск момче като в аксиома. Опитвах се да ти обясня, че това е просто невъзможно.

Че ако подобно нещо би се случило в която и да е европейска страна (на пълен с хората площад да разпънат едно дете! Само помисли!), би имало снимки и видео, от цял свят биха пристигнали телевизионни екипи и всички омбудсмани по света биха направили своите изявления.

Но кореспондентката на руския ТВ-канал просто е взела интервю от „свидетелката“ на „разпъването“, поклатила е глава и тръгнала да снима поредния сюжет – голяма работа, в Украйна „са разпънали“ още едно тригодишно дете.

Льоша, чуваш ли какво ти казвам? Човекът с поне мъничко критично мислене не може да „преглътне“ нещо подобно, разбираш ли? Той няма дори да гледа канала с подобно гнусно лайно! А ти гледаш. Вие гледате. Вече осем години.

Знаеш ли, през тези години моята дъщеря, твоята племенница,  завърши рускоезичната гимназия в Харкив и украинскоезичния университет в Лвив. Половината от лекциите в университета й бяха на английския език. Понякога влизам в нейната стая, свалям й слушалките и питам: „На какъв език е филма, който гледаш?“ А тя объркано мига насреща. Забавно е.

Руският, украински, английски – на тях им е все едно. Езиците за тях, 20-годишните украинци, са удобен начин за комуникация, а не предмет на политическите спекули. Нали е готино?

Само преди два дни щерка ми се готвеше да заминава за Кийв, за някакви много търсени и рекламирани пиар-курсове. А сега седи в мазето. Всеки половин час си пращаме една на друга съобщения: „Как си?“ и непременното: „Обичам те“. Ти също обичаш дъщеря си, Льоша, нали?

Не слизам в това мазе, защото ние имаме голямо куче, доберман. Той е добричък, но с него в мазето не бива – там им деца, малки кученца и котки. Не искам да ги плаша, там и без моя доберман има прекалено много страх.

В понеделник си купих си купчина книги по сценаристика – цели 14 броя, оцени! Цяло съкровище. Сега те лежат на бюрото ми. Засега не мога да чета – само ги мириша. Ти обичаш ли миризмата на книгите, Льоша? Аз я обожавам!

Знаеш, че аз отдавна мечтая да напиша сценарий, и ето, най-после се престраших. Измислих историята за юношески сериал, сюжетът е за фейковия виртуален живот в социалните мрежи. Днес трябваше да има „питчинг“ (така в киноиндустрията се нарича презентация на новия филм).

Но вместо това сега лепя със скоч стъклата на прозорците – на кръст. Постоянно излъчват съобщения за бомбардировки. Трябва да ти призная, Льоша, много ме е страх. Много. Навън се чуват взривовете. Много от моите приятели са преминали в състояние на студена ненавист и справедлива жажда за отмъщение. А аз се вкамених от страх и ме е срам.

Та нали ти ме познаваш, аз и хлебарка не мога да убия, нали тя „също е живо същество“. Вие с Ленка винаги ми се подигравахте за това.

Льоша, вчера аз, глупачката, тръгнах с кучето на разходка в гората – може би да глътна малко чист въздух, не знам.

Боровата гора е моето „място на сила“. Започна обстрелът, паднах в снега, опитвайки се да прикрия с тялото си кучето, а то все се измъкваше – мислеше, че играем.

Дано мама никога не научи за тази случка. Тези три минути в снега мислех за дъщеря си, за родителите и за това, че няма да успея да ти напиша това писмо.

Оцеляхме. И искам да ти кажа, Льоша: сигурна съм, че много скоро ти, вие, всичките ще прогледнете.

Вашият обезумял президент ще го очистят неговите „близки“, това е очевадно. Първо, защото дворцовите преврати са в кръвта ви като единствен сигурен начин за смяна на историческия процес. И второ, защото някой от вашите олигарси, загубил имането си от санкциите, просто ще премине от страха да се озове в затвора на НКВД към желанието да отмъсти за своите пари.

И тогава на вашите ТВ-екрани ще дойдат адекватни хора. Не знам, кои, може би Андрей Макаревич или Лия Ахеджакова (Б. пр. - актриса, подкрепяла Украйна още от 2014 година и до ден-днешен). И най-после, телевизорът ще каже истината“.

Тогава, струва ми се, ти ще се разплачеш, Льоша. От ужас от това какво сте направили. Но ще е късно. Руският флаг вече е позорната дамга, светът вече ненавижда всичките ви.

Е, трябва да бързам. Пак има съобщения за идващи бомбардировки. Взривовете са съвсем близко до нашия блок. Поне да стигна до асансьора, пишат, че там е по-безопасно. Само че доберманът се противи, не иска да върви.

Льоша, ако ракетата улучи моят прозорец, искам да знаеш това – ти ме уби. Ти уби своята малка братовчедка от Харкив, с която се криеше в люляковите храсти и хапваше захарен памук. От една пръчка за двамата ни.

Превод Валентина Ярмилко