КГБ. Врагът е навсякъде (ОТКЪС)

„КГБ е най-емблематичната и най-страшната от тайните служби“, обобщава Бернар Льоконт, когото родните читатели познават от „Тайните на Кремъл“, в своята нова книга на български – „КГБ. Истинската история на съветските тайни служби“. В нея френският журналист и специалист по руските въпроси пише, че историята на тази политическа полиция, създадена през 1917 г. и разпусната през 1991-ва, съответства много точно на историята на СССР, и предупреждава, че врагът е навсякъде.

Между страниците на новото четиво Льоконт прави детайлен и увлекателен разказ за войната на тихия фронт не само в Русия, но и в чужбина, за изумителното невидимо влияние на руските служби в световната история и за дълбочината на проникването им в демократичния свят.

Изданието с логото на „Кръг“ излезе на 13 януари в превод от френски на Гриша Атанасов и с корица на Стоян Атанасов от Kontur Creative.

Бернар Льоконт (р. 1949) е популярен френски журналист, редактор и автор на документални книги. Възпитаник е на Националния институт за ориенталски езици и цивилизации, където изучава руски и полски, както и на Парижкия институт за политически изследвания. Отразявал е всички ключови за последните години на Студената война събития, като темите, които го вълнуват особено силно, са разпадането на СССР, краят на комунизма в Европа, съветско-френските отношения и др.

През пролетта на 2022 г. издателство „Кръг“ публикува най-популярната му книга „Тайните на Кремъл“, чието своеобразно продължение е „КГБ. Истинската история на съветските тайни служби“.

Представяме ви откъс:

XVI. Всичко или нищо през лятото на 1991 г.

В Русия бунтовете винаги са трагич­ни,
 но винаги завършват с фарс.
Оскар Уайлд,
„Вера или нихилистите“ (1880 г.)

Неделя, 4 август 1991 г. Михаил Горбачов лети до Форос в Крим за няколко дни семейна почивка. Президентът на СССР се колебае дали да напусне Москва, тъй като политическата ситуация там е напрегната от няколко седмици. Но той наис­тина трябва да си почине преди следващата си стратегиче­ска среща на 20 август, която обещава да бъде сложна: на този ден трябва да бъде подписан известният „съюзен договор“ с деветте републики – включително Русия – които са се съгласи­ли да установят нови, по-либерални и децентрализирани от­ношения между централната власт и периферията на СССР. Според него този „съюзен договор“ е единственият начин, може би последният шанс, да се реформира и укрепи връзката между СССР и неговите републики, преди дрейфащата империя да се разпадне на хиляди националистически фрагменти.

Горбачов се движи по ръба на ножа. Личното му поло­жение никога не е било толкова парадоксално. Никога след 1985 г. той не е съчетавал толкова много правомощия и почести: генерален секретар на партията, президент на СССР, но­сител на Нобелова награда за мир! И все пак, никога човекът на перестройката не е бил толкова безпомощен пред събити­ята: сериозен недостиг на храна, общ спад на доходите, иконо­мическа парализа, безсилие на федералната държава, дълбока немощ на армията, автономия на републиките, нарастващо съперничество между СССР и Русия и т.н.

Горбачов, президент на СССР? Разбира се, той е такъв от 14 март 1990 г., но какво остава от властта му над републики­те, и по-специално над най-мощната от тях – Русия? Генерален секретар на Комунистическата партия? Несъмнено, но каква е реалната власт на тази институция след историческото гла­суване на Конгреса на народните депутати на 12 март 1990 г., с което е отменен прословутият член 6 от Конституцията, отреждащ ù „ръководна роля“1 в държавата и обществото? Що се отнася до Нобеловата награда за мир, Горбачов дори не отива в Осло, за да я получи, толкова ниска е популярността ù сред населението, което според всички анкети не се интересу­ва от чужбина и масово се стреми към връщане на реда!

Но кой може да възстанови реда в тази разпадаща се дър­жава? Партията е на парчета, армията е в безпорядък, воен­нопромишленият комплекс е в криза. Остава, в сенките, КГБ. Разочарован и унизен, несъмнено, но силен и обединен. Твърде заети с борбата с Комунистическата партия, демократите не забелязват, че КГБ неусетно се преобразува в политическа сила. Още на местните избори през 1990 г. повече от 2000 аген­ти на КГБ са избрани, често още на първия тур, с обещанието да въведат ред в страната. Създадените за тази цел екипи от комуникатори дискретно са помагали на тези кандидати да разработят своите предизборни тактики. Сякаш за да под­готвят бъдещето.

