Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив*, PR-директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка Анна Гин.

28 февруари

Взрив до моя блок. Място на действие: Харкив, кв. „Салтиковка“, спален район (Бел. пр. - така се наричат многоетажни еднотипни жилищни блокове, където хората се връщат вечерта – „само за спане“). Звукът беше ужасяващ, първата реакция – шок. Кучето вие, папагалът крещи, стъклата вибрират.

След една минута всички са успокоиха, а аз рискувах да надникна през прозореца – нещо стърчи не от стената на блока, а от асфалтовата пътека. Олеква ми. Малко по-късно един приятел ми обясни, че това не е ракета, а само „опашатата“ ѝ част. Опашка, или „степен“ на военен език.

Не знам дали е вярно.

Журналисти ме помолиха да направя видео, излязох на улицата. А край тази опашка се вихри купон – селфита, събрани хора – не можеш да си пробиеш път. Няма що, бързо свикнахме с войната.

Оказа се, че има не една, а  три опашки, всички стърчат от асфалта – две на тротоара, а една – на пътното платно. И трите – под прозорците на блоковете.

Днес е петият ден на ужас в моята страна. Взривовете, изстрели, пожари, разрушения. Смърт. Невероятна гордост и абсолютна вяра в победата ни.

И главният извод от този ден, за сведение на окупаторите: яростната ненавист притъпява животинския страх още след първата ракета под твоите прозорци. Дори и да не е цялата, а само опашката ѝ.

И ако ние, цивилните, обикновените жители, повече не се страхуваме, то представяте ли си, какъв дух за победа обзема нашите момчета на предната линия?

Руският военен кораб, иди нахуй! 

5 март

Никога, никому, дори на най-проклетия си враг няма да пожелая да избира между детето и родителите си.

Това е персоналният ми ад, моето чистилище, което сега винаги ще е с мен. На земята и на небето, през войната и в мирно време.

В бъдещия филм за тази война непременно трябва да има епизод от обикновения апартамент в спалния квартал на Харкив, където майка и дъщеря под гърма на взривовете вият, заглушавайки сирените на въздушната тревога. Едната на коленете, с приглушен вик: „Прости ме!“, другата, прегърбена, със тихия стон: „Оцелей“.

Аз издържах девет дни. Различно, на приливи, както всички сега. Преминавайки през страх, гняв, вяра в победата, дива умора, отчаяние и отново отначало…

Пречупиха ме изтребителите. Това ужасяващо свистене в нощното небе – машината за разхвърляне на смърт напосоки. Попаденията в съседните блокове и входове, пожарите, разрушените къщи, съдби, животи, мятащите се из улиците кучета и котки, плачът на децата от мазетата и откъснатият човешки крак, тупнал в двора.

Възхищавам се от безстрашните. Аз се предадох. Повече не можех да гледам изплашената си, отслабнала с 10 килограма дъщеря, която се свива в ъгъла при всеки по-силен звук.

Непоносимо е.

И странно, само на някакви си 200 км от Харкив е тишина. Да, тук също е война, но друга. Днес една жена каза, че хората тук не ходят на работа – страхуват се.

Не се сдържах – съжалявам – и казах: „Господи, че от какво се страхуват тук?“ Тя не ме разбра, само повдигна раменете и си отиде.

Успях да спася детето си, кучето и птицата. А душата си вече никога няма да спася. Тази черна дупка няма да се затвори, дори ако всичко свърши утре и свърши добре.

Оставих родителите си. В Харкив-Сталинград. Прикован към легло баща и майка. И двамата са на по 80 години. Оставих своя град.

Вярно,  осигурих им за половин година напред храна и лекарства, да, обаждам се по телефона, да, опитвам се да не ридая. Не се получава.

Щерка ми вече се усмихва и диша дълбоко.

А аз…

Аз престанах да отговарям в месинджъра, вие ме питате: „Как си? Жива ли си?“ А аз не мога да събера сили да отговоря. Струва ми се, че съм умряла.

Facebook:

– Не плачи, дъще, ние с татко ти сме наред, играем с него карти, току-що го бих, не плачи, днес сякаш в нашия микрорайон по-малко бомбардират и пада сняг – представяш ли си!

Обичам те, мамо!

Превод Валентина Ярмилко