Умелият политик, неуморимият оратор, несравнимият диалектик Горбачов сякаш е изчерпал всичките си козове: той говори, пледира, хитрува, заплашва, успокоява, както винаги, но никой вече не му вярва – нито демократите (Елцин, Собчак, Попов, Шеварднадзе), от които ясно се е дистанцирал, нито консерваторите (Лигачов, Язов, Крючков), които му нямат до­верие. Световната преса е очарована, но се чуди колко дълго този въжеиграч ще се люшка между две толкова противоре­чиви политически сили.

Ако все още не е изтласкан настрана от едните или от другите, то е, първо, защото отстраняването му би хвърли­ло страната в още по-голяма анархия; второ, защото все още единствено той може да договори финансова помощ от Запа­да, който се кълне в него – като Джордж Буш, приет в Кремъл с голяма помпозност седмица по-рано. И все пак той се връща с празни ръце на 19 юли от Лондон, където се е надявал, че Г-7, която го кани за първи път, ще му предостави изключителна финансова помощ...

Човекът, който шепне в ухото на Горбачов

В началото на 1991 г. един човек придобива значително вли­яние над Горбачов: Владимир Крючков, бившето протеже на Андропов, който през 1988 г. става председател на КГБ. Един по един стълбовете на перестройката се отдръпват от пре­зидента на СССР: хора като Шеварднадзе, Яковлев, Петраков и Шаталин се оттеглят, често за да се присъединят към де­мократите. Единственият, който му остава верен, минис­тър-председателят Рижков, получава сърдечен удар на 26 де-кември! Горбачов, воден от инстинкта си да се договори с консерваторите, владеещи все още апарата на КПСС, която той не иска да напусне, се оказва заобиколен от Генадий Янаев (вицепрезидент), Валентин Павлов (министър-председател), Дмитрий Язов (министър на отбраната), Борис Пуго (минис­тър на вътрешните работи). И най-интелигентния, най-об­разования, най-информирания от всички негови нови прияте­ли: Владимир Крючков.

В продължение на месеци той засипва президента с повери­телни докладни записки, „разкриващи“, че демократичните лидери, „междурегионалната“ група в парламента и обкръже­нието на Борис Елцин старателно подкопават основите на съветското общество. Някои от тези „строго секретни“ за­писки обвиняват бившите му приятели Яковлев или Шевард­надзе, че провеждат стратегии, водещи до катастрофа, или дори че заговорничат срещу него! Горбачов чете всички тези документи с интерес. Включително, както научаваме по-къс­но, пикантните подробности, получени от доносниците на КГБ за личния живот на всеки от тях...

Горбачов няма време да чете вестници. Той получава инфор­мацията си от прегледите на пресата, които всяка сутрин се изготвят от неговия кабинет, т.е. от Службата за охрана, бившето Девето главно управление на КГБ. Подборът на ста­тиите очевидно е пристрастен. Често досиетата съдържат анкети, организирани от самия КГБ! Статиите, уличаващи ре­форматорите, се изтъкват грижливо – което обяснява защо през последните месеци президентът се скарва с повечето от редакторите на емблематичните вестници на гласността.

Влиянието на Крючков се оказва решаващо. По онова време изглежда изненадващо, че Горбачов води кампания за връщане на КГБ на предната линия на защитата на институциите. На 26 януари 1991 г. той издава указ, с който разширява пра­вомощията на КГБ до целия икономически сектор: чекистите могат да претърсват всяка компания, да проверяват акции­те ù, да запорират сметките ù, да получават достъп до бан­ковите ù сметки и т.н. На 28 февруари одобрява проектоза­кона, който трябва да „легализира“ КГБ: текст, който връща на същите чекисти правото (член 14) да преглеждат частна кореспонденция, да подслушват всеки телефон, да влизат във всяка къща, в която пожелаят, като същевременно гаранти­ра, че всичко това ще бъде контролирано в името на човешки­те права от специална парламентарна комисия.
Изненадващо е и това, че Горбачов е толкова смутен на 13 януари 1991 г., след като група А-7 на Седмо главно управле­ние на КГБ (прословутият „Спецназ“) причинява смъртта на 14 литовски граждани при военна интервенция по искане на тайнствен „комитет за национално спасение“, много близък до ръководството на местния литовски КГБ. Според някои из­точници президентът на СССР е дал съгласието си на Крюч­ков да намери начин за обявяване на извънредно положение в трите балтийски републики – и веднага е оттеглил решение­то си, когато е видял драматичния развой на събитията.

По това време самият ръководител на КГБ в интервю за в. „Известия“ обявява редица размествания по върховете на службите.* Малцина познават новодошлите: Виктор Грушко (първи заместник-председател), Генадий Титов (управление за контраразузнаване), Валерий Воротников (управление за защита на Конституцията). Западните „кремлинолози“ си скубят косите**: вярно е, че те заменят старите апаратчици, носталгиращи по блажената ера на Андропов, като печално известния генерал Филип Бобков, човека, преследвал дисиден­тите, но има всички основания да се смята, че и новодошлите не са горещи привърженици на перестройката.